"Беше ясно и меко понеделнишко утро, доста топло за късната есен, а Шарлот Бек беше на път да изживее най-големия кошмар в живота си. Тя не беше готова за това. Не беше готова за каквото и да било.
Шарлот водеше една хаотична малка група по "Хийт Стрийт", както правеше всеки делничен ден. Тя буташе бебешка количка, в която беше десетмесечната Лулу. От лявата ѝ страна Оскар, на две години и половина, караше малък скутер. Около дясната ѝ китка беше увит краят на кучешка каишка, а другият ѝ край беше закачен за нашийника на малък лабрадор на име Суки. Всичко наоколо сякаш беше потънало в мъгла, но тя не беше истинска. Това беше мъглата на умората, в която светът на Шарлот беше потънал през последните шест месеца. Лулу постоянно се будеше нощем, плачеше и пищеше и абсолютно нищо не помагаше, нищо от това, което педиатрите препоръчваха.
Вместо това Лулу спеше през деня. Тя и сега спеше блажено под одеялцето в количката си, с биберон, пъхнат в устата ѝ. От време на време Шарлот се навеждаше, за да я види. Лулу изглеждаше спокойна и беше същинско ангелче. Човек трудно би повярвал, че това сладко бебе с дълги мигли и розови бузи може така неистово да тормози една голяма жена. Умората съсипваше Шарлот. Очите я смъдяха, кожата ѝ сякаш беше опъната до скъсване, ставите я боляха. Тя беше само на трийсет и една. Дали не беше артрит? Или може би безсънието увреждаше костите ѝ? По-скоро беше второто.
Докато малкият ѝ керван се движеше нагоре по хълма, Шарлот за сетен път осъзна колко много неща можеха да се объркат. Суки все още не беше добре обучена. Шарлот искаше да я научи да сяда и да иска позволение, с една дума, да изпълнява обичайните команди, но все не ѝ оставаше време за това. Винаги имаше нещо друго за правене. Суки изведнъж можеше да се спусне към някое друго куче или да тръгне да бяга от друго куче и да повлече всички към потока от коли. Макар и да беше просто едно кутре, тя определено превъзхождаше стопанката си. А Оскар със своя скутер представляваше постоянна опасност за себе си и за останалите. Шарлот за стотен път си каза, че непременно трябва да му купи предпазна каска. Какво щеше да стане, ако внезапно се изплъзнеше от скутера и паднеше на главата си? Що за майка беше тя? Шарлот уморено си представи евентуалните заглавия във вестниците: "Семейство повлечено в трафика от кучето си"; "Малко дете загина при падане от скутер. Арестуваха майката".
Тази сутрин магазините определено я дразнеха. Тя мина покрай кафенета, където седяха млади майки и си говореха, сякаш майчинството беше леко и приятно занимание. Само мисълта да седне в някое кафене с Оскар, Лулу и Суки предизвикваше у Шарлот силно главоболие. Тя мина покрай магазин за детски дрехи, който се казваше "Мамма Миа". Оскар спря скутера си, блъскайки се във витрината.
– Това робот ли е? - попита той, вперил широко отворени очи в сребристия манекен с немигащ поглед и с детски ръст, облечен с яке за 87.50 лири.
– Не - отвърна Шарлот. – Това е... - Тя се поколеба. Как да му го обясни? – Това е кукла, която обличат с дрехи. - Зад манекените на витрината Шарлот видя една жена, облечена с розово яке "Пуфа", около която имаше две деца - момче, което беше на ръст колкото Оскар, и момиче, по-голямо с няколко години. Момичето имаше руса коса, вързана на конска опашка. Шарлот доби усещането, че гледа представление, изнасяно от хора, които знаеха как да бъдат семейство и имаха достатъчно пари, за да го постигнат.
Те продължиха нагоре по улицата. Бяха тръгнали към най-високото място на хълма: парка "Хампстед Хийт" и езерото Уайтстоун Понд. Това винаги даваше на Шарлот особеното чувство за простор и светлина, тъй като задушливите изпарения на оживения трафик и на леките коли, возещи децата към десетките частни училища, пръснати из Хампстед, оставаха долу в ниското. Тя отново се спря, този път пред един зъболекарски кабинет. Кога децата трябва да посетят зъболекар за пръв път? Тя се зачете в стъклената табела отпред, където беше изложен списък с процедурите, които се предлагаха. "Портфолио за ослепителна усмивка." Тозчас ще се възползва!
"Дентални техники, които връщат времето назад." Звучеше още по-примамливо... Тя си представи каква беше преди десет години, когато учеше в университета. Нима беше толкова отдавна? Онези вечери в петък и събота, утрините, в които можеше да поспи до късно. Никой, когото да трябва да нахрани. Никой, за когото да се притеснява, освен за себе си и от време на време за поредната съквартирантка, която беше изпила последното мляко в хладилника. За миг се зърна в огледалната витрина. Какво би си помислила двайсет и една годишната Шарлот Бек за трийсет и една годишната Шарлот Бек - със сенки от недоспиване под очите, с немита коса и с петно отпред на блузата, което току-що беше забелязала? Тя дръпна ципа на якето си догоре, за да го прикрие. Те продължиха да се изкачват нагоре по хълма.
– Къде отиваме? - попита Оскар.
– Там, където винаги ходим. До езерото. Може би някой ден ще си купим лодка.
– Каква лодка?
– Малка платноходка. - Още щом изрече тези думи, тя осъзна, че това не беше добра идея.
В следващия миг започна кошмарът.
Сребърен проблясък, когато колата профуча край нея, устремена надолу по хълма.
"Ама тя лети с голяма скорост" - помисли си Шарлот и се обърна към Оскар, към количката и към Суки. Тя не гледаше в правилната посока, но чу писъци, а после стържещ звук, звук от удар на метал и на строшени стъкла. В първия миг трудно осъзна какво точно се беше случило. Наоколо никой не помръдваше, настъпи призрачна тишина, в която се чуваше единствено някакъв звънец - може би се беше задействала алармена инсталация против крадци или пожар. Това, което видяха очите ѝ, не беше за вярване: сребристата кола, която беше профучала покрай нея, се беше забила в една витрина. Почти цялата беше влязла вътре. Един бял бус, движещ се нагоре по хълма, беше спрял по средата на улицата и шофьорът беше излязъл, но не правеше нищо, а само гледаше."
Из книгата
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа
