Родените в полунощ

Родените в полунощ Салман Рушди Времетраене: 1:23 мин. Минали години Каро Клеър Бърк Времетраене: 1:06 мин. София се завръща у дома Нарине Абгарян Времетраене: 0:52 мин. Дом на щастието Мануела Инуса Времетраене: 1:01 мин. Как да надхитрим собствената си паникатака? Виктор Илиев Времетраене: 1:05 мин. Какво да очаквате, когато умрете Робърт Гарланд Времетраене: 1:15 мин. Орденът на Портокаловото дърво Саманта Шанън Времетраене: 1:01 мин. Не на мене тия Харлан Коубън Времетраене: 1:11 мин. Сладка и опасна Джон Юдкин Времетраене: 1:01 мин. Небесни балончета Къци Вапцаров Времетраене: 0:55 мин. Коучинг на педагогически екипи Лъчезар Африканов Времетраене: 1:26 мин.

Салим Синай е роден в полунощ на 15 август 1947 г., в момента на обявяването на независимостта на Индия. Приветстван от фойерверки, ликуващи тълпи и самия министър-председател Неру, Салим пораства, за да разбере зловещите последици от това съвпадение. Всяка негова постъпка се отразява и умножава в събития, които променят хода на националните дела. Здравето и благосъстоянието му са неразривно свързани с тези на нацията му, а животът му е неразделен, понякога дори неразличим, от историята на страната му. Може би най-забележителни са телепатичните сили, които го свързват с 1000 други родени в полунощ в Индия, всички родени в този начален час и дарени с магически способности.

Този роман е едновременно завладяваща семейна сага и впечатляваща картина на една огромна страна и нейните хора - блестящо въплъщение на универсалната човешка комедия. Четиридесет години след публикуването си Родените в полунощ се откроява като епохално художествено произведение и блестящо изпълнение на един от най-големите литературни гласове на нашето време.

Романът излиза в превод на Надежда Розова. В това издание е включена ексклузивна илюстрация на Теодор Ушев, а художественото оформление е дело на художника Иво Рафаилов.

Книгата е част от поредиците Модерна класика и Бисерна поредица на издателство Колибри.

"Роден съм в Бомбай... някога. Не, така няма да стане, няма как да избягаме от датата: появил съм се на бял свят в родилния дом на доктор Нарликар на 15 август 1947 година. В колко часа ли? И това има значение. Ще ви съобщя - през нощта. Не, налага се да добавя още нещо... Всъщност точно в полунощ. Когато съм се родил, стрелките на часовника се долепили като длани в почтителен поздрав. Ах, добре, ще го кажа направо: точно когато Индия придобила своята независимост, аз съм се появил на белия свят. Край мен притаили дъх. Отвън  - фойерверки и тълпи. Няколко секунди по-късно баща ми си счупил големия пръст на крака, но това било дреболия в сравнение с връхлетялата ме беда в онзи злополучен среднощен миг, защото в резултат на окултната тирания на любезния поздрав на часовниковите стрелки аз се оказах мистериозно прикован към историята и съдбата ми е неразривно свързана със съдбата на моята страна. През следващите три десетилетия за мен нямаше избавление. Аз, Салим Синай, впоследствие наричан Сопола, Сипаничавия, Плешивеца, Подсмърчащия, Буда и дори Лунно късче, бях оплетен в нишките на съдбата - което си е опасно дори в най-хубавите моменти. А в онзи миг още не съм можел дори носа си да избърша.

Сега обаче времето (вече непотребно за мен) изтича. Скоро ще навърша трийсет и една. Може би. Ако го позволи моята изнурена разпадаща се плът. Няма надежда да спася живота си, не мога да се надявам дори на хиляда и една нощи. Трябва да действам бързо, по-бързо от Шехерезада, ако искам да намеря някакъв смисъл, да - смисъл. Признавам, най-силно ме плаши безсмислието. Има толкова много истории за разказване, твърде много, такова изобилие от животи, събития, чудеса, места, слухове, такава гъста смес от земно и невероятно! Погълнал съм много животи и за да ме опознаете поне в едно от проявленията ми, ще трябва и вие да ги поемете всичките. Погълнатите множества се бунтуват вътре в мен и аз, направляван единствено от спомена за големия бял чаршаф с приблизително кръгла дупка с диаметър двайсетина сантиметра, изрязана в средата, и вкопчен в бляна за това продупчено и обезобразено платно, което е моят талисман и моето заклинание, аз трябва да започна да съзиждам наново живота си от мига, в който той действително започна - около трийсет и две години преди началото на нещо толкова очевидно, толкова настоящо, като моето оповестено с камбанен звън и опетнено от злодеяния рождение. Всъщност чаршафът също е опетнен с три стари и вече избелели червени капки. Както ни учи Коранът: Чети, в името на своя Господ, Който сътвори човека от съсирек.

Една сутрин в Кашмир, в началото на пролетта през 1915 година, дядо ми Адам Азис си ударил носа в купчина замръзнала пръст, докато опитвал да се моли. Три капки кръв покапали от лявата му ноздра, начаса се втвърдили в мразовития въздух, тупнали пред очите му върху молитвеното килимче и се превърнали в рубини. Той се надигнал назад, отново се изправил на колене с вирната глава и установил, че сълзите в очите му също са се втвърдили. Точно в този момент, докато презрително триел брилянти от ресниците си, дядо ми решил никога повече да не целува пръстта нито в името на бог, нито в името на човек. Ала с това решение у него зейнала дупка, празнота в жизненоважна телесна кухина, която го направила уязвим към жените и към историята. Отначало той не бил наясно с този факт, макар че току-що бил завършил медицинското си образование; дядо ми се изправил, навил молитвеното си килимче на стегнато руло, стиснал го под дясната си ръка и огледал долината с бистри очи, вече без брилянти.

Светът се обновил за пореден път. След зимен зън под снежната черупка долината си изкълвала път навън, влажна и жълта. Новата трева все още чакала сгода под земята, но планините вече се оттегляли нагоре към летните си курорти. През зимата, когато долината потъвала под леда, планините ръмжали и се зъбели като хищни челюсти току до езерното градче. В онези дни радиокулата още не била построена и храмът на Шанкарачаря, черно мехурче на кафеникаво-зеления склон, извисявал снага над улиците на Шринагар и над езерото. В онези дни на брега на езерото нямало военен лагер, безконечните змии от боядисани в маскировъчни цветове камиони и джипове не задръствали тесните планински пътища, зад планинските хребети покрай Барамула и Гулмарг не се спотайвали войници. В онези дни никой не разстрелвал пътешествениците като шпиони, докато снимали мостовете, и ако не броим къщите лодки на англичаните в езерото, долината била почти непроменена от времето на Моголската империя, само се обновявала всяка пролет. Очите на дядо ми обаче - двайсет и пет годишни като всичко останало у него - виждали нещата различно... и започвало да не го свърта.

Ето каква била тайната на променения поглед на дядо ми: той бил прекарал пет години, пет пролети, далеч от дома. Купчината пръст, съдбовно оказала се под случайна гънка на молитвеното килимче, е само катализатор, нищо повече. След завръщането си Адам Азис гледал през очите на пътешественик. Вместо красотата на малката долина сред гигантските зъбери, той виждал нейната теснота и близостта на хоризонта, затова тъгувал, че уж е у дома, пък е в клопка. Освен това - по необясними причини - той изпитвал усещането, че старият град негодува срещу неговото завръщане като образован човек със стетоскоп. Под зимния лед градчето излъчвало хладно безразличие, а напролет не останала и капка съмнение - след времето, прекарано в Германия, дядо ми се бил завърнал във враждебна среда. Много години по-късно, когато зейналата у него празнота се запълнила с омраза, и Адам Азис се самопожертвал в светилището на божеството от черен камък в храма на склона, той щял да опита да си припомни своите детски пролети в рая, своя живот отпреди пътуването, отпреди купчините пръст и военните танкове да съсипят всичко.

На сутринта, когато долината, сгушена под молитвеното килимче като в ръкавица, го цапнала по носа, дядо ми - каква нелепост - опитал да се престори, че нищо не се е променило. Станал в четири и половина в онова мразовито утро, измил се съгласно предписанията, облякъл се и наложил бащината си астраганена шапка, после занесъл навитото на руло молитвено килимче в малката градина край езерото, пред старата им тъмна къща, и го развил върху пръстта там. Земята под нозете му била измамно мека и той се чувствал едновременно лекомислен и неуверен. В името на Аллах, Всемилостивия, Милосърдния!... - откриването, произнесено с долепени като разтворена книга длани, утешило част от съществото му, но в друга, много по-голяма част, породило смут; Хвала на Аллах - Господа на световете - но Хайделберг не му излизал от главата, там била Ингрид, за кратко негова, с присмехулно лице, докато той каканижел, обърнат към Мека, там били приятелите им, анархистите Оскар и Илзе Любин, които, противници на която и да е идеология, се надсмивали и над неговата молитва; Всемилостивия, Милосърдния, Владетеля на Съдния ден!; Хайделберг, където, освен че се образовал по медицина и политика, той научил, че видиш ли, Индия, подобно на радия, била открита от европейците; дори Оскар преливал от възхищение към Вашку да Гама и точно това окончателно разделило Адам Азис от приятелите му: убеждението им, че той е изнамерен от техните предци; Само на Теб служим и Теб за подкрепа зовем...

И ето че там, в онзи миг, макар приятелите да се натрапвали в главата му, той опитал да се съедини отново с предишната си същност, която пренебрегвала тяхното влияние, но знаела всичко, което има да се знае, за покорството примерно и за това какво точно правел той в онзи миг, докато ръцете му, направлявани от паметта, политнали нагоре, палците се притиснали към ушите и пръстите се разперили, когато той паднал на колене; Насочи ни по правия път, пътя на онези, които си дарил с благодат.... Ала се оказало безполезно, защото Адам попаднал в междина, пленен между вярата и неверието, тъй че молитвата му била само преструвка...; ...а не онези, над които тегне гняв, нито заблуждаващите се! Дядо ми склонил чело, привел се, а земята, покрита с молитвеното килимче, се извила нагоре към него. И тогава настанал звездният миг на купчинката пръст. Тя го цапнала по върха на носа като укор от името и на Илзе-Оскар-Ингрид-Хайделберг, и на долината-и-Бог. Отронили се три капки. Рубини и диаманти. И докато се надигал, дядо ми взел решение. Изправил се. Навил молитвеното килимче. Плъзнал поглед над езерото. И останал завинаги в клопката на онази междина, неспособен да се кланя на Бог, в чието съществуване обаче не бил докрай разколебан. Неспирно колебание - същинска бездна."
Из книгата

Салман Рушди (р. 1947 година в Бомбай) е британски писател от индийски произход. Стилът му, смесващ митология и фантазия с реалния живот, често се определя като магически реализъм, примесен с исторически измислици, а темата за взаимните прониквания, противоречия и недоразумения при преплитането на двата тъй различни свята - света на Изтока и света на Запада - минава като основна нишка през произведенията му. Той си спечелва признание още с публикуването на втория си роман Среднощни деца (1981), за който е удостоен с наградата Ман Букър през същата година. През 1988 година неговият четвърти роман Сатанински строфи предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда.

Във Великобритания той получава от кралицата рицарско звание за заслугите си към литературата (2007), във Франция също е отличен с най-голямата литературна награда, избран е и за член на Американската академия за изкуство и литература. Сред основните му произведения, освен споменатите вече, са Срам (1983), Последната въздишка на мавъра (1995), Земята под нейните нозе (1999), Ярост (2001), Шалимар клоунът (2005), Чародейката от Флоренция (2008).

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg