Жаден за мъст

Малка грешка с големи последствия!

Британският лекар Радж Пател излага живота си на опасност, за да помага на ранените в разкъсваната от война Сирия. Лекарските му умения помагат на пострадалите да оцелеят въпреки всичко. Но му се налага да използва съвсем друг набор умения, когато го похищават, след като го объркват със съвсем друг човек.

Милиардерът и запален ловец на едър дивеч Ван дер Санд търси разплата. Семейството му е убито от терористи и Ван дер Санд иска отмъщението му да бъде лично. Наема група бивши командоси да отвлекат убийците от ИДИЛ от пустинята и да ги транспортират на другия край на света, сред необятната пустош на американското му имение.

Но наемниците по погрешка отвличат и Радж. И щом веднъж убийствата са започнали, вече е прекалено късно да обяснява, че не е онзи, за когото го смятат. За да оцелее, трябва да стане също толкова безмилостен убиец като човека, който ги преследва.

"Най-новият динамичен трилър на Ледър едва ли би могъл да бъде по-актуален... действието излиза от страницата и сграбчва читателя за гърлото."
Дейли Мейл

Книгата е част от поредицата "Кралете на трилъра" на ИК "Бард".

"Слънцето прежуряше безмилостно от безоблачното небе. Джон Ван дер Санд криеше лицето си под широкопола шапка, а очите му се криеха зад непроницае­мите слънчеви очила "Оукли", но нищо не можеше да разхлади въздуха, който вдишваше. Спря и отпи глътка от манерката си.

– Вече сме близо - подхвърли водачът му, сякаш прочел мислите му. Водачът наближаваше трийсетте - почти наполовина на годините на Ван дер Санд, но беше роден в Ботсвана и познаваше всеки сантиметър от разпрострялата се на дванайсет хиляди хектара ферма за дивеч. Казваше се Пол Фолкнър и семейството му притежаваше фермата от три поколения. Беше поне петнайсет сантиметра по-висок от Ван дер Санд, кльощав, почти без грам мазнина по тялото, косата му беше избеляло руса от слънцето, а кожата му имаше цвета на полиран махагон. Подобно на Ван дер Санд носеше широкопола шапка с отпусната периферия, но неговата беше украсена с лента от шарена змийска кожа. И двамата носеха зеленикави ризи, къси панталони и обувки "Тимбърленд", а ловджийските им жилетки бяха натъпкани с муниции.

– Добре съм - отвърна Ван дер Санд. Не искаше фактът, че беше спрял да пие вода, да изглежда като слабост. Беше изморен след петчасовия преход през храсталаците, но кой ли не би бил? Знаеше, че мнозина руски ловци, а напоследък и китайците, предпочитат да ги откарат с хеликоптер по-близо до дивеча. Дори беше чувал истории как стреляли по слонове и носорози от въздуха, без дори да се потрудят да кац­нат. Това не беше начинът, по който ловуваше Ван дер Санд. Винаги ходеше пеша само с онова, което можеше да носи. Човекът срещу звяра и нека по-силният оцелее. Закачи манерката на колана си и Фолкнър отново тръгна напред. Вървяха по следите на малко стадо слонове: два мъжки, пет женски и две малки. Фолкнър беше открил следите и смяташе, че са на около километър и половина пред тях, може би дори по-малко.

Ван дер Санд плащаше щедро за лова и вече беше възнаграден с бял носорог и три бивола, единият от които имаше най-грамадните рога, които беше виждал. Тридневната ловна почивка струваше двайсет хиляди долара, в които бяха включени нужните разрешителни, но всяко отстреляно животно добавяше към сметката. Колкото по-рядко беше животното, толкова по-висока беше цената и в случая на бивола огромните рога означаваха, че плячката идва с цена от трийсет хиляди долара. Слонът, който преследваха, лесно можеше да излезе повече от два пъти по-скъпо - зависеше от дължината на бивните му. Според Фолкнър беше петдесетгодишен мъжкар и тежеше близо седем тона. Ако това се окажеше вярно, това щеше да е най-големият слон, който Ван дер Санд бе убивал, а Ван дер Санд беше избил десетки. Носеше пушката си и муниции за нея. Някои лов­ци имаха носач, който ги следваше с принадлежностите им, подобно на играчите на голф, използващи хора, които да им носят стиковете, но Ван дер Санд беше от старата школа. Ако можеше да мине без Фолкнър, би излязъл сам в саваната, но не познаваше тази област и щеше да е изключително безразсъдно да тръгне сам.

Пушката, която стискаше, беше двуцевка, изработена от лондонската фирма "Уилям Еванс" и беше неговата гордост. Беше ръчно изработена по негови указания и беше пригодена за патрони калибър 500 "Найтро Експрес", любимия боеприпас на ловците на едър дивеч по целия свят. Изработката ѝ беше отнела почти три години и прикладът ѝ беше гравиран с любимите му ловни поля в Африка и Азия, като в дизайна бяха вмъкнати инициалите на жена му и децата му. Никога не беше споделял с жена си колко беше платил за оръжието - почти двеста хиляди долара, - но смяташе, че покупката си струва парите. Беше идеално балансирана и петкилограмовото ѝ тегло помагаше донякъде за смекчаването на отката. Не изцяло, разбира се, а стрелбата с пушката изискваше добра опора върху предния крак и здраво притискане към рамото. Не беше оръжие за аматьори. Ако човек не внимаваше, можеше да дръпне спусъка и да се озове по гръб на земята. А ако току-що произведеният­ ­изстрел пропуснеше седемтонен слон, това беше грешка, която лесно можеше да се окаже фатална.

Двете цеви бяха жизненоважни, в случай че първият изстрел не убие животното. Слоновете винаги нападаха, ако не бъдеха убити с първия изстрел, и тогава готовият за стрелба втори патрон можеше да се окаже животоспасяващ. Новото поколение ловци сякаш предпочитаха пушките помпи с по пет или повече патрони в пълнителя, но Ван дер Санд ги презираше. Ако два изстрела не бяха достатъчни да свалят плячката ти, значи от тебе ловец не става. И не бяха редки случаите, когато пушките помпи заклинваха. Двуцевката никога не заклинваше. Насочваш я, приготвяш се и дърпаш спусъка. И имаш готов за стрелба втори патрон. Ван дер Санд беше поискал двоен спусък. Можеше да мине с единичен, но механизмът беше по-сложен и беше по-податлив на повреда.

Цевите на пушката на Ван дер Санд бяха дълги шейсет и един сантиметра, т.е. по-къси от шейсет и шест или седемдесет и един сантиметровите, които предпочитаха повечето стрелци. Пушката на Ван дер Санд имаше V-образен заден мерник с двайсет и четири каратов златен обков. Някои ловци използваха оптични мерници, но Ван дер Санд също не ги харесваше - ако си толкова далеч, че ти е нужен телескопичен прицел, значи това не е истински лов. Същината беше в това да се приближиш дотолкова, че да виждаш дивеча със собствените си очи, когато дърпаш спусъка.

Едрият дивеч е опасен само когато си близо до него. Ако слон види на сто метра от себе си ловец, най-вероятно ще избяга. Но ако си само на десет метра от него, ще отметне уши назад и ще нападне. Същото беше и с биволите, които всъщност бяха много по-опасни от слоновете. На сто метра разстояние биволът е кротък като дойна крава, но ако се сблъскаш с него във високата трева, може да се окаже смъртоносен. Ван дер Санд дори не би си помислил да стреля по слон, ако не е на по-малко от двайсет и пет метра от него. Същото важеше и за носорозите. Носорогът, който беше убил предишния ден, беше само на двайсет метра от него, когато беше дръпнал спусъка.

В ловджийската му жилетка имаше допълнително дузина патрони. Минималният позволен от закона калибър за лов на дивеч в Африка бяха безфланцевите "Найтро Експрес" 375, известни също като "H&H Магнум" 375, които се произвеждаха още от 1912 г. от лондонската оръжейна фирма "Холанд енд Холанд". Куршумите варираха между седемнайсет и двайсет и три грама. Но пушката на Ван дер Санд беше направена да побира много по-големите "Найтро Експрес" калибър 500, чиито куршуми имаха обвивка и тегло от трийсет и седем грама, т.е. почти унция и една трета смъртоносно олово. Всеки патрон струваше над десет долара. Ван дер Санд беше стрелял с "Найтро Експрес 500" из цяла Африка, а също ги беше ползвал с успех за лов на кафяви и полярни мечки в дебрите на Северна Канада. Една от най-добрите му ловни екскурзии беше завършила с деветчасов преход, през който беше успял да проследи огромен бял мечок по леда на Арктическия океан. Кулминацията беше застрелването на звяра с един-единствен изстрел право в мозъка. Американците още през 1972 г. бяха забранили лова на бели мечки за всички други, освен за жителите на Аляска, но в Канада отстрелването им все още беше разрешено и понеже през 2008 Щатите бяха наложили забрана върху вноса на ловни трофеи от бели мечки, на Ван дер Санд му се наложи да изпрати кожата в имението си край Лондон. Британците не изпитваха угризения от излагането на показ на ловни трофеи, навярно защото бяха страната, която беше измислила концепцията за убиването като спорт. Същото щеше да се случи с бивните на слона, който Ван дер Санд преследваше сега. Слоновата кост беше скъпа; цената ѝ беше прехвърлила две хиляди долара за килограм през 2014, но оттогава беше слязла до седемстотин. Но даже на тази цена бивните на един голям слон можеха лесно да излязат сто двайсет и пет хиляди долара. Но въпросът не беше в парите, ставаше дума за трофея. Бивните бяха начин да помни как е убил слона. И да го почете."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg