„Книгата е официална – без анонимни източници, без неподкрепени цитати, без слухове. Това е първата история на ЦРУ, съставена изцяло на базата на отразяване на събития от първа ръка и оригинални документи. По природата си тя е непълна: няма президент, директор, и със сигурност няма външен човек, който да знае всичко за управлението. Написаното тук не е, следователно, цялата истина, но, според възможностите ми, не е нищо друго освен истината. Основана е на прочитането на повече от петдесет хиляди документа от мен, главно в архивите на ЦРУ, Белия дом и Държавния департамент; на повече от две хиляди устни истории на американски разузнавателни офицери, войници и дипломати; и на повече от триста интервюта, проведени от 1987 г. насетне със служители и ветерани на ЦРУ, сред тях десет директори на разузнаването. Обширни бележки разширяват текста.“
Тим Уайнър
"Наследство от пепелища" е хроника за първите шейсет години на Централното разузнавателно управление. Тя описва как най-могъщата страна в историята на западната цивилизация не е успяла да създаде първокласна шпионска служба. Този провал представлява заплаха за националната сигурност на Съединените щати.
Разузнаването е тайна дейност, насочена към разбирането или променянето на това, което става в чужбина. Президентът Дуайт Д. Айзенхауер го нарече „противна, но жизнена необходимост“. Държава, която иска да упражнява силата си извън своите граници, е длъжна да вижда отвъд хоризонта, да знае какво се задава, да предотвратява атаките срещу народа си. Тя трябва да предусеща изненадата. Без силна, умна, наблюдателна разузнавателна служба и президентите, и генералите могат да ослепеят и осакатеят. Но по време на цялата си история като свръхсила Съединените щати не са имали такава служба.
Историята, написал е Едуард Гибън в Упадъкът и падението на Римската империя, не е „нищо повече от списък на престъпленията, безумията и нещастията на човешкия род“. Аналите на Централното разузнавателно управление съдържат безумие и нещастие покрай проявите на храброст и ловкост. Те са изпълнени с ефимерни успехи и дълготрайни провали зад граница. Белязани са от политически битки и борби за власт у дома. Триумфите на Управлението са спестили известно количество кръв и пари. Грешките му са пропилявали и двете. Те се оказаха фатални за легиони от американски войници и чужди агенти; за около 3000 американци, които загинаха в Ню Йорк, Вашингтон и Пенсилвания на 11 септември 2001 г.; и за още 3000, които са загинали оттогава в Ирак и Афганистан. Престъплението с трайни последици беше неспособността на ЦРУ да изпълни централната си задача: осведомяването на президента за ставащото в света.
Съединените щати нямат никакво разузнаване, когато започва Втората световна война, и почти никакво няколко седмици след като тя свършва. Лудата треска за демобилизиране оставя пренебрегнати няколкостотинте мъже, които имат вече години опит в света на тайните и волята да продължат битката с новия неприятел. „Всички големи сили освен Съединените щати притежават от дълго време постоянни разузнавателни служби със световен обхват, докладващи пряко на най-високите нива на техните правителства – уведомява президента Труман през август 1945 г. командирът на военновременната Служба за стратегически операции генерал Уилям Дж. Донован. – Преди сегашната война Съединените щати нямаха външна тайна разузнавателна служба. Никога не са имали, а и сега нямат координирана разузнавателна система.“ Трагичното е, че те все още нямат такава.
Предполагало се е ЦРУ да стане такава система. Но проектът за Управлението е бил импровизирана скица. Той не е бил лек за хроническата американска слабост – че секретността и измамата не са наши силни страни. Колапсът на Британската империя оставя Съединените щати единствената сила, способна да се противопостави на съветския комунизъм, и те непременно трябва да познават враговете, да осигурят предвидливост на президентите и да действат срещу силата със сила, когато ги призоват „да запалят фитила“. Мисията на ЦРУ е преди всичко да предупреждава президента за изненадваща атака, за втори Пърл Харбър.
През 50-те години на ХХ век редовете на Управлението са попълнени от хиляди патриотични американци. Много от тях са смели и закалени в битки. Някои притежават мъдрост. Малцина наистина познават неприятеля. Когато разбирането не достига, президентите заповядват на ЦРУ да промени хода на историята с тайни акции. „Воденето на политическа и психологическа война в мирно време бе ново изкуство – пише Джералд Милър, някогашен началник на тайните операции на ЦРУ за Западна Европа. – Някои от техниките бяха известни, но липсваха знания и опит.“ Тайните операции на ЦРУ изобщо са били необмислени удари в тъмното. Единственият начин за Управлението следователно е бил да се научи практикувайки – правейки грешки в хода на битката. Тогава ЦРУ скрива провалите си навън, лъжейки президентите Айзенхауер и Кенеди. То лъже, за да запази позициите си във Вашингтон. „Истината е – казва Дон Грег, опитен резидент от времето на Студената война, – че на върха на могъществото си Управлението има голяма репутация и катастрофални резултати.“
Подобно на американското общество Управлението на свой риск се придържа към еретични възгледи по време на Виетнамската война. Подобно на американската преса то открива, че докладите му биват отхвърляни, ако не съответстват на предубежденията на президентите. ЦРУ е мъмрено и презирано от президентите Джонсън, Никсън, Форд и Картър. Нито един от тях не разбира как работи Управлението. Те встъпват в длъжност „с очакването, че разузнаването може да разреши всеки проблем или пък че не може да стори нищо добре, и след това стигаха до противното виждане – забелязва бившият заместник-директор на Централното разузнаване Ричард Дж. Кър. – След това те се отпускаха и се колебаеха от една крайност до друга“.
За да оцелее като институция във Вашингтон, Управлението преди всичко трябва да има достъп до ухото на президента. Но то скоро научава, че е опасно да му се казва това, което той не иска да чуе. Анализаторите на ЦРУ се научават да ходят с ръка върху рамото на другия – като затворници по време на разходка – и да се съобразяват с общоприетата мъдрост. Те схващат погрешно намеренията и способностите на нашите врагове, грешно изчисляват силата на комунизма и подценяват заплахата от тероризма.
Върховната цел на ЦРУ по време на Студената война е да краде съветски тайни чрез набиране на шпиони, но то никога не е имало и един агент със задълбочен вътрешен поглед върху действията на Кремъл. Броят на съветските шпиони, които предоставят важна информация – всичките доброволци, не вербувани агенти, – може да се изброи на пръстите на двете ръце. И всички те са загинали, заловени и екзекутирани от Москва. Почти всички са били предадени от служители на съветския отдел на ЦРУ, шпиониращи за другата страна при президентите Рейгън и Джордж Х. У. Буш. При Рейгън Управлението подхваща зле замислени мисии в Третия свят, продавайки оръжия на Иранската революционна гвардия за да финансира на война в Централна Америка, нарушавайки закона и пропилявайки и малкото останало доверие към себе си. По-печалното е, че то не забелязва фаталната слабост на главния си противник.
На машини, а не на хората, се удава да разбират другата страна. И докато шпионската технология разширява хоризонтите си, зрението на ЦРУ става все по-късогледо. Разузнавателните спътници му позволяват да брои съветските оръжия. Те обаче не доставят съдбоносната информация, че комунизмът се разпада. Най-изтъкнатите експерти на ЦРУ никога не виждат врага до момента след края на Студената война. Управлението бе обезкървило Съветите, наливайки милиарди долари под формата на оръжия в Афганистан, за да помогне на съпротивата срещу окупационните части на Червената армия. Това бе епичен успех. Но ЦРУ не разбра, че подкрепяните от него ислямски воини скоро ще се прицелят в Съединените щати, а когато го разбра, не предприе действия. Това беше епохален провал.
Общата цел, която поддържаше единството на ЦРУ по времето на Студената война, се изгуби през 90-те години при президента Клинтън. Управлението все още държеше хора, които се стремяха да разберат света, но редиците им бяха твърде рехави. Все още имаше талантливи служители, които се бяха посветили в служба на Съединените щати в чужбина, но броят им бе твърде малък. ФБР имаше повече агенти в Ню Йорк, отколкото ЦРУ зад граница. В края на века Управлението вече не беше напълно функционираща и независима разузнавателна служба. То се превръщаше във второешелонно подразделение на Пентагона, премисляйки тактиките за битки, които никога не се състояха, а не стратегиите за предстоящата борба. То бе безсилно да предотврати втория Пърл Харбър.
След атаките срещу Ню Йорк и Вашингтон ЦРУ изпрати малка група опитни тайни агенти в Афганистан и Пакистан, за да открият водачите на Ал Кайда. После Управлението загуби ролята си на надежден източник на секретна информация, предавайки на Белия дом фалшиви отчети за съществуването на оръжия за масово поразяване в Ирак. То бе доставило тон доклади, основани на една унция разузнаване. На свой ред президентът Джордж У. Буш и неговата администрация злоупотребиха с Управлението, някога гордо ръководено от баща му, и го превърнаха в полувоенна полицейска сила навън и парализирана бюрокрация в главната му квартира. Буш непреднамерено произнесе политическа смъртна присъда срещу ЦРУ през 2004 г., когато заяви, че Управлението „просто предполага“ относно хода на войната в Ирак. Нито един президент не бе унижавал публично ЦРУ по този начин.
Централното му положение в американското управление приключи с премахването на длъжността на директора на разузнаването през 2005 г. Сега ЦРУ трябва да бъде изградено наново, за да оцелее. Задачата ще отнеме години. Предизвикателството да разбираш света такъв, какъвто е, затрудни три поколения служители на Управлението. Малцина сред новото поколение са овладели сложностите на чуждите страни и още по-малко – политическата култура на Вашингтон. Съответно почти всеки президент, почти всеки Конгрес и почти всеки директор на разузнаването след 60-те години се оказаха неспособни да разберат начина на действие на ЦРУ. Повечето са го оставяли в по-лоша форма от тази, в която са го заварили. Провалите им са предали на бъдещите поколения – по думите на президента Айзенхауер – „наследство от пепелища“. Ние сме отново там, където бяхме преди шейсет години, в състояние на безпорядък.
Наследство от пепелища обяснява как се е случило така, че в момента Съединените щати не разполагат с разузнаването, което ще им трябва за години напред. Книгата се получи от думите, идеите и делата, събрани в картотеките на американските служби за национална сигурност. Те описват какво наистина са казали, искали и правили нашите лидери, когато са употребявали сила навън. Книгата е основана на прочитането ми на повече от 50 000 документа, главно в архивите на ЦРУ, Белия дом и Държавния департамент; на повече от 2000 устни истории на американски разузнавачи, войници и дипломати и на повече от 300 интервюта, проведени от 1987 г. насам със служители и ветерани на ЦРУ, включително десет директори на Централното разузнаване. Обширни бележки допълват текста.
Книгата е достоверна – без анонимни източници, без неподкрепени цитати, без слухове. Това е първата история на ЦРУ, съставена изцяло на базата на отразяване на събития от първа ръка и оригинални документи. По природата си тя е непълна: няма президент, директор и със сигурност няма външен човек, който да знае всичко за Управлението. Следователно написаното тук не е цялата истина, но според възможностите ми не е нищо друго освен истината.
Надявам се, че то може да послужи като предупреждение. Нито една от исторически съществувалите републики не е издържала повече от триста години и тази нация може да не оцелее дълго като велика сила, докато не открие очите, с които да вижда нещата в света такива, каквито те са. Някога това беше мисията на Централното разузнавателно управление.
Рейтинг: 8.50 / 4 гласа 
Добави мнение 
