Бриджъртън - книга 2: Виконтът, който ме обикна

Бриджъртън - книга 2: Виконтът, който ме обикна Джулия Куин Времетраене: 0:44 мин. Окултна медицина Пол Седир Времетраене: 0:55 мин. Следвай сърцето си Даниел Стийл Времетраене: 1:01 мин. Скорост Добри Божилов Времетраене: 1:04 мин. Убийство 2.0 Джефри Дивър, Изабела Малдонадо Времетраене: 0:51 мин. Родопският кръстник Веселин Стаменов Времетраене: 0:47 мин. Да откриеш Пепеляшка Колийн Хувър Времетраене: 0:58 мин. Рилският чудотворец Христо Буковски Времетраене: 1:10 мин. Любов сред коледни дръвчета Б. К. Борисън Времетраене: 0:59 мин. Лехуса Васил Попов Времетраене: 1:10 мин. Зимно слънцестоене Елин Хилдебранд Времетраене: 0:53 мин.

По романите от поредицата "Бринджънтън" е заснет едноименния сериал по Netflix, предизвикал сензационен зрителски интерес.

"Сезонът тази година обещава да бъде изпълнен със събития, но не и за Антъни Бриджъртън, неуловимия ерген, който с нищо не показва, че има намерение да сключи брак. И защо да го прави? Що се отнася до това да изпълнява ролята на ненадминат развратник, никой не е по-добър от него."
"Вести от висшето общество", лейди Уисълдаун, април 1814 г.

Но този път лейди Уисълдаун е в грешка. Виконтът не просто е решил да се ожени, а дори е избрал подходящата съпруга - скромна и с добри обноски, от нея би излязла перфектната виконтеса! Единственото препятствие е нейната по-голяма сестра, Кейт Шефилд - най-вбесяващата жена, която е срещал. Тя подлудява Антъни с острия си език и решителността си да осуети годежа, но когато нощем затвори очи, именно Кейт е онази, която спохожда сънищата му...

Противоположно на общоприетото мнение, Кейт не вярва, че бившите женкари се превръщат в най-добрите съпрузи. Тя е твърдо решена да предпази сестра си от нещастен брак, но една нелепа случка повежда живота ѝ в неочаквана посока...

"Изобилие от блестящо остроумие и незабравими герои."
Буклист

Книга втора от поредицата "Бриджъртън" от Джулия Куин.

"Антъни Бриджъртън винаги бе знаел, че ще умре млад. Разбира се, не точно от детска възраст. Младият Антъни никога не бе имал причина да размишлява върху собствената си тленност. Младежките му години бяха сбъднатата мечта на всяко малко момче още от деня на раждането му. Действително Антъни бе наследник на стара и доста заможна виконтска титла, но за разлика от другите аристократични двойки, лорд и лейди Бриджъртън се обичаха истински и в раждането на първородния им син не виждаха просто появата на наследник, а това на тяхното първо дете. По тази причина нямаше балове, събирания или празненства, а само майка и баща, гледащи захласнато своя новороден син. Семейство Бриджъртън бяха млади родители – Едмънд едва бе навършил двайсет години, а Вайолет осемнайсет. Въпреки това те бяха разумни и силни и обичаха сина си с плам и отдаденост, които се срещаха рядко в техните социални кръгове. За ужас на майка си, Вайолет бе настояла сама да кърми момченцето си, а Едмънд никога не се бе придържал към преобладаващото мнение, че бащите не трябва нито да виждат, нито да чуват децата си. Той вземаше новороденото със себе си на дълги разходки из полетата на Кент и му говореше за философия и поезия, преди още да е способно да разбере думите му, и всяка вечер му разказваше история преди лягане.

Тъй като виконтът и виконтесата бяха така млади и истински влюбени, никой не се изненада, когато едва две години след раждането на Антъни към него се присъедини по-малкият му брат, когото кръстиха Бенедикт. Едмънд на мига пренареди дневния си график така, че да може да води и двамата си синове на разходка. Прекара седмица в конюшнята, работейки заедно със сарача върху приспособление, чието предназначение бе да придържа Антъни към гърба му, докато той държи в ръце бебето Бенедикт. Така прекосяваха полета и потоци, докато той им разказваше за всякакви удивителни неща, за съвършените цветя и кристално синьото небе, за рицари в блестящи доспехи и девойки в беда. Вайолет се смееше, щом ги видеше да се завръщат, разрошени от вятъра и зачервени от слънцето, а Едмънд винаги казваше:
– Виждате ли? Ето я нашата девойка в беда. Изглежда, трябва да я спасим.
Тогава Антъни се хвърляше в обятията на майка си, кискайки се, докато се кълнеше, че ще я защити от огнедишащия дракон, който са видели едва на три километра надолу по пътя към селото.
– На три километра по пътя към селото? – възкликваше Вайолет, стараейки се гласът ѝ да звучи подобаващо ужасено. – Милостиви боже, какво ще правя без моите трима силни мъже, които да ме защитават?
– Бенедикт е бебе – отговаряше Антъни.
– Но той ще порасне – винаги отвръщаше тя, разрош­вайки косата му, – точно като теб. Точно както ти продължаваш да растеш.
Едмънд винаги се отнасяше към децата си с еднаква привързаност и отдаденост, но късно нощем, когато Антъни притискаше джобния часовник на Бриджъртън към гърдите си (подарен му за осмия му рожден ден от баща му, който на свой ред го бе получил от своя баща за осмия си рожден ден), той обичаше да си мисли, че връзката между него и баща му е малко по-специална. Но не защото Едмънд го обичаше най-много, тъй като по това време децата в дома на Бриджъртън бяха вече четири на брой (Колин и Дафни се бяха появили много скоро един след друг) и Антъни много добре знаеше, че всички са обичани поравно.

Не, Антъни обичаше да си мисли, че връзката с баща му е по-специална, по простата причина, че той го познаваше от най-дълго време. Все пак без значение колко добре Бенедикт познаваше баща им, Антъни винаги щеше да го познава с две години повече. И с шест повече от Колин. Колкото до Дафни, е, като изключим факта, че тя бе момиче (о, ужас!), тя щеше да познава татко им цели осем години по-малко от него и както обичаше да си напомня той, това никога нямаше да се промени.

Едмънд Бриджъртън в действителност можеше да бъде определен като центъра в света на Антъни. Той бе висок, с широки рамене и можеше да язди кон, сякаш е роден на седлото. Той винаги знаеше отговорите на задачите по аритметика (дори и тези, с които учителят му се затрудняваше), не виждаше нищо лошо в това синовете му да имат къщичка на дървото (и сам се зае да им я построи), а смехът му можеше да сгрее сърцето на всеки. Едмънд бе този, който научи Антъни да язди. Пак той го научи да стреля. Научи го и да плува. Лично го придружи първия ден в "Итън", вместо да го изпрати с карета и слуги, както бяха пристигнали на училище бъдещите му приятели. А когато бе видял, че Антъни поглежда нервно към училището, което щеше да се превърне в неговия нов дом, той бе провел един наистина сърдечен разговор с най-големия си син, уверявайки го, че всичко ще бъде наред.

И точно така се бе случило. Антъни не бе имал никакви съмнения. Все пак баща му никога не лъжеше. Антъни обичаше майка си. За бога, той вероятно би отхапал собствената си ръка, ако от това зависеше тя да е добре и в безопасност. Но докато растеше, всичко, което правеше, всяко постижение, всяка цел, всяка една надежда и всяка негова мечта – всичко бе с мисъл за баща му. И тогава един ден всичко се бе променило. Странно е, щеше да си мисли по-късно той, как животът на един човек може да се преобърне просто за миг. Как в една минута всичко е по един начин, а в следващата просто... не е.

Случи се, когато Антъни бе на осемнайсет и се бе прибрал у дома за лятото, докато се подготвяше за първата си година в Оксфорд. Щеше да постъпи в колежа "Ол Соулс", точно както баща му преди него, и животът му бе ярък и зашеметяващ, какъвто всяко осемнайсетгодишно момче заслужава. Родителите му продължаваха щастливо да се размножават, добавяйки Елоиз, Франческа и Грегъри към семейството, и Антъни се постара да не извърти очи, докато се разминаваше с майка си по коридора, бременна с осмото дете! Беше малко неприлично, по мнението на Антъни, да продължават да създават деца на тяхната възраст, но той се стараеше да държи мнението си за себе си. Кой бе той, че да се съмнява в мъдростта на Едмънд? Може би и той самият някой ден щеше да иска повече деца, когато достигнеше до напредналата възраст от трийсет и осем години.

Когато Антъни научи за случилото се, бе късен следобед. Той се връщаше от дълга и енергична езда с Бенедикт и тъкмо минаваше през входната врата на Обри Хол, наследствения дом на Бриджъртън, когато видя своята десетгодишна сестра да седи на пода. Бенедикт все още беше в конюшнята, тъй като бе изгубил някакъв нелеп облог от Антъни и сега трябваше да се погрижи и за двата коня. Антъни се закова на място, виждайки Дафни. Поначало бе доста странно, че сестра му седеше на пода в средата на преддверието. Но още по-странно бе, че тя плачеше. Дафни никога не плачеше.
– Даф? – рече колебливо, прекалено млад, за да знае как да утеши плачеща жена, и чудейки се дали някога ще се научи. – Какво...
Но преди да успее да зададе въпроса си, Дафни вдигна лице към него и разкъсващата мъка в големите ѝ кафяви очи го прониза като острие на нож. Той се препъна назад, знаейки, че нещо не е наред, че се е случило нещо ужасно.
– Той умря – прошепна Дафни. – Татко е мъртъв.
В първия миг Антъни бе сигурен, че не е разбрал правилно. Баща му не можеше да е мъртъв. Другите хора умираха млади, като чичо Хюго, но той бе дребен и крехък. Или поне по-дребен и по-крехък от Едмънд.
– Грешиш – каза той на Дафни. – Трябва да грешиш.
Тя поклати глава.
– Елоиз ми каза. Той беше… беше…
Антъни знаеше, че не бива да разтърсва сестра си, докато тя ридае, но просто не можеше да се контролира.
– Какво беше, Дафни?
– Беше пчела – прошепна тя. – Той беше ужилен от пчела.
За един дълъг миг Антъни не можеше да направи нищо друго, освен да стои и да се взира в нея. Най-пос­ле, когато проговори, гласът му бе така дрезгав, че едва можеше сам да го познае.
– Един мъж не може да умре от ужилване на пчела, Дафни.
Тя не каза нищо, просто продължи да седи на пода, преглъщайки конвулсивно, докато се опитваше да контролира сълзите си.
– И преди го е жилила пчела – добави Антъни, а с всяка дума гласът му се повишаваше. – Аз бях с него. И двамата бяхме ужилени. Натъкнахме се на кошер. Мен ме ужилиха по рамото. – Несъзнателно докосна мястото, където бе ужилен преди толкова много години. След това добави шепнешком: – Него го ужилиха по ръката.
Дафни просто го гледаше с напълно празно изражение.
– Тогава той беше добре – настоя Антъни. Можеше да долови паниката в гласа си и знаеше, че плаши сестра си, но просто не можеше да се контролира. – Един мъж не може да умре от ужилване на пчела!
Дафни поклати глава, а тъмните ѝ очи изведнъж започнаха да изглеждат, сякаш е на сто години.
– Елоиз го е видяла. В един момент той просто е стоял там, а в следващия е бил... Той е бил...
Антъни започна да усеща нещо странно да избуява вътре в него.
– В следващия той е бил какво, Дафни?
– Мъртъв.
Тя изглеждаше объркана от думата точно колкото объркан бе и той.
Антъни остави Дафни да седи на пода в преддверието и се затича нагоре към спалнята на родителите си, вземайки по три стъпала наведнъж. Със сигурност баща му не беше мъртъв. Един мъж не можеше да умре от ужилване на пчела. Беше невъзможно. Пълна лудост. Едмънд Бриджъртън бе млад, той бе силен. Беше висок, с широки рамене, мощни мускули и за бога, никога една незначителна пчела не би могла да го победи.
Но когато се изкачи до края на стълбището, по абсолютната тишина, която пазеха поне дузина прис­лужници, които стояха в коридора, той можеше да види, че ситуацията е доста тягостна.
Израженията им бяха пълни със съжаление. Никога нямаше да забрави съжалението, изписано върху лицата им.
Антъни мислеше, че ще му се наложи да избута прислугата, за да се добере до спалнята на родителите си, но те се разделиха пред него, сякаш бяха капки от Червено море, и когато Антъни отвори вратата на стаята, просто знаеше.
Майка му седеше в края на леглото, без да ридае, без да издава нито звук, просто държеше ръката на баща му и се поклащаше бавно напред и назад.
Баща му бе неподвижен. Неподвижен като...
Антъни дори не искаше да си помисля за думата.
– Мамо?
Гласът му се прекърши. Не се бе обръщал към нея с тази дума от години. Още откакто постъпи в "Итън", я наричаше "майко".
Тя се обърна бавно, сякаш бе чула гласа му през много дълъг тунел.
– Какво се случи? – прошепна той.
Тя поклати глава, а погледът ѝ бе отчайващо далечен.
– Не зная.
Устните ѝ останаха леко разтворени, сякаш се канеше да добави още нещо, но бе забравила какво.
Антъни направи крачка напред с несръчно и рязко движение.
– Вече го няма – прошепна най-после Вайолет. – Вече го няма и аз... О, господи, аз... – Тя сложи ръка на големия си, заоблен от бебето корем. – Аз му казах, о, Антъни, аз му казах...
Тя изглеждаше така, сякаш се разпада вътрешно. Антъни преглътна сълзите, които изпълниха очите му и прогаряха гърлото му, пристъпвайки напред към нея.
– Всичко е наред, мамо – каза ѝ той.
Но вътрешно знаеше, че нищо не е наред.
– Казах му, че това трябва да е последното ни дете – задъха се тя, ридаейки на рамото му. – Казах му, че не мога да износя още едно и че трябва да внимаваме, и... О, господи, Антъни, какво ли не бих дала, за да може той да е тук и да ме дари с още едно дете. Не разбирам. Просто не разбирам.

Антъни я държеше в обятията си, докато тя ридаеше. Не каза нищо. Да намери каквито и да е думи, имайки предвид опустошението в сърцето му, изглеж­даше невъзможно.

Той също просто не разбираше.

Късно същата вечер бяха пристигнали лекарите, които обявиха, че са напълно объркани от случилото се. Всеки бе чувал и преди за подобни случаи, но никога с някой толкова млад и здрав. Едмънд бе толкова жизнен, така силен. Никой не би и предположил, че това може да се случи. Истина бе, че Хюго, братът на виконта, бе починал доста неочаквано предишната година, но не бе задължително подобни неща да се предават по кръвна линия в семейството. Освен това, въпреки че Хюго бе починал навън сред природата, напълно сам, никой не бе забелязал ужилване от пчела по кожата му.

Но и никой не беше търсил такова.
Никой не би могъл да предположи, повтаряха лекарите отново и отново, докато на Антъни му се прииска просто да ги удуши всичките. В крайна сметка той успя да ги изведе от къщата и да сложи майка си в леглото. Наложи се да я преместят в съседната стая, тъй като бе доста разстроена от мисълта да спи в леглото, което с Едмънд са споделяли толкова дълги години. Антъни се бе погрижил и шестте му братя и сестри да си легнат, обещавайки им, че ще говорят на сутринта и че всичко ще бъде наред, че той ще се грижи за тях така, както би искал баща им.
След това влезе в стаята, в която все още бе положено тялото на баща му, и го погледна. Гледа го часове наред, без да откъсва поглед и почти без да мига.
И когато напусна стаята, той го направи с нов мироглед за собствения си живот и с ново осъзнаване на собствената си тленност.
Едмънд Бриджъртън бе починал на трийсет и осем години. И Антъни дори не можеше да си представи, че би могъл да надмине баща си по какъвто и да е начин, дори по години."
Из книгата

Издателство Ибис ЕООД
София, 1528
ул. Поручик Христо Топракчиев 11
info@ibis.bg