Минало несвършено

Минало несвършено Александър Чобанов, Владимир Полеганов Времетраене: 0:59 мин. Разни приказки за игра Джани Родари Времетраене: 1:03 мин.

Мистериозно убийство в есенна София. То, изглежда, е дело на психопат, а почеркът - бегло познат. Инспектор Камен Петков и колегите му от отдел Издирване към МВР веднага се залавят с разплитането на случая, но вместо да стигнат до истината, отварят вратата към лабиринт, в който миналото е по-живо от настоящето, а приятелите са по-опасни от враговете. А в най-дълбоките сенки на лабиринта някой без лице дърпа конците на полицаи и престъпници, на виновни и невинни, на живи и мъртви...

Минало несвършено е криминален психологически роман по култовия сериал на Нова телевизия Отдел Издирване - история от думи, която разширява света на героите от екрана и позволява на читателя да надникне в най-съкровените им мисли.

Александър Чобанов е писател и сценарист. Автор е на сборниците с разкази Колекция 18 (Голямата награда Южна пролет, 2008 г.) и Летен следобед и на романите Хлапета, Неотминало, Дъждът оставя следи. Сценарист е на някои от най-разпознаваемите български сериали: Под прикритие, Дяволското гърло, Отдел Издирване, Съни Бийч и др. Член е на Британската асоциация на криминалните писатели (CWA) и на Американската асоциация на авторите на трилъри (ITWA).

Владимир Полеганов (р. 1979 г.) завършва клинична психология и творческо писане в СУ Св. Климент Охридски. Разказът му Кладенецът печели втора награда на Националния конкурс за къс разказ Рашко Сугарев. През 2015 г. Птиците е включен в антологията Best European Fiction на издателство Dalkey Archive Press. Негови творби са публикувани в списанията Следва, Море, Страница и Granta България, както и в Литературен вестник и Drunken Boat. Автор е на сборника с разкази Деконструкцията на Томас С.

"Ченгетата, които винаги сляпо следват буквата на закона, рядко са онези, които после пишат историята."

"Това според стар анекдот или легенда било написано на страница от малко тефтерче, залепено с тиксо под едно от бюрата в отдел Криминална полиция към МВР в София. В кой кабинет точно е било бюрото, кой е собственикът на тефтерчето, защо го е оставил там - нито скрито, нито видимо - и дали изречението е цитат, или авторска мисъл, са въпроси без отговор и до днес. Служителите повтарят думите с тайнствена усмивка или досада, като виц или мъдрост, под носа си или в компанията на новобранци, които имат нужда да се поотпуснат или стегнат в зависимост от ситуацията. Говори се, че някога - в началото на деветдесетте най-вероятно, когато законите и правилата били известни с това, че нито са закони, нито са правила, и светът поне в тази част на Стария континент бил млад - някакъв служител, полицай, който помнел какво е да си милиционер и предвкусвал какво ще е да си мутра, си татуирал тези думи някъде по тялото. Къде точно, историята мълчи. С годините зли езици и завистливи колеги от други отдели в столицата, че даже и извън нея, бяха превърнали своеобразното мото на отдела в нещо като стигма: там са такива, лесно минават от другата страна, мислят, че са по ръба, а всъщност отдавна са в бездната. Това, разбира се, не е точен цитат.

Главен инспектор Камен Петков, дългогодишен служител на МВР и завеждащ отдел Издирване, се сети за думите от митичното тефтерче, докато отваряше входната врата на евтин крайградски мотел. Всъщност, ако някой покажеше на десет случайни души снимка на постройката с въпроса каква според тях е тя, девет щяха да му отговорят, че е склад, без изобщо да обръщат внимание на табелите и надписите по нея. Десетият щеше да каже, че знае, че е мотел, защото негов приятел е отсядал в такъв. По време на командировка. Навън беше ден, късен ноемврийски следобед, и светлината правеше последни опити да се задържи по улиците на града. Мотелът се намираше в близост до поле, което някога - в някой посивял от прах архитектурен план на някоя отдавна фалирала строителна компания - е било описвано като перспективно и комуникативно място.

Тясната и осеяна с дупки уличка, на която се намираше мотелът, най-вероятно нощем тънеше в мрак, разкъсван единствено от изписаното с неонови букви име на мотела: Гладис. На уличката, недалеч от една сравнително нова метална кофа за боклук и от една оглозгана от огън и полуразтопена пластмасова нейна предшественичка, имаше паркирана кола. До нея, облегнат на капака на сравнително нов служебен автомобил, стоеше и чакаше мъж. Малко встрани от него - мълчалива като колегата си - чакаше жена. Мъжът гледаше на света през тъмни очи, в които дори бившата му съпруга се бе отказала да търси светлина. Жената държеше в ръцете си запалка - отдавна свършила пластмасова запалка, която приличаше на някакъв вид талисман. Мъжът се казваше Валери и не обичаше името си. Жената се казваше Магдалена и не знаеше кой я е кръстил така.

Инспекторът се обърна към двамата си колеги. И макар че следобедът вече беше почти изцеден от светлина, те забелязаха движението на главата му. Валери кимна, а Магдалена замръзна на място: и двамата вече познаваха достатъчно добре шефа си, познаваха и себе си, вярваха, че познават и мислите си. Поне в моменти като този. А инспекторът, все още неоткрил отговор на въпроса защо точно в този момент мислите му се занимават със спомена за цитата от тефтерчето, потъна в мотела. Миналото обикновено държи сметка, рядко дължи обяснения. Коридорът, който водеше към крайната цел на инспектора - най-обикновена стая за най-банални краткотрайни срещи между непознати и полупознати хора, - миришеше на мухъл. Инспекторът се спря пред стаята, клекна пред ключалката и след секунда отвори вратата. В стаята имаше двама души: завързан за леглото, чисто гол и с превръзка на очите, лежеше млад мъж, а върху него, също гола и напълно свободна, седеше млада жена. Тя държеше в ръка малък камшик, който използваше от време на време и с умерен ентусиазъм. Тялото на мъжа лъщеше от пот или масажно олио, или и от двете. Тялото на жената изглеждаше странно сухо - сякаш двамата бяха от различни светове и въпреки очевидното им желание имаше сили, които им пречеха да се слеят, каквото е клишето за подобни ситуации, в едно цяло.

Плътни пердета скриваха единствения прозорец в стаята, вероятно за да бъде създадена атмосфера на нощ, а не защото стаята беше на приземен етаж и дори дете би могло да надникне вътре. Всъщност отвъд прозореца имаше само поле, оглозгано от есента и осеяно с ръждивите скелети на селскостопански машини. Нищо живо не би прекосило това поле, за да надникне в тази стая. Пред пердетата имаше лампа, от която се изливаше бледа студена светлина. Обляно в нея, тялото на завързания за леглото мъж лъщеше с блясъка на болестта, а не на похотта. Тялото на жената пък на моменти добиваше здравословен оттенък - сякаш лъстивите ѝ движения успяваха за кратък миг да я доближат до място, където есента и ръждата отвън и всичко вътре в тази мръсна и тясна стая не можеха да докоснат и проядат младата ѝ кожа. Мъжът не спираше да реди обичайните за подобна ситуация фрази: изпразнени от съдържание, те добиваха смисъл единствено чрез повторението си, защото отразяваха ритъма на телата и създаваха илюзията, че участниците в тази сцена са част от вечен или най-малкото древен танц. Създаваха и илюзията у мъжа, че макар и вързан, той продължава да контролира ситуацията.

Мъжът дотолкова беше потънал в този екстатичен танц (за чиито съвсем земни характеристики свидетелстваха няколкото банкноти, оставени на нощното шкафче), че не забеляза промяната в ритъма на тялото на жената, която почти замръзна, когато видя инспектора, застанал на вратата на стаята. Инспекторът ѝ направи знак да не казва нищо и да остане на място и тя го послуша - вероятно не за първи път ставаше неволна героиня в подобен сюжет. Инспекторът се приближи до леглото и ѝ направи нов знак: да продължи. Тя отново го послуша и удари още няколко пъти мъжа. Той продължаваше да говори. Инспекторът изгуби търпение или видя каквото искаше да види - и на него самия не му беше ясно защо точно в този момент и точно в тази ситуация бе решил да забави малко работата си и да погледа. Направи знак на жената да се махне и тя остави клиента си гол, възбуден и все така завързан. Той не регистрира промяната, или я усети, но не реагира. Със сигурност обаче усети удара, с който инспекторът цепна горната му устна и пренасочи притока на кръв от по-долните области на тялото към главата му. Инспекторът махна превръзката от лицето на мъжа. След това отстъпи назад, без да откъсва очи от него."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg