"Остров Медни, Берингово море, Русия.
Беше силна. Повечето хора досега щяха да са се предали. Дълбокият сняг бързо щеше да изтощи дори най-издръжливите сред тях. Снегоходките му не бяха точно спортни, но никой не беше обещавал играта да бъде честна. Пулсът му се ускори и заради стръмния склон му се наложи да спре, за да си поеме дъх. Беше избрала най-трудния маршрут на острова, право към най-високия връх. За първи път му се случваше. Беше много борбена. Въпреки това проследяването беше болезнено лесно в дълбокия до кръста сняг. Не бързаше след нея, а се радваше на преследването така, както човек бавно се наслаждава на великолепно ястие. Не, това не беше правилното сравнение. Беше нещо повече от това; беше плътско усещане. Ветровете засвириха, щом изкачи първия от хребетите, които се издигаха към върха. Пътеката на плячката му беше откъм подветрената страна, където бурята вече беше започнала да крие следите ѝ с навявания сняг. Борбена и хитра. Ветровете се бяха сменили и сега откъм Берингово море нахлуваше студен, влажен въздух. Погледна още веднъж към бързо изчезващата следа и вдигна очи към бялата стена от мъгла, която обгръщаше височината пред него, усещайки въодушевлението, че най-накрая ще премери сили с достоен противник. Дънките ѝ бяха подгизнали от снега, а краката ѝ бяха изтръпнали в ботушите. Напредваше през дълбоките бели преспи и всяка стъпка беше физическо предизвикателство. Знаеше, че ако спре, това ще означава смърт: смърт от хипотермия, смърт от онези, които я преследваха. Явно играта им беше преследването. Защо иначе щяха да я пуснат? Намираше се на остров или поне на полуостров; от двете страни на голия пейзаж се виждаше вода. Пътят щеше да бъде най-лесен долу, на брега, но точно това щяха да очакват да направи. Крайбрежието беше смъртоносен капан. Насилваше се да върви нагоре, а мускулите на краката ѝ крещяха от усилието при всяка висока крачка през пръхкавия сняг. Като опитен атлет по издръжливост, беше привикнала към болката. Беше ѝ привично да се чувства неудобно. Родена в щата Монтана, беше свикнала както със студа, така и с влагата.
"Боже, само ако брат ми беше тук! Щеше да знае какво да направи" - помисли си тя, спомняйки си за епичните им бягания по пътеките и как се подкрепяха един друг в школата по жиу-жицу.
Пустият тундров пейзаж означаваше, че се намираше някъде в далечния север; може би в Скандинавия или Аляска. По-вероятно беше да е някъде в Русия. Мъжете, които я отвлякоха, говореха малко, но миришеха на турски тютюн. Дърводелецът на баща ѝ беше имигрант от Беларус; помнеше добре миризмата на цигари и пот. Ако беше така, значи бяха летели на изток. С каквото и да я бяха упоили, вече беше спряло да действа и освен това се чувстваше изненадващо сита. Сигурно са искали да бъде силна. Погледна към небето и видя, че времето се разваляше; пресният сняг щеше да засипе следите ѝ, а гъстата мъгла щеше да ѝ даде прикритие. Закрачи по билото срещу вятъра; щеше да опита да изчезне. Бялата пелена остана спусната близо два часа. Ловецът се върна в базовия лагер, за да изчака мъглата да се вдигне край пращящата камина с подвързаното с кожа издание на "
Към себе си" на великия римски император и стоически философ
Марк Аврелий. Сергей му предложи бренди, но ловецът отказа и предпочете горещ чай. Щеше да има достатъчно време за празнуване по-късно; не искаше във вените му да има нещо, което да притъпи удоволствието от предстоящото. Наслаждаваше се на вкуса на контрабандния чай, внесен от Китай. Беше се пристрастил към него по време на един от престоите си там, заинтригуван от ритуалите, историята и системата за класификация, която по сложност съперничеше на френските вина. Облегна се назад в удобното кожено кресло и се огледа. Над камината висеше главата на впечатляващ анадолски елен, който беше свалил в Турция - свидетелство за късмет и постоянство. До него с безжизнени очи го гледаше архар от породата тин-шан - трудно убит овен, който беше застрелял на много голяма височина в Таджикистан. Каменното огнище беше обрамчено от чифт дебели бивни от ботсвански слон, всеки от които тежеше малко под митичната граница от петдесет килограма; беше изминал поне двойно повече километри в преследването им. Макар да гледаше на тези трофеи с обич, ловецът ги възприемаше като реликви от минал живот, подобно на медалите, които като дете беше печелил в спорта. Оттогава се бе насочил към по-предизвикателни и удовлетворяващи занимания. Измъкна цигара "Дънхил" от кутията в джоба на вълнената си риза и я запали със златната запалка "С. Т. Дюпон", подарък от баща му. Плъзна палец по гравирания двуглав императорски орел - емблемата на СВР, руската СВР1; някои останки от царското време бяха оцелели дори през комунизма. Какво можеше да направи относно баща си? Не сега. По-късно. Отпи от чая и си представи как ще се прокрадне. Оставаха му няколко часа дневна светлина и беше наложително да я намери, преди да се е стъмнило. В тези условия тя нямаше да оцелее през нощта. От ботушите му се издигаше пара, докато мокрият сняг се изпаряваше от топлината на огъня. Времето скоро щеше да се промени. Този сняг щеше да изтрие следите ѝ, особено след като беше достатъчно умна, за да използва вятъра в своя полза. Извика на Сергей да подготви кучетата. Щеше да ѝ даде урок по страх.
Изкачването беше привършило, а по всичко изглеждаше, че островът също бързо се приближаваше към края си. Пътят ѝ водеше отвъд откритата тундра към назъбените скали над леденото море. Студът вече беше всепоглъщащ и започваше да черпи от желанието ѝ да бяга, да оцелява. Беше омазана от глава до пети със смес от сняг и пот, не чувстваше тялото си от кръста надолу. Агонията в краката ѝ бе отшумяла, което показваше, че вече е получила измръзване. Разтърка замръзналите си ръце под вълненото си яке в напразен опит да ги стопли. Хапещият вятър я убиваше, затова се премести откъм подветрената страна на острова и започна бавно да си проправя път надолу към отвесните скали. Веднъж изгуби опора и се плъзна на петдесетина метра, преди да успее да спре падането си върху малък валун. Част от нея искаше да продължи да пада, за да лиши преследвачите от удоволствието да отнемат живота ѝ, но това не беше присъщо на характера ѝ. Не така беше възпитана.
Докато висеше отчаяно от сивата скала, очите ѝ го откриха - малко пространство под скалистия откос, което можеше да я скрие от любопитни погледи и да я предпази от смъртоносния вятър. Плъзна носа на ботата си, докато не намери опора, а ръката ѝ не преставаше да търси нещо, в което би могла да се вкопчи. Промуши пръсти в една скална гънка и започна да си проправя път по скалата към целта. Сантиметър по сантиметър, крачка по крачка, успя се справи. Мястото едва я побираше, но беше все пак по-добре, отколкото да остане изложена на риск. Присви колене към гърдите си и промуши ръце вътре в якето, след което придърпа яката над главата си. Изведнъж осъзна жаждата си, изтощението си, страха си. За пръв път от много време насам си позволи да се просълзи, а сълзите и риданията ѝ преминаха в животински рев, щом осъзна каква е всъщност причината за плача ѝ. Оплакваше собствената си смърт. Таванът на облаците се издигна и снегът се превърна в лек прах, понесен от вятъра. Мъжът подкара моторната шейна към мястото, където беше изоставил следите ѝ, и даде знак на Сергей да разтовари кучетата от задната част на шестколесния военно-транспортен КАМАЗ. Сергей погледна с копнеж към традиционния лък на своя народ, преди да го остави на мястото му и да се подчини на работодателя си. Макар че през вековете казашката намеса, принудителната миграция и войната бяха разредили корякската2 кръв във вените му, все още усещаше притегателната сила на родните си земи на север. Двете прилични на мечки кавказки овчарки скочиха от товарния отсек на автомобила и започнаха да търсят във въздуха миризмата на плячката си. Сергей им беше позволил да напълнят ноздрите си с аромата от шала на жената; тук почти нямаше чужди миризми, които да ги объркат. Всяко от животните тежеше над седемдесет килограма и беше високо почти седемдесет и пет сантиметра в холката. Тези конкретни животни, и двете от планинската порода, произхождаха от свирепа военна линия, която датираше още от първите дни на Съветския съюз. Бяха избрани заради тяхната решителност, свирепост и вкус към човешкото месо.
Мъжът кимна на Сергей, който подаде шепнешком команда на кучетата. Кучетата престанаха да пикаят, да подсмърчат и да се лутат, и тръгнаха нагоре по склона, а двамата мъже ги последваха със снегоходки. Зверовете бързо доловиха миризмата на жената и се втурнаха нагоре по снежния склон, като почти повлякоха зад себе си грамадната фигура на Сергей. Отведоха ги близо до билото на най-високия връх на острова, преди да завият надолу и да се скрият от вятъра. Сергей се възхити на желанието ѝ да оцелее. Това беше неговата собствена рецепта срещу досадата, която го мъчеше, откакто се помнеше. Ръката му подсъзнателно посегна към арбалета, закачен на гърба му, за да провери дали все още е там; приближаваха се. Едва след като се беше вече скрила от вятъра, се замисли колко беше тихо. Сълзите ѝ бяха продължили само няколко минути, но ѝ беше станало хубаво да си поплаче. "Дръж си нервите, малката" - припомни си думите на баща си, който говореше със силен акцент, носещ ехото на Родезия. Да, това го можеше. Беше дошло време за битка. Сграбчи с шепи от гъбестата тъмна почва и започна да я разтърква по дрехите си, докато не придобиха цвета на околността. Докато ровеше в пръстта, ръката ѝ напипа нещо твърдо и гладко. Започна да рови яростно и прокара пръсти по дължината му, за да открие края му. След това намери малък камък и използвайки го като лопата, успя да изрови нещо, което се оказа кост, вероятно парче от тюленово ребро, донесено на този хребет от някоя мършоядна птица. Костта беше дълга една педя, извита и с остър ръб на мястото, където се беше отчупила от останалата част от реброто. Завъртя го насам-натам в ръката си; сега вече беше въоръжена.
Кучешки лай наруши тишината. Този път тръпката, която пробяга по гръбнака ѝ, не беше от студ. Независимо дали щяха да стигнат до нея, кучетата щяха да надушат скривалището ѝ. Беше попаднала в капан. Надникна над скалния ръб отпред и видя вълните, които се блъскаха в каменистия бряг на няколкостотин метра по-долу. Лаят изведнъж се разнесе съвсем наблизо; можеше вече да чуе и да види как покрай нея се търкалят малки камъчета, докато преследвачите ѝ си проправяха път надолу по стръмния склон. Пое си дълбоко дъх, задържа го и издиша, докато наместваше в хватката си импровизирания кинжал. За миг мъжът си помисли, че жертвата му е паднала, но интересът на кучетата към скалистата стена подсказваше обратното. Изхлузи ремъка през главата си и приготви оръжието. Дългото карбоново стъбло на стрелата легна идеално в релсата си, а тънкият оплетен кабел задържаше кинетичната енергия на лъка. Вдигна капачките на оптическия мерник и сложи на рамо модерната изработка на древното оръжие, за да се увери, че лещите не са замъглени от студа. Целта му беше на мушката. Сега трябваше само да я изчака да се размърда. Сергей откопча месинговите карабинери от широките нашийници на кучетата, освободи ги от сдържащия ги кожен повод. Те веднага се насочиха към скалата, после забавиха крачка, докато проверяваха скалния корниз. Гърленият им лай беше почти оглушителен. Водещото животно погледна към стопанина си, опасявайки се от терена пред него. Сергей му даде знак и всички съмнения на кучето се изпариха; животните започнаха предпазливо да се спускат надолу. Някое обикновено куче би паднало в морето, но това бяха уверени в себе си планински животни, отгледани точно за тази цел. Не ги виждаше, но тътенът от лаенето им ѝ подсказваше, че трябва да са точно на границата на полезрението ѝ, скрити зад стената на каменния ѝ затвор. Издърпа нагоре лявата ръка в якето си, така че частта от ръкава увисна празна. Ужас! Пред нея се материализира ръмжаща муцуна с вълчи зъби. Замахна с ръкава към нея и овчарката инстинктивно го стисна с челюстите си. Жената измъкна ръката си изпод якето си и сграбчи звяра за нашийника, след което заби тюленовата кост във врата му. Започна да крещи, докато го пробождаше отново и отново в необуздана ярост, усещайки как горещата кръв на животното пръска по ръцете и лицето ѝ. Прехвърли вниманието си към белите дробове на кучето и използва цялата си сила, за да пробие бронята му от гъста козина. Първият ѝ удар отскочи от едно ребро, но вторият и третият си пробиха път в гръдната кухина. Кучето се изтръгна от хватката ѝ и отстъпи със залитане. Изгубил опората си, звярът се претърколи и се скри от погледа ѝ. Сергей изкрещя, щом видя как най-доброто му куче падна в Берингово море, виейки в агония. "Атака" - заповяда на по-младия мъжкар, но гласът му бе лишен от обичайната си сила, тъй като за първи път се колебаеше дали да изпрати кучето си да си свърши работата. Каквато и несигурност да изпитваше животното, беше потисната, а подчинението взе връх. С ръмжене кавказката овчарка се хвърли в битката.
Едва ѝ остана време да се овладее, преди да се появи второто куче като огромно кълбо от козина и ярост. Онова, което липсваше на животното като опит, се компенсираше от агресията му. Не обърна внимание на тореадорския замах на ръкава на якето ѝ и се хвърли право към гърлото ѝ. Момичето се отдръпна назад, доколкото ѝ позволяваше скалната площадка, а дъхът на кучето и мускусната миризма на козината му надвиснаха тежко в тясното пространство. Слюнката му пръскаше по лицето ѝ, а гръмотевичният лай отекваше в душата ѝ. Притисна брадичка към гърдите си, за да предпази оголената си шия, и вдигна лявата си ръка пред лицето. Мощните челюсти се стовариха върху лакътя ѝ, кучешките зъби пронизаха плътта ѝ чак до костта. Момичето заби ножа в хълбока на кучето и усети как кожата му поддаде, щом тюленовата кост успя да си пробие път. Това куче разпозна откъде идваше заплахата и прехвърли атаката си към ръката, която държеше оръжието, причиняващо му болката. Зъбите му разкъсаха плътта и раздробиха кожата, костите и сухожилията. Импровизираният кинжал от тюленова кост падна на земята. Момичето сграбчи със свободната си ръка малък камък и започна да удря кучето отново и отново, но това не го спря. Вместо това я повлече към отвора, към чакащия го господар. Кучето я превъзхождаше с трийсет килограма, а окървавеното ѝ пребито тяло не можеше да се съревновава с жестокия противник. Духът ѝ обаче не беше победен.
"Запази спокойствие!" - каза си.
Знаейки, че след секунди ще бъде разкрита, прошепна бърза молитва и сграбчи с дясната си ръка нашийника на кучето. Действията на животното се основаваха на чист инстинкт, но момичето разполагаше с превъзходството на разума. Изкара го от равновесие, присви колене и се оттласна с крака с всичка сила към края на скалата. Свобода!"
Из книгата
