"Лъскавата червена лента, спускаща се надолу от центъра на звездата в счупеното огледало, изглеждаше толкова незначителна в сравнение с голямото количество кръв, покриващо умивалника отдолу. Зъбът, съпоставен с белия порцелан, се открояваше ясно с жълтия си цвят. Отражението в парчетата стъкло, които все още се държаха в рамката на огледалото, като букви от непознат език, неразгадаемо пророчество, показваше, че косата му беше разрошена. Англичанинът не искаше да прокарва ръкавица през нея, не искаше и да използва четката за коса, стояща на рафта над мивката, беше далеч от това да си свали ръкавицата. Две несигурни крачки го отведоха до тоалетната. Със замаян поглед се загледа в плочките по стената. Нагревателни кабели. "Всеки нещастник в тази страна ли има нагревателни кабели в банята" - помисли си той, преди да се изправи. Натисна копчето, изчисти тоалетната с четката и малко амонячен разтвор, на два пъти се наложи да спре. Ръката му се разтрисаше така, както потреперва изкормена риба.
Върна се във всекидневната и започна да разглежда книгите по етажерката.
– Имаш добър вкус за литература - каза той.
Усети, че тялото му се отпуска.
Късо подстриганият, видимо пребит мъж, който беше вързан за кухненския стол зад него, проговори на добър английски:
– Това учудва ли те?
– Не, всеки може да има добър вкус.
Англичанинът се обърна и погледна окървавеното лице, наведено към пода. Погледът обаче беше насочен към него. Имаше нещо успокояващо в тежкото дишане. Но той знаеше, че звукът на падащите по пода капки кръв е отброяване. Все още не бяха приключили. Той не знаеше дали се страхува, или го очакваше с копнеж.
– С книжна колекция като тази предполагам, че си запознат с английския учен Франсис Бейкън. Той е живял през XVI век.
Късо подстриганият изстена и изкашля кръв. Може би в знак на потвърждение.
Той бавно прекоси стаята; сложи ръце зад гърба си и се загледа в тавана. Всъщност искаше да погледне през прозореца, да прикове погледа си в някоя далечна точка, но трябваше да дръпне всички завеси в стаята. Имаше съседи от всички страни и като се замисли, така или иначе нямаше гледка, която да се разкрие и в която очите му да починат.
– Годината била 1626-а. Бейкън се връщал от Лондон заедно с доктора на крал Яков I, за да посетят графа на Аръндел. По това време селото Хайгейт се намирало на известно разстояние от големия град и неговите двеста хиляди жители. Въпреки че пътуването било през пролетта, извън каретата, в която пътували, било студено и дори били изненадани от късен снеговалеж. Тогава Бейкън получил съдбовен импулс. Той отдавна работел с различни начини за съхранение на месо. Замразяването бил един от тях. Той изскочил от каретата.
– Защо, по дяволите, ми разказваш това? Франсис Бейкън не ме интересува.
Късо подстриганият изглеждаше примирен и се взираше в пода.
– Просто бъди търпелив. Има поука или най-малкото въпрос в края на тази история.
До пейката, която отделяше кухнята от всекидневната, той свали бокса си и го сложи в чантата, заемаща половината пространство. После я затвори бавно. Изсмя се, обърна се и погледна късо подстригания.
– Когато дойдох тук, имах само ръчен багаж - каза той. – Тази чанта чудовище си купих в магазин на име XXL. Единствената, която успя да побере цялото оборудване. Трябва да намеря място, където да се отърва от нещата, преди да се прибера вкъщи.
Той седна на кухненския плот и заклати краката си.
– Но докъде бях стигнал? Бейкън, да. Взимай пример от него! В напреднала възраст, но изпълнен с любопитството, което истинските учени и младежта споделят. Снегът паднал през този ден и покрил земята, а Бейкън притичвал по бялата повърхност, наметката му тежала от влагата. Докторът тичал зад него и го молел да се обърне, напомнял му за възрастта и разклатеното му здраве. Вероятно е споменал коварния ефект на студа, говорил му е за безбройните човешки животи, погубвани заради студа всяка година. Но Бейкън не го слушал. Скоро достигнал една къща, която видял от каретата. Влязъл и направил сделка с домакинята на къщата. След това се върнал обратно на студа с наскоро заклана кокошка в ръцете. Махнал ръкавиците си и напълнил птицата със сняг, преди да се прибере обратно в каретата с нея. Когато влязъл, самият той бил замръзнал. Започнал да кашля лошо. Но бил ли доволен въпреки това? Може би го е поразила мисълта, че никога не е живял толкова за резултатите или за изводите, колкото за самия експеримент, за това да бъде част от него, да не знае нищо със сигурност.
Англичанинът направи кратка пауза. Разсъждаваше над това, което беше разказал. Протегна се за ябълка от фруктиерата върху пейката. След това застана така, с ябълката в ръка, без да я отхапе.
– Когато най-накрая стигнали Аръндел, Бейкън имал висока температура. Но го сложили във влажно легло, в което никой не бил лежал дълго време, и това влошило настинката до такава степен, че в рамките на два-три дни той умрял от задушаване.
Най-накрая захапа ябълката и започна да дъвче.
– Какъв е изводът от тази история?
– Не виждаш ли? Бейкън умрял за науката. За това, в което е вярвал.
– И какъв е въпросът, до който щяхме да стигнем?
– Каква е ситуацията при теб? Наистина ли си склонен да умреш за принципите си?
Късо подстриганият не отговори. Англичанинът се изплъзна от пейката, остави остатъка от плода и прекоси стаята обратно към лавицата.
Когато я достигна, се обърна и каза:
– Страхувам се, че знам отговора.
Той издърпа една произволна книга: Четири изгубени каузи от Антония Фримънт.
Учудено загледа малката корица и я върна обратно.
– Бейкън оставил след себе си скъпоценности за около седем хиляди паунда, а имотите му били продадени за малко по-малко от това. Дългът му възлизал на повече от двайсет и три хиляди, представи си, това днес би отговаряло на три милиона паунда. Оставил след себе си банкрут.
Късо подстриганият вдигна глава и се вторачи в него с непоколебим поглед.
– Казах ти всичко, което знам. Ще ни оставиш ли на мира? - попита той и изпусна розова слюнка между устните си. Тя тръгна по брадичката и се смеси с кръвта, която вече беше оцветила тениската му в червено.
– Истина е - каза той и се придвижи обратно към кухненския плот. Отново отвори черната торба и извади меча и шлема. Сетне тръгна към мъжа, остави оръжието на пода пред краката му, затегна шлема върху непокорната му глава и остана така, натискайки го, за да го накара да се укроти.
– Истина е, че си ми казал това, което знаеш - поде той и отпусна шлема. Мъжът разтърси главата си, сякаш щеше да помогне по някакъв начин. През отворите на визьора видя очите му. Шията му беше гола под шлема. – Проблемът е, че просто не ти вярвам.
– Позволи ми тогава да ти кажа истината.
– И това не искам. Но понякога човек се научава да разбира някои неща изненадващо бързо. Ти разкри слабостта си.
– За какво говориш?
– Ти не се страхуваш от смъртта.
Англичанинът се опасяваше, че това, което той самият каза, беше истина. Почувства се зле. Цялото пътуване не беше от полза, цялата тази гадост не доведе до нищо. Не успя да измъкне и дума от гладко избръснатото копеле.
– Вярвам на първото нещо, което каза веднага, след като се осъзна: ти нямаш идея къде е, а дори и да знаеше, никога нямаше да ми кажеш. Също така си наясно, че това е скапана разменна монета.
– Откачен кучи сине - изкрещя изведнъж късо подстриганият и ако не го беше страх от последствията, можеше да изглежда така, сякаш приемаше реалността: той не се страхуваше от смъртта и затова трябваше да умре.
– Може би съм кучи син.
Той взе меча от пода.
– Но откачен не съм.
Надигна острието.
Мъжът извика, вероятно отчаянието във вика му го накара да се обърне и веднага да осъзнае, че мъжът не крещеше за собствения си живот. Гърдите му щяха да се пръснат, сякаш е бягал дълго. Ръката се затегна още повече около дръжката. Замаян се загледа в очертанията на вратата. Замисли се какво беше казал мъжът преди малко.
"Ни"? Беше казал: Ще ни оставиш ли на мира?
Младият мъж стоеше само по тениска и долни гащи. Не помръдваше. Погледът беше замъглен, сякаш гледаше сънено. Бързо завъртя острието на меча и хукна към момчето. Посегна към косата. Сетне застана зад гърба му. Дръпна главата назад и постави острието върху адамовата ябълка. Тук имаше нещо. Може би мъжът на стола не беше угрижен за собствения си живот. Но се ужасяваше да не изгуби момчето.
– Какво сега? - попита той и погледна късо подстригания. Стори му се, че вижда проблясващ поглед през визьора. – Все още ли нямаш какво да ми разкажеш?
В главата му бръмчеше една-единствена съблазнителна мисъл: "Този, който притежава книгата, е просветлен, става най-просветленият, като самата копиеноска Атина Палада".
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
