"Московският улус на Златната орда проспа Възраждането и Реформацията. Руското съзнание се пробуди едва във века на Просвещението и се видя: образован барин в обкръжението на роби. „Огледах се околовръст – и уязвена бе душата моя от тез страдания човешки…“ Западът, Изтокът, Югът и Северът – всички те са изконни врагове! Москва засити душите боярски4 и холòпски, когато се самообяви за Ковчега на истинната вяра сред океана от неверници и направи служенето на Царя и Отечеството залог за Спасението. По времето, когато на Запад Шекспир е записвал монолога на Хамлет, писатели и поети в Русия изобщо не е имало. Имало е царе и юродиви. От Бога. Всички останали са били само изпълнители на каквото заповяда началството. Началството е заповядвало война.
За войната на началството му е трябвало нещо, което холопите не можели да му дадат: съвременни военни технологии. Петър викнал от Европа топчии – но пристигнали хора. Изящният образ „прозорец към Европа“6 е бил измислен от писател – от Francesco Algarotti в книгата му Lettere sulla Russia, излязла през 1759 година. Не прозорец бил изсякъл Петър, а дупка бил пробил, под ватерлинията! Съвременните технологии искат образование, а образованието неминуемо довлича понятието „свобода на личността“. Заедно с европейците от XVIII век в Русия нахлули чуждестранни думи и нетукашни понятия: Liberté, Égalité, Fraternité. А новите руски думи ги измисляли литераторите: общественост, граждански права, конституция, литература, човешко достойнство.
Раждането на Пушкин се проточило цял век. Първите руски поети носели мундири и пишели на императриците оди. Но думите европейци гризели съзнанията и разяждали холопството. Няколко поколения – и думите извършили главната руска революция: превърнали нацията в сиамски близнак – едно тяло, две глави, които вече не се разбирали една друга! Оттогава в Русия съ-съществуват два рускоговорещи народа – но те говорят на различни езици! Едната глава е наблъскана с европейско образование, с либерални идеи и с представата, че Русия е част от общочовешката цивилизация. Тази глава не иска да пълзи по корем, иска да има свободи, права и конституция. Другата глава има свой си образ на света: Светата Рус е Ковчегът сред океана от врагове и само Бащицата от Кремъл може да отърве страната и народа.
Моята Русия се ражда ведно с Пушкин. И гледай сега: моята Русия я има, но име за нея няма. Тя – това са ония, но кои са те? „Руските европейци“? „Гнилата интелигенция“? Цайсовете? Демолайнократите? Нацпредателите? Онези, които „Дяволът ги е орисал да се родят в Русия с душа и талант“? XVIII век е епоха на ученичество, на преводи и преразкази. Пушкин е последният ученически акт на отрасналата вече руска литература, нейната дипломна работа, и същевременно – пробив и откровение за отрасналия вече руски читател. „Евгений Онегин“ не е просто роман в стихове – той е Свещената книга на руснаците. Нейният първи стих: „Живя си вуйчо педантично…“ разтуптява руското сърце по-силно, отколкото „В началото бе Словото…“. Защото можеш цял живот да изживееш в „християнска“ Русия, без да знаеш „Отче наш…“, но няма руснак, който да не продължи: „…но гледай го сега – болник…“. Този стих е нашата система за идентификация „свой–чужд“.
Белински лепна на романа своя ярък етикет – „енциклопедия“, – с което даде началото на една бъркотия, траеща вече близо два века. Енциклопедията предполага цялостност, всеобхватност на изобразеното. „Енциклопедията на руския живот“8 цяла е зейнала в лакуни. Къде са изконните гоголевски зурли? Къде са обявите за продажба на човеци и добитъци? Къде е неизкоренимата началническа грубиянщина плюс мижитурското чинопочитание? Къде са реалиите на истинския руски свят? Тая „енциклопедия“ е по-скоро ред от пасторални картинки, отколкото огледало на отечествения живот. В своята картина Пушкин не се стреми към всеобхватност. Разобличението на ужасите на крепостното право той оставя за писателите от идното поколение. „Евгений Онегин“ – това е първият руски текст за най-важното. „Евгений Онегин“ е роман за човешкото достойнство. В Русия то е малко и струва скъпо.
„Евгений Онегин“ е замислен като едно немирно подражание на Байрон и Стърн на език, който дотогава не е дал нищо на световната култура. Седемте години раждане на романа – това е раждането на руската литература. Тургенев пише за Пушкин: „Той самин трябваше да свърши две работи, разделени в други страни от цяло столетие и повече, а именно – да установи езика и да създаде литературата“. Но Пушкин прави и нещо още по-важно: той извършва преврат в отечественото съзнание, защото променя йерархията на руските ценности.
С Пушкин раждащата се руска култура догонва културата на метрополията, влиза в крак с общото придвижване на човечеството от ценностите на клана, рода, племето към ценностите на индивида, на личността. С Пушкин Русия наваксва пропуснатото. Възраждането пробужда човешкото в средновековния човек, идеалите на античната култура помагат на европейското съзнание да се освободи от църковните догми. Реформацията преобръща представата на човека за мястото му в света. Центърът на нравствената власт е преместен: вече не Ватиканът или Инквизицията решават кое е добро и кое зло – а единствено Бог в твоето сърце.
В една страна, в която критерий за истината винаги е било началството, историческият календар смества в Пушкин и Ренесанса, и Реформацията. Изборът е паднал върху един поет. Събудилото се съзнание на нова Русия е търсело език да изрази себе си. За да разбере себе си, са му трябвали думи. Кои сме ние? Откъде сме? Защо сме? Защо сме обкръжени от врагове и трябва да умираме за царя и отечеството? Как да живееш с чувство за лично достойнство в страна на холопи? Пушкин дава отговор на тези въпроси и в текстовете, и в живота си."
Из книгата
Книги 
