Галактическа империя

Галактическа империя Айзък Азимов Времетраене: 1:03 мин.

"Научната фантастика е начин да изпробваме различните видове бъдеще, да видим какво ще ни хареса и какво няма да ни хареса в тях."
А. Азимов

Книгата е част от поредицата Велики майстори на фентъзи и фантастика на издателство Бард.

"Спалнята едва чуто си шепнеше. Звукът беше почти на прага на чуваемостта – неравномерен слаб шум, но инак отчетлив и съвсем смъртоносен. Ала не шумът събуди Байрън Фаръл и го измъкна от прегръдките на лепкавия, неспокоен сън. Завъртя разтревожено глава, сякаш опитваше да се отърси от периодичното бърр-бърр, идещо от малката масичка. Протегна се сънено и натисна копчето.
– Ало – промърмори той.

Почти незабавно от слушалката изригна поток от звуци. Бяха остри и дразнещи, но Байрън не намери сили да намали звука.
– Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? – попита гласът отсреща.
– Вече говорите – отвърна Байрън. – Какво желаете?
– Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? – Гласът звучеше тревожно.

Байрън отвори очи и се взря в непрогледния мрак. Постепенно до съзнанието му достигна, че езикът му е неприятно сух, а из стаята се носи някаква странна миризма.
– Вече говорите – повтори той. – Кой е насреща?

Но гласът от другата страна отново повтори тревожния си нощен повик, по-силно отпреди:
– Има ли някого там? Бих искал да разговарям с Байрън Фаръл!

Байрън се надигна и втренчи поглед във визифона. Включи изображението и екранът се озари в светлина.
– Тук съм – рече Байрън. Разпозна гладкото, леко асиметрично лице на Сандър Джонти. – Обади се утре, Джонти.

Той понечи да изключи апарата, когато Джонти проговори:
– Ало! Ало! Има ли някого там? Това ли е студентското общежитие, стая 526? Ало?

Едва сега Байрън забеляза, че индикаторът на разговорното устройство не свети. Изруга тихо и натисна превключвателя. Нищо не се промени. В този момент Джонти се отказа и екранът угасна, превръщайки се в бледо сияние. Байрън изключи визифона и зарови глава във възглавницата. Беше раздразнен. Първо, никой нямаше право да нарушава покоя му, и то посред нощ. Завъртя очи към блестящия циферблат на часовника. Три и петнайсет. Едва след четири часа ще включат осветлението в сградата. Никак не му беше приятно да се събужда сред непрогледния мрак на стаята. Въпреки четирите години, прекарани на Земята, не можеше да свикне с местните обичаи да се строят специално подсилени сгради с дебели, лишени от прозорци стени. Хилядолетна традиция, датираща от онези далечни дни, когато човечеството не е разполагало със силови полета, за да се защити от примитивната разрушителна сила на атомните бомби.

Но това беше минало. Атомната война бе оставила своя неизличим отпечатък върху лицето на Земята. По-голямата част от повърхността ѝ беше радиоактивна и необитаема. Не бе останало почти нищо за губене и въпреки това архитектурата продължаваше да отразява онези стари страхове. И тъкмо по тази причина, когато се пробуди, Байрън беше заобиколен от непрогледен мрак. Отново се надигна, завладян от странно усещане. Ослуша се. Не, причината не беше в смъртоносния шепот на спалнята, който едва сега бе доловил. Имаше и нещо друго, почти незабележимо, но не по-малко смъртоносно. Внезапно разбра, че не долавя движението на въздуха, с което отдавна бе свикнал – признак на постоянно проветряване. Направи мъчителен и безуспешен опит да преглътне. Сякаш след това ново откритие атмосферата в стаята бе станала още по-потискаща. Вентилационната система бе преустановила работа, а това означаваше, че наистина се е случило нещо. Дори не можеше да използва визифона, за да съобщи за повредата. Все пак реши да опита още веднъж, за всеки случай. Млечнобелият индикатор блесна и озари леглото. Апаратът можеше да получава сигнал отвън, но не и да изпраща. Е, това нямаше значение. Нищо не можеше да предприеме до сутринта. Прозя се, намери пипнешком обувките си и потърка очи. Значи, вентилацията е спряна? Това поне обяснява неприятния мирис. Намръщи се и подуши малко по-внимателно. Напразно. Имаше нещо познато в миризмата, но не можеше да определи точно какво.

Тръгна към банята и протегна машинално ръка към ключа на осветлението, въпреки че и на тъмно можеше да си налее чаша вода. Ключът щракна, ала безрезултатно. Опита още няколко пъти, почти по навик. Нищо ли не работеше? Сви рамене, наля си вода на тъмно и се почувства малко по-добре, след като я изпи. Прозя се, докато се връщаше при леглото, и потърси централния ключ. Осветлението не работеше. Байрън седна на леглото, опря широки длани в мускулестите си бедра и се замисли. Подобен инцидент налагаше да се проведе сериозен разговор с обслужващия персонал. Никой не очакваше хотелски лукс в студентското общежитие, но, Космосе мили, можеха да им осигурят поне елементарни условия за съществуване! Вярно, не след дълго дори това нямаше да има особено значение. Съвсем скоро щеше да завърши следването си и да си тръгне оттук. Само след три дни ще каже последно сбогом на Земния университет, а с него и на Земята.

И все пак ще трябва да докладва за случилото се, като избягва излишните коментари. Би могъл да използва коридорния визифон. Достатъчно е да му осигурят някоя лампа на батерии и един вентилатор, колкото да се отърве от неприятното чувство на задушаване. А и да не го направят – да вървят по дяволите! Остават му само две нощи. На светлината от безполезния визифон Байрън откри чифт гащета. Намъкна върху тях комбинезона и реши, че и това облекло е достатъчно за целта. Нямаше смисъл да си събува обувките. Едва ли би събудил някого от съседите си, дори да претичаше по коридора с туристически обувки, като се имаше предвид дебелината на тукашните стени. Намери вратата и натисна дръжката. Ръчката се спусна надолу и затварящият механизъм изщрака с металически звук, показвайки, че е задействан. Но вратата не се отвори. Напрегна мишци, ала не постигна нищо.

Отстъпи назад. Това вече беше прекалено. Нима е прекъснато централното електрозахранване? Изключено. Часовникът работеше. А и визифонът функционираше на приемане. Чакай малко! Ами ако цялата тази история е дело на колегите, тези вечно немирни души? Падаха си по такива работи. Детинщини, вярно, но и той неведнъж бе участвал в тях. Фасулска работа ще е за някого от приятелчетата му да се промъкне тук през деня и да подготви номера. Но пък вентилацията и осветлението бяха в изправност, когато си лягаше. Е, добре, направили са го през нощта. Сградата на студентското общежитие бе доста стара и демодирана. Не се изискваше кой знае какъв инженерен гений, за да открият проводниците за осветлението и вентилацията. Или да повредят затварящия механизъм. А сега чакат да настъпи утрото, за да научат как е прекарал нощта добрият стар Байрън. Сигурно ще му отворят чак по обяд, заливайки се от смях.
– Ха, ха – произнесе мрачно Байрън. Добре де, нека бъде така. И все пак трябва да направи нещо, да се опита да промени положението.

Обърна се и закачи с крак някакъв предмет, който се изтъркаля с металическо дрънчене. Едва различаваше очертанията му на бледата светлина от индикатора на визифона. Протегна ръка и опипа под леглото. Измъкна предмета и го доближи до светлината. (Не са били чак толкова хитри, щом не бяха се сетили да изключат напълно визифона.) Държеше в ръцете си миниатюрен цилиндър с отвор върху горната плоскост. Приближи го до лицето си и го подуши. Това значи била причината за странната миризма в стаята! От цилиндъра миришеше на хипнат. Разбира се, момчетата се бяха постарали да го приспят, преди да се заемат с електричеството и вентилацията."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg

Звезди като прах
Космически течения
Камъче в небето