"Оставил зад себе си младостта мъж в просторна стая нощем. Има фенери и лампи, факли в скоби, красива маса, високи закрити прозорци, картини в сенките на стените. Не е сам. Въпреки това долавя как умът му се връща към времето, когато наистина е бил млад. Всички го правим. Ухание ни пренася там, глас, име, някой човек ни напомня за друг, когото сме познавали...
Събития се разгръщат в този момент, но има и забавяне, пролука в припряната върволица от влизащи и излизащи, а и миналото е по-близко през нощта. Той умува над случка от времето, когато опознаваше света и мястото си в него. Не може да разкаже цялата история, а и не би го направил. Виждаме само откъслечно историята, дори да е нашата собствена. Тя бездруго не ни принадлежи изцяло - в памет, в записки, в чуто или прочетено. Можем да си върнем само част от миналото. Понякога и това стига... Моряците казват, че дъждът тъгува за облака, докато пада в светлина или мрак към морето. Така и аз тъгувам за нея, докато падам през живота си през времето, през хаоса на нашите времена. Все още я сънувам понякога, но нищо не придава смисъл или значение на сънищата, само аз съм и онова, което искам да смятам за истина. Единствено копнеж.
Помня много добре онази есенна нощ. Твърде странно би било да не я помня, след като ме тласна по различен път от този, който си представях. Промени насоката на дните ми, както би казал Гуарино. Смъртта можеше да ме застигне лесно. И не би имало никаква посока. Виденията за ножове останаха задълго в ума ми след това. И за онзи на колана ми, и за използвания преди моя. Дължа живота си на Морани ди Росо. Паля свещи, за да почета паметта му. Той беше добър човек, май е справедливо да се каже, че нямаше как да не е добър човек, щом беше сред приятелите на Гуарино. Морани беше главен иконом на двореца в Милазия. Той ме прие на служба по препоръка на Гуарино. И затова бях в двореца през нощта, когато граф Уберто, наричан също Звяра, бе убит от момичето. Струва ми се необходимо да спомена, че станах ученик в школата на Гуарино не защото моят баща беше сред видните хора. Когато поканили Гуарино, най-изтъкнатия човек на нашето време според мен, да открие придворна школа в Авена, той поставил условие – нека му разрешат да приеме и няколко деца с по-обикновено потекло, ако са умни и показват заложби, за да ги образова редом със синовете и някои от дъщерите на благородниците.
Така приеха и мен. Баща ми беше шивач в Сереса. За мен не е срамно да кажа това. Знам какъв беше той, какъв бях аз и какъв съм сега. Забеляза ме духовникът в кварталното светилище до големия канал. И отсъди, че имам пъргав ум, добре развит и възпитан младеж съм, а ученето на писмената и смятането е лесно за мен. Шивачите в Сереса (а и другаде) все пак имат някакво положение в обществото. Влизат в домовете и личните покои на величията, бъбрят си с тях при меренето на дрехите, научават нуждите им (не само за облеклото), понякога насочват тези нужди. В нашето време външността има значение. Допускам, че в повечето епохи е така.
Насърчен от духовника, баща ми спомена за мен пред един от своите покровители - член на Съвета на дванайсетте, после духовникът написа писмо на същия човек и... всичко се задвижи. Имам спомен за майка си в деня на тръгването - тя спаси жълто птиче от котката. Прогони котката, после се обърна и ме прегърна на сбогуване. Не знам дали е плакала. Ако е проронила сълзи, случило се е след като потеглих. Прекарах седем години при Гуарино в Авена. Сега там има негов бюст в двора на палата пред стаите, където се помещаваше школата. Закрита е от години. Гуарино го няма, баща ми (Джад да брани душата му) също го няма, както и мнозина други, които имаха значимо място в живота ми. Случва се, ако живееш достатъчно дълго. В тази школа завърши и остана детството ми. Научих се да пиша изкусно, а не само правилно. Да говоря изтънчено с видни хора и да излагам ясно доводите си. Да боравя с оръжия и да се справям с новата форма на счетоводство. Да пея (не чак толкова изкусно, честно казано), да яздя коне и да се грижа за тях - това стана любимото ми занимание."
Из книгата
