"В чакалнята
Действащи лица:
Жена, Мъж, Лекар, Младеж.
Чакалня пред лекарски кабинет. Пред стената насреща са наредени няколко стола. Отляво прозорец с вдигнати до средата щори. Отдясно врата с табела невролог. На втория стол откъм вратата седи жена на около петдесет години с пуловер и пола. Отляво влиза Младеж с дънки, тениска и раница на гърба. Чука на вратата на кабинета. Отвътре се чува мъжки глас.
Лекар:
– Момент!
Младежът се оглежда и застава при прозореца.
Жена:
– Сега аз съм на ред. Вие сте след мен.
Младеж:
– Разбира се.
Жена:
– Щото трима влязоха уж само за справка и стояха вътре по половин час.
Вратата се отваря, показва се Лекарят. Жената става.
Жена:
– Добър ден, доктор Киров.
Той я поглежда и прави знак на Младежа.
Лекар:
– Влизай.
Жена:
– Ама аз съм на ред!
Лекар:
– Тук редът го определям аз!
Лекарят се прибира в кабинета си, Младежът го последва.
Жена:
– И лекарите станаха едни! Но не са само лекарите. Ще паднеш на улицата и няма да те погледнат. Не ги интересува инсулт ли си получил или си пукнал от глад.
Отляво влиза мъж с тъмен костюм, дълга коса, завързана на плитка отзад, черни очила.
Жена:
– Аз съм последна!
Мъж:
– Моля?
Жена:
– Вашият ред е след мен.
Мъжът кимва, сяда на един стол през нея и вади вестник. Започва да чете.
Жена:
– От седем часа чакам и тъкмо ми дойде редът, се появява някой недорасъл нахал. - Обръща се към мъжа. – Не го интересува, че възрастни хора са чакали половин ден, направо влиза. Цяла седмица търкам този стол, но няма да се откажа. Вие защо сте тук?
Мъжът я поглежда, прекарва длан по лицето си и отново зачита вестника.
Жена:
– Нещо с главата значи. Ами че пред тази врата всички са заради главата. Но аз съм заради свекърва ми. На деветдесет и пет стана, а Господ не я прибира. Та докторът да помогне, ако може. Какво толкова съгреших, че мъжът ми почина преди двайсет години и ми остави на ръцете бабичката? Пък иначе от кръста нагоре нищо ѝ няма, нито сърце, нито дробове. Поне да се закашля, че да се задави и хайде...
Мъжът вдига глава към нея.
Жена:
– А то виждате, мен ме докара до чакалнята на невролога. Не можела да стане сама. Ами не ставай! Лежи си там и не се обаждай, а тя на двайсет и седем се развела. Но защо ли ви занимавам с моите ядове?
Мъж:
– Няма нищо.
Жена:
– И оставила моя Димчо петгодишен без баща. Сега аз да я гледам.
Мъж:
– Сигурно е трудно.
Жена:
– Не ща да се оплаквам, не ми е в характера. А вие от какво сте болен? Доста блед изглеждате.
Мъжът сгъва вестника и го пъха в джоба си.
Мъж:
– Тук съм по работа.
Жена:
– Да не сте колега на лекаря?
Мъж:
– Не, специалността ми е друга.
Жена:
– Олекна ми, реших, че и вие ще влезете преди мен. А трябва да тичам до вилата. Шейсет и четири квадрата, на три етажа, с овошки и зеленчукова градина. От моя Димчо ми остана, наследство от баба му.
Мъж:
– Нищо, мъките ви свършиха вече.
Жена:
– Де да беше така. Ама онази вещица ме чака вкъщи. Чак не ми се прибира.
Мъж:
– Не се безпокойте. На нея ѝ остават само няколко минути.
Жена:
– Господ да ви поживи! А вие откъде знаете?
Мъж:
– Такава ми е работата.
Жена:
– Хубава работа! Но за това не може да се каже предварително. Все пак Бог да ви благослови. Рядко ще срещнеш вече човек да те успокои ей така, без нищо. И как ще пукне дъртофелницата?
Мъж:
– Две седмици не е ставала от леглото.
Жена:
– Ами да става, кой я спира?
Мъж:
– И не е яла нищо.
Жена:
– Че да си сготви! А да знаете колко яде! За цял трамвай бабички се тъпче."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
