"Как започна всичко?
Обичате ли да пътувате? Познато ли ви е това човъркащо чувство, когато „шапката започва да ви стяга“ – от работата, където винаги трябва да сте във форма, от семейното обкръжение и всевъзможните битови проблеми? Когато ви иде да захвърлите всичко и да хукнете нанякъде – към далечен необитаем остров или пък към някое пренаселено кътче от света. За да изчезнете в тълпата и в тази многолюдна невидимост да откриете насладата от живота. Да отворите очи за срещата с непознатото. Да „заредите батериите си“, за да продължите напред след завръщането...
На мен ми се случва често. Обожавам да пътувам, да откривам нови преживявания в непознати места, да опитвам странни и изненадващи вкусове – от срещата с нови държави, нови хора и нови култури. Само дето не си падам по соловите пътешествия, а мъжът ми посмъртно не ще да се качи в самолет... Тогава? Можеш да се запишеш на екскурзия до желаната дестинация, но пътуванията в група наред с огромните плюсове – друг да организира купуването на самолетните билети, настаняването, изхранването и посещението на туристически забележителности, може да ти поднесе недотам приятни изненади.
Ако в групата попаднат мрънкащи, закъсняващи или досадно всезнаещи спътници. Ако информацията на екскурзовода е копи-пейст от Гугъл. Ако не обичаш времето на пътешествието ти да е разграфено до минути. Ако вместо да се наслаждаваш на всичко, което виждаш, срещаш, опитваш, трябва да препускаш с изплезен език между „обектите“, набелязани за обиколка – сякаш не си тръгнал на почивка, а изпълняваш (като едно време) насрещен план с партийна задача да отхвърлиш работата в съкратени срокове, за да грабнеш знамето в социалистическото съревнование.
Освен това организираните екскурзии, дори да са с „Ранни записвания“ или „Last minute”, обикновено предизвикват (къде по-слабо, къде по-силно) сътресение в бюджета на средностатистическия работещ българин. А докато резервите в портфейла за графа „Пътешествия“ натрупат достатъчна наличност за следващо пътуване, обикновено минава повече от година. Казвам всичко това от опит. Не защото съм имала неудачни пътешествия – мисля, че когато пътувам, няма земна или неземна сила, която да ме лиши от удоволствието на пътуването. Имам страхотни спомени от великолепни екскурзоводи: отец Любомир Братоев в Португалия – протодякон, рокаджия, ерудит и великолепен навигатор, всяващ ред в хаотичните туристически редици.
Мигелчик – натурализираният в Испания руснак Миша, който в рамките на седем дни ни поднесе тонове любопитна информация, вдъхна ни непреодолима любов към Пиренеите и ни заинтригува да копнеем да се връщаме отново и отново в Испания; Руми – усмихнатата чаровница, която ни влюби в Андалусия завинаги; Мария, благодарение на която открихме очарованието на Кипър... НЕ-екскурзоводите няма да споменавам. Но още помня еднодневната обиколка на Майорка, в която не научих нищо ново от нашия гид, но пък – хваля се, успях да заинтригувам групата с импровизации по спомени от Мигелчик...
Отнесох се... Всъщност исках да разкажа как започна всичко. Нискотарифните авиокомпании „откриха“ България. Сайтовете, през които можеш сам да си резервираш хотел, апартамент или вила в която и да е точка по света, избуяха като гъби след дъжд. Мъжът ми все така упорито не искаше да загърби аерофобията си и шансът да го кача в самолет продължаваше да гравитира около точката на замръзването. С няколко приятелки открихме общата си страст към пътешествията – по-точно всяка от нас си я имаше, но в един момент осъзнахме, че можем да пътуваме ЗАЕДНО.
Идеята ни връхлетя със сила, аналогична на тази, с която Архимед е изхвръкнал от ваната и е хукнал да търчи гол по улиците на Сиракуза. Еврика! Оставаше да изберем дестинацията. И да действаме. Започнахме от Италия – Милано, Рим, Сицилия, продължихме в Кипър и Андалусия. Междувременно личният ми хоризонт се простря до Тунис и Нидерландия. А после? После ни връхлетя пандемията... Светът, който щедро бе отворил границите си за приключенстващите номади като нас, захлопна врати. Хоризонтът се сви в една точка – миниатюрна и невидима, но толкова мощна, че успя да затвори градове и държави, да приземи авиокомпании и да срине от раз всички планове за пътешествия.
COVID-19. Този лаконичен набор от букви и цифри е непознат за поколенията преди нас. Вероятно след време той няма да говори нищо дори на родените през 2020 г. Тези като мен обаче, дето трудно ги свърта на едно място, „вирусът с корона“ още дълго ще ги гложди. Като трън в петата, който трябва да изчегърташ, за да продължиш да живееш нормално. Тоест да пътешестваш... Казват, че който иска да направи нещо, намира начин. Който не иска – търси причини. Е, ние намерихме начин да продължим да пътуваме и по време на COVID пандемията. До Занзибар, Сардиния и тъй нататък. Как? Ще разберете, ако тръгнете по света заедно с пътешествията на нашата „кокоша компания“. Ще разберете още защо, когато пътуваме, изпадаме в нирвана – онова състояние, в което умът ни не препуска от задача на задача, в което тревогите и притесненията изчезват някъде далеч, а на тяхно място кротко се настаняват спокойствието, насладата и блаженството...
Защо кокоша компания?
Кокошките сме ние: Дани, Сиса, Ася, Калина и моя милост – Невяна. Живеем във Варна и сме приятелки, кажи-речи, от ерата на динозаврите. Обичаме да се събираме (най-често в петък) на кафе или бира и да „кудкудякаме“. Това не е мое определение – измисли го мъжът ми (същият, дето не се качва в самолет). Една вечер, след като петте се бяхме видели на обедно кафе, той изтърси: „Накудкудякахте ли се хубаво?“. Оттогава почти всеки петък ме пита: „Днес ще се виждаш ли с кокошките?“. И понеже малката ни женска компания вярва, че най-съществената разлика между животинския свят и хомо сапиенс е в чувството за хумор, а както е казал Херман Хесе, „всеки възвишен хумор започва с това, че човек престава да гледа сериозно на собствената си личност“, името ни се лепна като гербова марка.
Какво още? „Курникът“ ни е с 20 години разлика във възрастта, но акълът ни е настроен на една вълна – да разперим криле и да излетим в мига, в който съзрем изгодна възможност за пътешествие. А тъй като из двора на журналистиката, в който се ровим още от миналия век, тези възможности се срещат все по-рядко, си ги създаваме сами. Нали това ни е работата – да сбираме информация от разностранни източници, да съпоставяме и да анализираме, докато накрая не сглобим пъзела. В случая – на най-изгодните оферти за поредното приключение. И да се впуснем в него... Бон воаяж!"
Из книгата
