"Ханибал Зловещия (1365 - 1428) построи замъка "Лектър" за пет години с труда на войниците, които бе пленил в битката при Жалгирис. През първия ден, в който флагът му се развя над завършената крепост, той събра затворниците в зеленчуковата градина, качи се на камъка за екзекуции, за да им говори оттам, и освободи мъжете да се върнат по домовете си, точно както им бе обещал. Мнозина избраха да останат на служба при него заради добрата храна, която им осигуряваше. Петстотин години по-късно Ханибал Лектър, осемгодишен и осми поред със същото име, стоеше в зеленчуковата градина заедно с малката си сестричка Миша и хвърляше хляб на черните лебеди в черната вода на крепостния ров. Миша стискаше ръката на Ханибал за равновесие и на няколко пъти дори не можа да уцели рова. Едри шарани разбутваха листата на лилиите и водните кончета се разлитаха над тях.
Лебедът-водач излезе от водата и се заклати тежко към децата на късите си крака, съскайки предизвикателно. Лебедът познаваше Ханибал, откакто се помнеше, но въпреки това настъпваше към него, закривайки част от небето с черните си криле.
– Ооо, Аниба! - извика Миша и се скри зад брат си. Ханибал вдигна ръце на височината на раменете си, както го беше учил баща му, и ги удължи с върбовите клонки, които стискаше в юмруци. Лебедът спря, прецени, че Ханибаловите криле са по-широки от неговите, и се оттегли по-навътре във водата.
– Всеки ден едно и също - каза Ханибал на птицата. Ала днешният ден не бе като другите и той се запита къде ли можеха да избягат лебедите. От вълнение Миша изпусна хляба си на мократа земя. Когато Ханибал се наведе да ѝ помогне, тя с удоволствие мацна носа му с кал с малката си звездообразна ръчичка. Той също мацна малко кал на крайчето на носа ѝ и двамата се разсмяха на отраженията си в рова. После усетиха три силни, глухи труса под краката си и водата потрепери, замъглявайки отраженията им. През полята се разнесе тътен от далечни експлозии. Ханибал грабна сестра си и се затича към замъка. Ловджийският фургон бе във вътрешния двор. Вече бяха впрегнали огромния товарен кон Цезар. Бернт, с конярската си престилка, и домашният прислужник Лотар товареха три малки сандъка в багажника на фургона. Готвача донесе обяд.
– Млади господарю, госпожата ви вика в стаята си - каза Готвача. Ханибал предаде Миша на Бавачката и се затича нагоре по изтърканите стъпала. Ханибал обичаше стаята на майка си с многото ѝ миризми, с изваяните в дървенията лица, с рисуваните тавани. Госпожа Лектър, която произхождаше по една линия от рода Сфорца, по друга - от рода Висконти, беше донесла стаята със себе си от Милано. Сега тя бе развълнувана и в кафявите ѝ очи проблясваха червеникави искрици. Ханибал здраво хвана ковчежето, а майка му натисна устните на едно ангелче в дърворезбата, за да отвори тайното чекмедженце. После изгреба оттам бижутата си и ги пусна в ковчежето. Заедно с тях пусна и връзка писма - за повече нямаше място. Ханибал си каза, че майка му прилича на миниатюрния портрет на баба си, който тупна в кутията. Облаците, нарисувани на тавана. Когато беше бебе и сучеше, често отваряше очи и виждаше гръдта на майка си, която се сливаше с облаците. Усещаше краищата на блузата ù до лицето си. Когато пък бе в прегръдките на Дойката, златното ù кръстче проблясваше като слънце през невероятните облаци и го натискаше по бузата, а тя разтриваше отпечатъка от кръстчето по кожата му, за да го изличи, преди Госпожата да го е видяла.
Но сега баща му стоеше в рамката на вратата със счетоводните книги в ръце.
– Симонета, трябва да тръгваме. Бебешкото спално бельо бе опаковано и подредено в медната ваничка на Миша. Госпожата постави ковчежето между чаршафчетата. Огледа стаята и взе от триножника на шкафа една малка рисунка, изобразяваща Венеция, размисли за момент, после я подаде на Ханибал.
– Дай това на Готвача. Дръж го за рамката. - Усмихна му се.
– Внимавай да не изцапаш гърба. Лотар отнесе ваничката до фургона в двора, където Миша капризничеше, възбудена от вълнението наоколо. Ханибал вдигна Миша и я приближи до муцуната на Цезар. Тя натисна няколко пъти коня по ноздрите, за да провери дали ще избибитка. Ханибал взе в шепата си зърно и изписа с него "М" по земята в двора. Гълъбите се скупчиха отгоре, оформяйки на земята живо "М" от птици. Ханибал очерта буквата по дланта на Миша - беше вече почти тригодишна и му се струваше, че никога няма да се научи да чете.
– "М" като Миша! - каза ѝ. Тя изтича, смеейки се, към птиците и те се разхвърчаха около нея, закръжиха край кулите, после накацаха по камбанарията.
Готвача - висок мъж в бели кухненски одежди, донесе обяда. Конят извъртя око към Готвача и го проследи с наострени уши - когато Цезар беше още млад жребец, Готвача многократно го бе гонил от зеленчуковата градина с грозни ругатни, шибайки го по хълбоците с метлата.
– Ще ти помогна да натовариш кухнята - обърна се господин Яков към Готвача.
– Вървете с момчето! - каза Готвача. Граф Лектър вдигна Миша, сложи я във фургона и Ханибал я прегърна. Граф Лектър обхвана лицето на Ханибал в шепата си. Учуден от гъделичкащото усещане, което изпита от допира на ръката, Ханибал погледна отблизо баща си в лицето.
– Три самолета са бомбардирали железопътната станция. Полковник Тимка казва, че разполагаме поне с една седмица, ако изобщо стигнат дотук, но дори тогава боевете ще се водят покрай главните шосета. В ловната хижа ще ни е добре.
Беше вторият ден на операция "Барбароса" - светкавичния поход на Хитлер през Източна Европа към Русия."
Из книгата
