"Лятото на 1960 г.
Рино, Невада
– О, Париж... Париж! - прошепна отново госпожа Милър и притвори мечтателно очи. – А знаеш ли френски? – Да, разбира се - отвърна Полин. – Това е майчиният ми език.
– Но когато говориш на английски, нямаш акцент - възхити се госпожа Милър.
Полин обясни, че е дошла в Рино на седем години, когато майка ѝ, вдовица от Париж, се е омъжила за американски войник от Невада. Госпожа Милър се поинтересува връщала ли се е някога в Париж. Да, през 1955 г., когато починала баба ѝ. Тогава вече пътувала със самолет до родината си.
– Никога не съм била в Париж - сподели госпожа Милър. – Мечтая си да отида там.
– Сигурна съм, че ще отидете, госпожо Милър - каза Полин и прибра лопатата за смет.
Вече бе време да си тръгва от апартамент 614, да върне количката на мястото ѝ и да се яви на партерния етаж. Госпожа Милър я последва до външната врата със замислено изражение, като гризеше кожичките на ноктите си.
– Дали не би могла... да ми помогнеш? - попита тя.
– Само кажете с какво мога да съм ви полезна.
– Искам да напиша писмо. На френски.
– Разбира се.
В погледа на госпожа Милър, отправен към нея, се долавяше нещо дяволито. Полин внезапно си даде сметка колко е хубава въпреки бледата си кожа.
– Любовно писмо - добави тя. – Специално любовно писмо.
Полин успя да прикрие изненадата си. Отвърна, че ще помогне на драго сърце.
Госпожа Милър разпери ръце и за миг Полин помисли, че се кани да я прегърне.
– Ами да започваме! Много съм въодушевена!
На вратата се почука. Госпожа Милър застина като дете, заловено да прави пакост.
– Кой е? - попита тя, без да отваря.
Полин долови мъжки глас.
– Ти ли си, Рейф? - осведоми се госпожата.
– Аз съм - отвърна гласът.
Дали не бе съпругът ѝ, господин Милър?
На прага стоеше висок и мускулест чернокос мъж с квадратно лице, по джинси и раирана риза.
Госпожа Милър се сгуши в гърдите му като дете.
– О, знам, че ще ме зарадваш.
Високият мъж нежно положи ръка върху рамото на госпожа Милър и влезе с кратко кимване към Полин.
Телефонът отново зазвъня.
– Това трябва да е Пола - въздъхна госпожа Милър.
– Ще почака - каза мъжът.
Той влезе в спалнята и след около минута извика, че е готов за нея. Полин се почувства неудобно и реши, че е крайно време да се измъкне навън. Нямаше да разбере какъв е Рейф на госпожа Милър, както и очевидно нямаше да стъпи повече в апартамент 614. Утре Милдред щеше да прати Линда, Кити или друга камериерка. Не нея. Междувременно госпожа Милър бе влязла в спалнята и бе затворила вратата зад себе си. Полин избута навън количката възможно най-бързо и безшумно, прибра я в килера на камериерките и напусна шестия етаж. Асансьорът беше пълен, когато влезе вътре, тъй че нямаше как пак да благодари гласно на Каспър, затова само дискретно вдигна палци към него, на което той отговори с усмивка. Когато отново се върна в тоалетните, там имаше доста за чистене, тъй като никой не я бе заместил, докато работеше на шестия етаж. Веднага се залови за работа. Някоя добра душа дори ѝ бе оставила бакшиш. Докато жулеше и плакнеше, си мислеше за госпожа Милър и нейната доста романтична молба. В Рино почти никой не говореше френски. След толкова години майка ѝ все още бе възприемана като парижанката. Марсел не бе изгубила акцента си за разлика от Полин, която бързо усвои новия език. Дори брат ѝ Джими, роден през 1947-а, година след пристигането им в Невада, не говореше френски. Любовно писмо на френски, мислеше си мечтателно Полин, все така на колене, докато търкаше нечистотията. На кого възнамеряваше да пише госпожа Милър зад гърба на мъжа си? Да не би на високия чернокос мъж, когото нарече Рейф? Полин разсъждаваше над този въпрос, когато потропване на токове възвести влизането на клиент. Тя бързо стана, изопна престилката си и залепи на лицето си усмивка. На всички работещи в хотел Мейпс бе заръчано да се усмихват на гостите. Беше официално разпореждане. Но усмивката ѝ помръкна, като видя кой е насреща ѝ."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
