"Фермата при Нгонг
Имах ферма в Африка в подножието на планината Нгонг. Екваторът преминаваше само двайсет и пет мили пò на север. Фермата ми се намираше на височина две хиляди метра над морското равнище. По пладне човек имаше чувството, че се е издигнал и приближил към слънцето, но следобедите и вечерите бяха ясни и хладни, а нощите студени.
Географското разположение и надморската височина се съчетаваха, за да създадат местност, която нямаше равна на себе си по цялата земя. В пейзажа преобладаваха правите линии, липсваше всякакво разточителство, както и онова многообразие на цветове и растителност, характерно за по-ниско разположените тропически страни. Багрите бяха сухи и изпепелени подобно на боите в грънчарството. Листата на дърветата бяха издължени и крехки и растяха по начин, различен от този в Европа. Те не образуваха корони, а широки водоравни пластове и параболи. Тази особеност придаваше на самотните дървета окрилени палмовидни силуети, в което имаше нещо романтично и същевременно героично, подобно на опънал платна платноход. Това обстоятелство бе от своя страна причина гората да изглежда твърде странно, сякаш цялата потръпваше. По обраслите с трева поля тук-там растяха стари разкривени бодилови дървета, а самата трева излъчваше аромат на мащерка и блатна мирта. На места това ухание бе толкова силно, че от него смъдеше. Цветята, които човек можеше да види из равнината или по пълзящите растения в девствената гора, бяха дребни като растителността в пустинята, но с първите продължителни тропически дъждове там разцъфваха множество едри кремове с тежък аромат. Във всички посоки се разкриваха просторни величествени гледки. Всичко в тази природа бе устремено към величие, свобода и несравнимо благородство. Основната особеност на местността, както и на живота в нея, бе въздухът. Когато човек си припомня своето многогодишно пребиваване на високото африканско плато, остава поразен при мисълта колко дълго е живял във въздуха. Небето не ставаше никога тъмносиньо, а бе винаги бледо и толкова светло, че беше трудно дълго време да задържиш погледа си в него, с множество величествени, безтегловни, непрекъснато променящи формата си облаци. Но небето притежаваше един скрит, син източник на сила и на близко разстояние то оцветяваше хълмовете и горите в свежо тъмносиньо. По пладне въздухът над полето оживяваше като изгарящ пламък, потръпваше, понасяше се на талази и потичаше като вода, отразяваше и увеличаваше всички предмети, предизвиквайки гигантски миражи. Високо в този въздух човек дишаше леко, вдишваше жизнена надежда, която го окриляше. Там човек всяка сутрин се пробуждаше с мисълта: Тук съм и тук ми е мястото.
Планината Нгонг се разпростираше в дълга верига от север на юг и бе увенчана от четири аристократични върха подобно на застинали тъмносини вълни, устремени към небето. Тези върхове се въздигаха на две хиляди метра над морското равнище, а източните склонове се намираха на седемстотин метра над околната местност. На запад обаче планината се спускаше порязко и стръмно - склоновете падаха почти отвесно надолу към голямата скалиста долина. Вятърът по високото плато духаше винаги от северсевероизток. Но това бе същият онзи вятър, който долу при бреговете на Африка и Арабия наричаха мусон, източният вятър, някогашният любим кон на цар Соломон. Там горе той се усещаше просто като съпротива на въздуха, когато земята се хвърля напред в пространството.
Вятърът духаше направо към планината Нгонг и нейните склонове биха били идеалното място за полет с безмоторник - въздушните течения биха го понесли от полите на планината високо над билото. Облаците, които се носеха заедно с вятъра, се блъскаха в планината, оставаха да висят по нея или пък се срещаха на върха и се разтваряха в поройни дъждове. Обаче онези облаци, които летяха по-нависоко, преминаваха безпрепятствено над върховете и се изпаряваха в западна посока над пламтящата пустиня на скалистата долина. Много пъти съм наблюдавала от дома си как тези величествени процесии напредват и с учудване съм виждала как гордите маси се изпаряват и изчезват във въздуха в мига, в който преминат отвъд върховете.
Гледана от фермата, планината променяше своя вид много пъти на ден. Понякога ми се струваше съвсем близо, друг път бе сякаш безкрайно далеч. Привечер, щом се мръкнеше и човек отправеше поглед към нея, отначало една тънка сребърна линия обрамчваше контурите на върховете на фона на смрачаващото се небе, а по-късно, когато паднеше нощта, четирите върха като че се изравняваха и заглаждаха, сякаш планината се обтягаше и наместваше удобно за сън.
Когато човек проникне в нея, планината Нгонг представлява непрекъснато променящи се загадъчни скалисти дебри, прорязани от дълги долини и зелени склонове, обрасли с храсталаци. Високо горе, под един от върховете, имаше дори бамбукова гора. Из планинските хълмове бликаха извори и потоци и аз често съм разпъвала палатката си край тях.
По мое време планината Нгонг се обитаваше от бизони, антилопи и носорози, а най-старите от местните жители помнеха времето, когато там са живели и слонове, и аз съжалявах, че цялата планина Нгонг не е включена в ловния резерват. Само малка част от нея представляваше резерват и каменната могила върху южния връх отбелязваше нейната граница. Когато колонията Кения разцъфти и столицата Найроби се разрасне в голям град, планината Нгонг би могла да се превърне в парк, който не би имал равен на себе си в целия свят. Но по време на последните ми години в Африка множество търговци и чиновници от Найроби пристигаха там в неделя със своите мотоциклети и стреляха по всичко живо, което се изпречеше пред погледите им, и струва ми се, тогава именно едрият дивеч напусна планината и се изнесе в южна посока към по-гъстите гори и скалистите местности.
Планината бе трудно проходима, но непосредствено под четирите върха човек можеше да се движи без затруднения. Тревата бе ниска, а измежду зеленината се показваше и сивата скала. По протежение на тесния планински гребен нагоре и надолу по четирите върха подобно па пързалка преминаваше ловна пътека. Една сутрин, след като бях пренощувала в палатката си в планината, отидох там, тръгнах по пътеката и открих пресни следи от стари антилопи. Големите безобидни животни навярно са били на върха по изгрев-слънце и бяха минали по пътеката в дълга редица. И каква ли друга причина биха могли да имат, за да се изкачат толкова нависоко, освен желанието да хвърлят поглед към местността, разпростираща се от двете им страни далеч долу под тях.
На моята ферма отглеждахме кафе. Самата местност бе разположена твърде високо за тази цел и отглеждането на кафе бе много трудоемко. Така и не забогатяхме от фермата. Но кафеената плантация е нещо, към което човек се привързва и от което вече не може да се отскубне. Винаги има какво да се върши в една такава плантация и човек винаги ѝ остава малко длъжен. Насред подобна пустош една добре обработена земя представлява красива гледка. По-късно, когато започнах да летя със самолет над Африка и се запознах с фермата си от въздуха, бях изпълнена с възторг от нея, така добре поддържана и раззеленена насред дивата пустош. Едва тогава ми стана ясно колко много човек обича и копнее по геометричните фигури. Цялата местност около Найроби и особено на север от града бе оформена по същия начин и там живееха хора, чиито мисли се въртяха единствено около кафето, как да го засаждат, подрязват и берат, а нощем лежаха будни, размишлявайки над подобренията за своите кафеени фабрики.
Отглеждането на кафе съвсем не е толкова лесно, както човек си го представя в мига, когато в проливния дъжд изнася от разсадника сандъчетата с млади лъскави кафеени фиданки и всички работници от фермата са излезли на полето; когато наблюдава как растенията биват засаждани в предварително изкопани дълбоки дупки във влажната земя, където трябва да хванат корен и където биват добре засенчвани от слънцето с накършени от храсталаците клони, тъй като тъкмо прикритостта е привилегията на всички млади създания. Изминават три до пет години, докато дръвчетата започнат да раждат; междувременно земята бива нападана от суша, растенията от болести, а нахалните местни клечаци избуяват нагъсто из полетата - например дребният дъб парнар, с дългите си остри шушулки, които се забиват в чорапите и парят като огън. Някои от дърветата биват посадени погрешно, корените им се извиват и точно когато трябва да разцъфтят, те загиват. Засаждахме малко повече от шестстотин дървета на всеки акър земя. Аз имах шестстотин акра с кафе и моите биволи търпеливо влачеха култиваторните машини хиляди километри напред-назад между редовете, търпеливо изчаквайки плодовете на своя труд.
Имаше моменти на несравнима красота в кафеената плантация. Когато дърветата разцъфтяваха в началото на дългия дъждовен период, гледката бе ослепителна, подобно на тебеширен облак в маранята, с фините дъждовни капчици над площ от шестстотин акра. Цветовете на кафето притежават деликатен, малко горчив аромат - като цветовете на трънката. Когато полето почервенееше от узрелите кафеени зърна, ние събирахме всички жени и деца, които на местния език се наричаха "тото", за да берат кафето заедно с мъжете.
С коли и големи съдове реколтата се отнасяше за преработка долу във фабриката при реката. Машините ни съвсем не бяха на нужната висота, но бяхме решили сами да си построим фабриката и имахме много високо мнение за нея. Веднъж тя изгоря до основи и трябваше да се построи наново. Огромната машина за сушене на кафе се въртеше ли, въртеше, прехвърляйки зърната в големия си железен търбух с шума, който издават изхвърлените от вълните на морския бряг камъчета. Понякога се случваше кафето да се изсуши и да се наложи да бъде извадено от машината посред нощ. Това бе живописен момент, с лампите в огромното тъмно помещение на фабриката, с паяжините и плявата от кафето по стените, с напрегнатите лица на хората, наобиколили машината в светлината на лампите. Човек имаше чувството, че фабриката виси в безкрайната африканска нощ като диамант в ухото на негърско момиче.
После кафето се отсяваше, сортираше се на ръка и се опаковаше в чували, зашити със сарашка игла, дванайсет от които правеха един тон. Най-сетне рано сутрин, докато все още бе тъмно и лежах в леглото си, чувах тежките коли, всяка запрегната с шест бивола, натоварени догоре с чували кафе, да се отправят към гарата в Найроби. Те се изкачваха по хълма край фабриката с много тракане, дрънчене, удари на камшици и викове на каруцарите, които ходеха отстрани на колите. Радвах се при мисълта, че това е единственият хълм, който трябваше да преодолеят по пътя си до Найроби, тъй като фермата се намираше на четиристотин метра над града. Привечер излизах, за да посрещна процесията, която се завръщаше. Уморените биволи вървяха съвсем бавно с провесени глави пред празните коли, отпадналите малки "тото", които ги водеха, крачеха мълчаливи, а изтощените каруцари влачеха камшиците в праха. Бяхме направили каквото ни бе по силите. След няколко дни кафето от фермата щеше да бъде на някой кораб и можехме да се надяваме на добра цена на борсата в Лондон..."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 7.25 / 4 гласа 
