Достояния. Стихове

В огледалото на поета се виждат всички тайни кътчета на душата. В огледалото на поета място за маски няма. Там се отразяват дълбоко личните чувства. Там изплуват най-съкровените блянове.

"Тази книга е разказ за пътя на човека, за умението да останеш достоен от началото до края му, за ценните неща, които не бива да губим, вървейки към вечността. Напомняне за най-естествените и най-големите човешки богатства - любовта, децата, приятелите, изкуството. Тя е и търсене на смисъла, който Иваномир Цанков открива в "Обичам те!", думите заради които живеем и заради които умираме.

Достояния ясно и навременно напомня за онова, което притежаваме всички ние, хората - животът и себе си в него. А кои ще бъдем, дали ще се приемем и как ще го изживеем - зависи единствено от нас.
Ива Спиридонова, редактор

"Когато приятел ми се обади, за да ме поздрави за първата ми стихосбирка Диатриби, казвайки накрая: "И да знаеш - не всеки може да издаде книга" - приех думите му за излишно, но нормално в подобни случаи ласкаене. Впоследствие, след като размислих, се съгласих с казаното от него, защото и издателската дейност, както всичко друго, е въпрос и на пари, но за съжаление точно това определя битуващото разбиране, че имаш ли средствата - книгата не е проблем.

Не така стоят нещата, когато една стихосбирка трябва да се напълни със съдържание. Не знам как е при другите текстописци, но за мен така наречената автоцензура от близкото минало е заменена с несравнимо по-жестокия надзор на самоконтрола и самопреценката. А нещата стават още по-специални, ако към това се прибави влиятелната намеса с коректива и невъзможното очарование на една поетеса и редактор като Ива Спиридонова.

Затова спокойно ще кажа, че и издаването на втората ми стихосбирка не беше никак лесна и проста работа. И не, че така се прави голямата поезия, а защото не се знае кога ще стана за смях в очите на читателя. И защото именно от Негово величество читателя не очаквам ни най-малък компромис и снизхождение в оценката му.

И понеже не ми е чужда суетата, ще си призная, че ако тази оценка за настоящата стихосбирка, образно казано, е поне тройка - за мен ще означава успешно взет изпит на Достояния. А защо точно тройка? Ами защото тройката се пише най-трудно."
Иваномир Цанков, автор

"Достояния се раждаше в дългите зимни вечери, когато едно след друго върху "ледената белота на листа" се появяваха новите стихотворения-изповеди на арх. Иваномир Цанков. Да, той имаше още какво да каже. И все за същите неща - приятелите, любовта, поезията, истината, вярата, самотата, старостта... В последните си поетични откровения авторът разказва за "тайните на дългите лета", за "болката и раната след удара", за "бреговете на надеждите" и за "гърба изправен". За това, че "щом обичал си някога, било е всичко друго без значение". Седнал на "камъка - наследника на времето", той прави поредна равносметка за това "колко скъпо може да струва истината", колко "дълъг е вървежът към къщи" и "колко ценна е наградата накрая, щом знаеш откъде си тръгнал".

В страниците на стихосбирката оживяват и героите - Гостът, Аутсайдерът, Принцесата, Максо, Гадателят. Тук старец дими пред вратника, майка трака на Singer-а, а през зелени треви на закъсняла пролет банда приятели огради прескачат. Едно малко таванче с "чупнати форми" приютява света на поета, където деца коват картонени брони, русо момиченце моли за приказка и Буквар срича нечие пожълтяло детство. Там влюбени връзват панделка синя, жената е "пяна от морска вълна", а Голямата любов е "въпрос на сърце".

От Достояния лъха и носталгия по "старата Коледа в малкия град", където "вали най-важният сняг". С ръждива покривка на времето са покрити на детството местата. Тихо шумолят чистачките, триещи нечии сълзи, а по коловозите на времето един влак потраква в ритъма на Болеро, отмервайки "обратното броене - ...три, две, едно...". Разбрал, че "други възрасти няма да има", Иваномир Цанков размишлява върху живота, който "побира се в шепа" и "само част от мигновението трае". И с поглед, отклонен напред към хоризонта, "ти не си извън играта... Шампионе на прощалната възможност!".
Диана Цанкова

Приказка

Незрима длан полюшваше тревата,
над нея нощната тъга цареше,
от изтока подухваше долняка,
под камък се обаждаше щуреца.
И облаците стелеха се сънно,
рисуваше меандрите реката
и рибите се спускаха по дъното,
а птиците притихваха в гнездата си.

Светлееше в леса самотна къща,
нататък тичаше една пътечка,
по нея нямаше трохи за връщане -
отдавна бяха изкълвани вече.

Дългият и криволичещ път

"... отведи ме обратно ти -
дълъг криволичещ път."
The Beatles

Дълъг беше вървежът към къщи -

преминаваше сивата скръб
по пътека, която се връща
в преживяното време отвъд -
дето има все още история
с неразказани болка и смях,
недовършени срещи и хора
от картини, потънали в прах;
и където са стъпките родни -
в двора вихърът гони листата,
суха кал върху прага се рони,
но не чака… никой не чака.
И като оброчище камънака
се белее на земната гръд -
тихо никне по него тревата,
a краката самички вървят.

Достояние

Да разпознаваш на сезона знаците,
оставени от мириса на вятъра,
по облаците бързащи и танците
на жеравите, литнали нанякъде;
да знаеш на дървото как листата
едно след друго остаряват бавно,
към есента кога септември пада
и се завръщат лодките обратно.
На зимата да знаеш обичая -
как кара хората да се прибират,
на птиците крилете да вкорява
и бягащото време да приспива.
И дето само морски хора знаят -
как се разделя от солта водата,
рибарите такъми как наснаждат
и черни пръсти търкат о брадата;
по воя на прибоя да откриваш
кога веслата трябва да сменяваш,
смокинята кога да ражда спира
и почва този бряг да опустява.

Kак тайните на дългите лета
във истините крехки да намираш,
но споделени с някого докрай света -
най-важното това е да разбираш.

Щит

Едва ли дитирамби ще ти пеят,
ако над Ел Дорадо флаг развяваш
а и звезда в небето да намериш -
не се надявай да те благославят.
Ще те намразят точно толкова,
колкото са зъбите в усмивката им;
ще те окалят в не една история
и ще се кълнат, че тя е истинската.
И няма кой да ти прости гърба изправен
сто бяса ще нарочат за пречистване;
и няма кой да ти спести шамарите -
нищо, че страните ти красиви са.
Ала щитът - великото спасение,
е на подсъдното ти ледено лице -
в живота си със своето презрение
дарявай враговете от сърце!

Навреме

"Ти закъсняваш понякога, Истино..."
Иля Велчев

Моята пролет, която на зимата
още не иска да пусне ръката -
много не бърза, не е усмихната,
не топли и не си сваля якето.
Ту е студена и ту заядлива,
не обещава нищо на никого;
сякаш спря да е пролет, милата -
остава да си забрави името!
И както всяка истина закъснява,
тя ще пристигне при мене последна -
с толкова късно зелено накрая,
с толкова пролет - по никое време!
Иваномир Цанков