"Няколко дни след първото ми посещение отново бях до леглото на Елизабет. Беше Бъдни вечер и аз се надявах да успея да вместя всичките си пациенти, така че да мога навреме да се върна у родителите на Крис, където ме чакаше и Броуди. Току-що бяхме приключили с обедното тържество по случай рождения му ден с балони, торта и подаръци, и сега тръгвах да видя пациентите, които имаха нужда от мен. Едно от йерархичните правила в света на сестрите е, че новобранките винаги работят на празниците. През първата ми година като сестра наивно бях помолила за почивен ден на Бъдни вечер, за да отпразнувам рождения ден на Броуди - отговориха ми, че е трябвало да стана учителка, ако очаквам да почивам на празници. Когато съм недоволна, задето трябва да работя на Бъдни вечер, аз си напомням за сестрите, които не бяха със семействата си, за да се погрижат за мен и Броуди в нощта, когато той се роди. Това правеше тези празници малко по-поносими.
Този път до Елизабет спеше спокойно бяло кученце, докато аз я преглеждах. Радвах се, че поне няма да е съвсем сама на Коледа.
- Някаква болка? - попитах аз.
- Никаква - каза тя. – В това отношение имам късмет.
- А гадене или повръщане? - Веднага си спомних как аз повръщах същата сутрин, макар и по съвсем различни причини.
- Изобщо не. Просто се чувствам много слаба - каза тя.
Аз отметнах съответните квадратчета и продължих с оценката. Елизабет любезно отговори на всички въпроси. Когато спрях, за да помисля какво още да напиша, тя се обади:
- Може ли да ти призная нещо?
Веднага свалих таблета и го прибрах в чантата си на земята, за да ѝ обърна внимание.
- Да, разбира се.
- Напоследък имам предостатъчно време да седя и да мисля. Друго нямам какво да правя.
Кимнах и се наведох напред, за да я насърча да продължи.
- Мисля, че изгубих много време от живота си на бягащата пътека.
Не очаквах разговорът да тръгне в такава посока, но бях заинтригувана.
- Все си мисля колко пъти приятели ме канеха да отида с тях на плаж, но аз отказвах, защото не си харесвах корема. Колко рождени дни пропуснах, защото си приготвях храната сама, за да мога като маниачка да си броя калориите. Дори не канех приятели на собствения си рожден ден, за да не ми се налага да ям торта.
Осъзнах, че съм притаила дъх.
- Това определено ми е познато - казах, забола очи в земята от срам, че явно си е личало.
Елизабет ме погледна право в очите и каза:
- Реших, че трябва да ти го кажа, защото се виждам в теб. Никога не съм очаквала да умра на четиресет години. Винаги съм си мислела, че ще живея дълго. Ще ми се да бях прекарала повече време с близките си. Ще ми се да бях изяла проклетата торта.
- Това е добър съвет - казах тихо аз. – Изяж си тортата.
- Изяж си тортата - повтори тя и се отпусна в леглото.
Аз приключих мълчаливо с попълването на таблиците и се сбогувах с Елизабет, като ѝ обещах да се видим в понеделник.
Мислех над думите ѝ, докато карах към родителите на Крис. Дотогава хората бяха коментирали теглото ми само за да ми кажат колко добре изглеждам. Обикновено ставаше, след като бях отслабнала малко или когато бързо си върнах формата след раждането на Броуди, тъй като през цялата бременност ми се гадеше, а след появата му просто не се спирах, стараейки се да осигуря на двама ни стабилност. Получаването на признание винаги ме караше да се чувствам страхотно. Никой никога не ме попита защо не излизам да хапвам с приятели или защо никога не ям сладко, но Елизабет явно усещаше, че нещо не беше както трябва, също като професор Лопес. За нея бях отворена книга."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
