"Малкото селце Бейнуотър бе разцъфнало в нежнозелените и бледожълтите пастели на английската пролет. Зимата на 1682 година беше тежка и студена и всеки един от триста двайсет и двамата жители на селцето беше вече зает с току-що затоплилите се поля - беше време за сеитба. Чериса Хемънд отметна кичур от гъстата си кестенява коса, паднал пред сините ѝ очи, без да спира работата си. Ръцете ѝ бяха пъхнати дълбоко в джоба на престилката, за да вземат друга шепа зърна грах. Тя отръскваше калта от краката си, за да може да продължи напред по дължината на браздата. Тази особена пролет значеше за нея повече, отколкото за останалите жители на селото, които мислеха само за по-богата трапеза. Тази пролет тя щеше да стане на шестнайсет години, традиционната възраст за женитба. След по-малко от месец нейната леля Мери и чичо Уат щяха да решат вместо нея кого от няколкото кандидати да приемат. Годежът щеше да стане веднага, а сватбата - през юни.
С една несъзнателна, неспокойна въздишка момичето се придвижи и започна да засажда друга бразда. Господи! Какъв избор?! Джон, само на осемнайсет години, син на фермер, чиито земи граничеха с тези на чичо ѝ Уат, или Матю Спайър, чийто баща беше селският ковач; или Гарлън Рики, който щеше да наследи преуспяващата мандра на баща си един ден. От тримата Джон беше най-хубавият, но Гарлън бе най-добрата партия. Неговата фамилия беше най-близко до представата за богато семейство, която съществуваше в Бейнуотър. Ако само не беше толкова грозен, толкова глупав и толкова тромав. Зъбите му се подаваха над долната устна, като на мишка.
– Господи, Чериса, побързай! Аз вече засях моите бразди.
Високият, леко хленчещ глас на четиринайсетгодишната дъщеря на леля Мери прекъсна мислите ѝ и Чериса, изправяйки гърба си, се протегна изморено.
– Ани, не е необходимо да го правиш толкова бързо. Успя ли да сложиш достатъчно семена в земята?
– О, Чериса, не бъди такава...
Двете момичета прекъснаха препирнята си и се вгледаха в пътя, който се виеше около полята. Далечният шум от препускащи конници измести всички други мисли в главите на момичетата. Посетителите, даже със седмичната пощенска кола, бяха рядкост в Бейнуотър, а една такава голяма група конници можеше да бъдат приказните благородници. Чериса често беше слушала истории за тях, но никога не ги бе виждала. Бейнуотър едва ли бе подходящо място за тях.
– Господи, мислиш ли, че са благородници? - Гласът на Ани бе станал тих и изразяваше нямо страхопочитание.
Чериса сви рамене, опитвайки се да прикрие надигащото се в нея вълнение. О! Само веднъж споменът да се запечата в съзнанието ѝ, за да станат поносими скучните, еднообразни години, които я чакаха занапред като съпруга на фермер в Бейнуотър. Тя несъзнателно приглади с калните си ръце обърканата си коса назад, изцапвайки челото си с черна пръст, и се вгледа по посока на шума от конски копита на наближаващата група.
– Извинете, госпожици, това ли е Бейнуотър?
Приглушен смях от страна на другите мъже последва въпроса, докато двете момичета стояха, като че ли бяха онемели от страхопочитание и уплаха - мигащи глупаво на фона на залязващото слънце, опитвайки се да видят по-добре богатите им кадифени и яркоцветни атлазени дрехи.
– Опитай отново, Ардсли - извика един дълбок, плътен глас, смеейки се, на първия говорещ мъж. – Наистина вярвам, че видът на твоето лице е превърнало момичетата в камък.
Като че ли насън Чериса премести поглед от лицето на първия мъж по посока на втория. Когато сините ѝ очи срещнаха неговия зелен поглед, сърцето ѝ замря за един дълъг момент, а след това започна да тупти два пъти по-бързо. Лордът олицетворяваше всичките ѝ представи за мъжка красота. Гъста, чуплива тъмна коса - черна, или може би тъмнокафява, - ясни смарагдовозелени очи, прав нос, силна челюст и уста, извита сега в шеговита усмивка, която я привличаше като магнит. Внезапно, усетил напрегнатия поглед на момичето, лордът свали украсената с перо шапка от главата си, а очите му искряха весело, когато направи подигравателен поклон към нея от седлото.
– Имате ли ковач тук, в Бейнуотър? Чухме за това, но...
– Аха, милорд е много добър. Майстор Спайър е името му и ще го намерите на пресечката надолу - гледайте за пушек от духалото му.
Детинският глас на Ани не изговаряше правилно думите и Чериса отвърна лице от чернокосия лорд, изчервявайки се от срам от нейните ужасни обноски. За разлика от Ани, с която тя живееше, Чериса бе внимателно обучена от леля Мери в добри маниери и правилен говор. Защо ѝ беше необходимо всичко това, оставаше загадка за нея, въпреки че често се бе обръщала за обяснение към леля си. "Някой ден може би ще разбереш - отговаряше по един и същ начин леля ѝ, а усмивката ѝ изведнъж ставаше изпитателна и тъжна. – Някой ден." Насилвайки се да си поеме дълбоко въздух, Чериса направи реверанс и дръпна ръката на братовчедка си, за да я накара да я последва и да им засвидетелства и тя своето уважение.
– Моля, простете моите скромни маниери, джентълмени. Аз съм Чериса Хемънд, а това е моята братовчедка, Ани Милър. Можем ли да ви услужим с нещо?
Даже за нетренираното ухо на Чериса думите ѝ прозвучаха стилно и странно официално след тези, казани от Ани. Тя сведе срамежливо очи към земята и не забеляза бързите погледи на изненада и забавление, които ездачите си размениха.
– Мислите ли, че тя ще приеме да стопли моето легло тази вечер - попита единият от мъжете с тих глас, така че да не го чуе момичето, развеселявайки компанията.
Лордът, чието име бе Ардсли, се засмя на тъмнокосия си приятел и след това се обърна търпеливо към момичетата:
– Един от конете на слугите ни си изгуби подковата. Имаме нужда от ковач, за да го подкове, и от хан, в който да ни сервират бира, докато чакаме.
Момичето остана нерешително една минута, гледаше втренчено калната земя, без да смее да вдигне отново очи, да не би да срещне зелените очи на тъмнокосия лорд, а мислите ѝ се въртяха отново безпомощно. Ковачът в селото беше може би компетентен по конете и подковите, но че нямаше хан в Бейнуотър, достоен да носи това име, бе сигурно. Честността я подтикваше да приеме този факт и да упъти мъжете към хана Глиган и бик в Байуотър, дванайсет мили надолу по пътя, но цялата ѝ душа се бунтуваше от идеята да позволи на тези богато облечени лордове - особено чернокосия зеленоок мъж - да заминат така бързо оттук. Никога преди това тя не бе чувствала така силно мистериозния повик на съдбата. Като че ли нещо дълбоко в нея отказваше да ѝ позволи да отмине този странен момент, тази невероятна среща.
Ако това беше всичко, което тя щеше някога да види от света отвъд Бейнуотър, то трябваше да го задържи малко повече.
– Госпожа Тайлър е вдовица. Тя живее сама и понякога дава стаи под наем за една нощ. Тя има бира, мисля... и прави най-вкусните сладкиши с плодове в цялото село.
Учудена от собствените си думи, Чериса бързо наведе глава, като се упрекваше, че се е представила точно като провинциално момиче. Сладкиши с плодове! Защо трябваше да ги е грижа тези благородници за глупавите сладкиши? Те можеха да имат фруктови салати с бишкоти и крем с яйца, можеха да имат пасти с маслен крем - всеки ден и то със стотици, ако пожелаеха. И освен това, когато видят какво им бе препоръчала като хан..."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
Добави мнение 
