Оставам тук

Една смела жена разказва на изчезналата си дъщеря епичната история на родното им село. Днес на мястото на китния Курон в Южен Тирол, Италия е останала само камбанарията на църквата, която се издига над водите на езерото Резия. Идилична картина, която е потопила в себе си спомена за срещата на "малкия" човек с разрушителната мощ на политиката, войната и прогреса.

Когато настъпи война или потоп, хората бягат. Хората, но не и Трина. Упорита като Курон, малкото село в Южен Тирол, където е израснала, тя знае как да се противопостави на фашистите, които се опитват да ѝ попречат да бъде учител. Не се страхува да избяга в планината със съпруга си дезертьор. А когато водите на язовира са на път да потопят нивите и къщите, тя се защитава с това, което никой никога няма да може да ѝ отнеме: думите.

Със съкровен и мощен глас, Марко Балцано дава нов живот на историята на едно потънало село. Още след излизането си, романът му е финалист в надпреварата за престижната награда "Strega 2018", печели 10 значими литературни отличия през 2018 и 2019 година и се нарежда сред най-продаваните творби в съвременната италианска литература.

"Леещата се, реалистична и пълна с лирични похвати проза на Балцано е безупречна в описанието на емоциите на героите и пейзажа, през който преминават. Фокусирайки се върху селото, което изчезна под водата, Балцано написа история за липсата на принадлежност и тленността, дълбоко вкоренени в днешната действителност."
La Lettura

"Роман, който става още по-добър с всяка глава, както се случва с талантливите разказвачи на истории. Той говори за големите теми на днешния ден: граници, миграция, етнически разногласия, злоупотреби с власт, обикновени хора и авторитарни импулси."
L’Espresso

"Не знаеш нищо за мен и въпреки това знаеш толкова много, защото си моя дъщеря. Уханието на кожата, топлината на дъха, опънатите нерви съм ти ги дала аз. Мога да те опиша в най-малки подробности. Дори в някои сутрини, когато има много сняг и къщата е обвита в тишина, която те оставя без дъх, се сещам за нови дреболии. Преди няколко седмици си спомних за една малка бенка на рамото ти и че като те къпех в коритото, ти ми я сочеше винаги. Притесняваше те. Или буклата зад ухото ти, единствената в косите ти с цвят на мед.

Малкото снимки, които пазя, ги изваждам предпазливо, с времето човек започва да плаче лесно. А аз мразя да плача. Мразя да плача, защото е идиотско и защото не ме утешава. Само ме кара да се чувствам без сили, без желание да преглътна един залък или да си облека нощницата, преди да легна да спя. А човек трябва да се стегне, да стиска юмруци дори когато кожата на ръцете се покрива с петна. Да се бори, оставяйки всичко друго настрана. На това ме научи баща ми.

През всичките тези години винаги съм си се представяла като добра майка. Сигурна, блестяща, приятелски настроена... прилагателни, които въобще не ми прилягат. В селото ми казват още госпожа учителката, но ме поздравяват отдалеч. Знаят, че не съм любезна. Понякога си спомням една игра, която играехме с децата от първи клас. "Нарисувайте животното, което най-много прилича на вас." Сега бих нарисувала костенурка със скрита в черупката глава.

Приятно ми е да си мисля, че нямаше да бъда натрапчива майка. Нямаше да те питам, както винаги правеше моята, кой е този или онзи, дали го слушаш, или дали искаш да се сгодиш за него. Но може би това е още една измислена история, която си разказвам, а ако ти беше тука, щях да те обсипвам с въпроси и щях да те гледам накриво при всеки изплъзващ се отговор. Колкото повече време минава, толкова по-малко човек се чувства по-добър от родителите си. Ако правя сравнения сега, те съвсем не са в моя полза. Баба ти беше ръбата и строга жена, имаше ясни преценки за всичко, различаваше лесно черно от бяло и въобще не се притесняваше да отсече като с нож. А аз се губех сред оттенъците на сивото. Според нея това беше заради учението. Тя смяташе всеки образован човек за ненужно сложен.

Безполезен човек, многознайко, някого, който все търси под вола теле. А пък аз вярвах, че най-голямото знание, особено за жена, са думите. Случки, истории, фантастични измислици - имаше смисъл да си жаден за такива неща и да ги пазиш за времена, когато животът се усложнява или се оголва. Вярвах, че думите могат да ме спасят."
Из книгата

Лемур Букс ЕООД
София 1700
бул. Симеоновско шосе 9 вх. Е ет. 6 ап. 99
lemurbooksbg@gmail.com