"Преди шест месеца един човек застана точно тук, на двайсет и петия етаж от небостъргача, в който се помещава работодателят ми – манхатънската маркетингова компания Коубъл енд Рой – и се опита да скочи.
За съжаление (или щастие) на този човек прозорецът се отваря с около осем сантиметра, което не е достатъчно, за да се промуши възрастен мъж. Буташе с всички сили горкият, но така и не му се получи. Хората от охраната го спряха, преди да полети надолу и да намери смъртта си на булеварда. Сега е настанен в санаториум в северната част на Ню Йорк, бере маргаритки, пее песни, подлагат го на шокова терапия и каквито там други глупости се вършат на подобни места.
Мен пък ме назначиха на негово място. Исках тази длъжност още откакто започнах работа тук. Позицията е супер. След опита за самоубийство на Куигли всички точеха лиги по нея. Сега е моя. А новият ми офис? Направо феноменален. Коженият стол пасва съвършено на извивката на гръбнака ми и струва повече от първата ми кола. Коженият диван е в същия кафяв нюанс като библиотеката от перуански орех, която, на свой ред, има същия оттенък като бюрото в средата на помещението, сякаш някой ги е майсторил от едно и също дърво. Само че най-хубава от всичко е табелката на бюрото. Златните ѝ букви гласят: Блейк Портър, вицепрезидент.
Гледам през прозореца небето над Ню Йорк Сити, докосвано от легендарните небостъргачи. Израснах в Кливланд и най-голямата ми мечта беше да видя Емпайър Стейт Билдинг. Сега имам удоволствието да правя това всекидневно. Спускам поглед към улицата – двайсет и пет етажа по-долу хората пъплят като мравки, а колите ми напомнят на играчките, които мама ми купуваше от дворните разпродажби на съседите.
Що за кретен се опитва да скочи през прозореца, след като има такъв офис? Идиот. Не можел да се справи с напрежението. Аз обаче мога.
Телефонът ми звъни от бюрото. Извивам глава и виждам на екрана името Криста Маршъл. Сграбчвам телефона. Има обаждания, които обикновено пропускам, има и такива, които обикновено приемам, но ако ме търси Криста, абсолютно винаги вдигам.
– Здравей, скъпа моя – започвам.
– Здравейте, господин Вицепрезидент – киска се Криста.
Леле, поне още седмица няма да ми омръзне да чувам това.
– Как е там? – пита ме.
Поглеждам купищата документи на бюрото. Стотиците мейли, които са се натрупали в пощата ми, са дори повече. Всеки път като се върна от тоалетната, ме чакат нови двайсет, а аз пикая много бързо.
Знаете ли какво? Натоварването не ми е проблем. Миналата седмица ме повишиха във вицепрезидент именно защото мога да се справя с цялото напрежение. Извоювах си този пост. Имате работа като за седем дни, а трябва да я свършите в рамките на час? Чудесно. Давайте я насам.
– Добре е – отвръщам.
– Ще се прибереш ли в следващите няколко часа? – пита тя. – Да взема ли китайско?
Почти шест е, но не, далече съм от приключване. През последния месец всяка нощ се прибирам скапан по времето, когато нормалните хора си лягат, вечерям изстинала храна за вкъщи или протеиново барче. Затварям очи и си представям как годеницата ми ме чака в хола ни в Ъпър Ийст Сайд, светлорусата ѝ коса е прибрана в секси рошав кок високо на главата, а прилепнал черен клин подчертава апетитно ханша ѝ.
Преди два месеца ѝ предложих с диамант, който се надявах истински да я впечатли. За съжаление, оттогава почти не ми е оставала и минутка за нея. Така и не организирахме парти за годежа, както ѝ се искаше. Дори не излязохме на вечеря по случай годежа. Криста заслужава много повече.
– Никакво китайско този път – изръмжавам. – Ще си тръгна рано.
– Наистина ли?
Нещо ме пробожда, когато чувам колко е удивена.
– О, да, и ще те изведа на вечеря.
– Блейк – казва тихо, – не е нужно да го правиш. Ако се налага да работиш, ще те разбера...
– Ти си по-важна. – Тонът ми е категоричен. Това е онзи мой тон, на който хората не смеят да откажат. – Излизаме на вечеря и отиваме на хубаво място, така че не яж нищо. Ще се прибера до седем и половина.
Звучи ми невероятно щастлива, а работата ще я има и утре. Освен това разполагам с лаптоп и мога да поработя на него, след като Криста заспи.
Много ми допада семейният живот с нея. Когато бях на двайсет и пет, идеята да живея с жена ми се струваше немислима, но се оказа много хубаво. Върви толкова добре, че дори решихме да си вземем домашен любимец. Стори ни се добра тренировка за някой ден в бъдеще, когато ще си имаме и дете. Обмислихме вариантите за котка или куче, но не можем да се справим с чак такава отговорност, затова в крайна сметка си взехме златна рибка. Казва се Златоперка. Да, златните рибки не стават за гушкане, но определено съм се привързал към нея.
Проблемът ми е, че трябва да се науча да балансирам работа и семейство. Имах нужда от повишението, за да осигуря на двама ни с Криста живота, който искаме – този живот, който тя заслужава; който се надявам да е по-добър от живота на мама. Новата длъжност трябва да изплати къщата, защото преди това ипотеката буквално изяждаше заплатата ми.
Не произлизам от богато семейство и това не ми е никак приятно. Татко има малка железария и откакто се помня, все се бори да не фалира. Правя всичко възможно моят живот да бъде различен. Не искам да се притеснявам за сметката за тока и вечно да гася лампите.
Пъхам телефона в джоба на поръчковия си панталон. Ще довърша само няколко неща и веднага след това тръгвам. Преди да се обърна към бюрото, поглеждам за последно към прозореца. Виждам отражението си в стъклото. Висок мъж съм, почти метър и осемдесет и три, с кестенява коса, която винаги поддържам къса, защото има дразнещата склонност да се къдри. Имам нещо като трапчинка на брадичката и тъмнокафяви очи, които са малко сближени, но съм чувал да ги наричат пронизващи, а това звучи като комплимент.
– Блейк?
Отмествам очи от прозореца. Стейси, секретарката на шефа, стои на отворената врата към офиса ми, вдигнала юмрук, готова да почука на рамката, за да ми привлече вниманието. Получава ѝ се без усилие. С тази пола – да, мама му стара, успешно привлича вниманието ми.
– Здрасти – казвам. – Какво става, Стейси?
– Уейн иска да говори с теб.
Поглеждам отново часовника си. Много е късно за съвещание.
– Сега ли?
– Каза, че иска да отидеш веднага.
Както обикновено, не иска да ме гледа в очите. Забола е поглед в ориенталския килим на пода, като че ли е най-интересното нещо, което е виждала. Става ми странно. Какво иска Уейн по това време?
– Добре – отвръщам. – Идвам веднага.
Обръщам гръб на прозореца и излизам след Стейси от офиса. И през ум не ми минава, че в следващите пет минути целият ми живот ще рухне."
Из книгата
