Моите. Есета за руската литература

"Нима ни се предлага някаква учебникарско-христоматийна книга? Не. Това е книга полемика. Полемиката е политическа. Макар че авторът не е политолог, а писател, който разказва за писатели, при това с емпатия и проникновение. Първата дума от посланието му е заглавието. Тези хора и тяхното писмено дело - заявява Михаил Шишкин - са моите. За руското имперско, съветско, постсъветско училище те може да са някакъв задължителен материал; за властта в Кремъл - културен параван на насилието, за неруския свят - водачи в разбирането на Русия. За Шишкин те са бойни другари. Битката им е една: високата руска култура против руската несвобода, обединяваща деспотичната власт и нискокултурния народ. А Шишкиновите негови винаги са били против това институционализирано насилие. Винаги са губели битката - и пак я започват."
Деян Кюранов

"Московският улус на Златната орда проспа Възраждането и Реформацията. Руското съзнание се пробуди едва във века на Просвещението и се видя: образован барин в обкръжението на роби. „Огледах се околовръст – и уязвена бе душата моя от тез страдания човешки…“ Западът, Изтокът, Югът и Северът – всички те са изконни врагове! Москва засити душите боярски4 и холòпски, когато се самообяви за Ковчега на истинната вяра сред океана от неверници и направи служенето на Царя и Отечеството залог за Спасението. По времето, когато на Запад Шекспир е записвал монолога на Хамлет, писатели и поети в Русия изобщо не е имало. Имало е царе и юродиви. От Бога. Всички останали са били само изпълнители на каквото заповяда началството. Началството е заповядвало война.

За войната на началството му е трябвало нещо, което холопите не можели да му дадат: съвременни военни технологии. Петър викнал от Европа топчии – но пристигнали хора. Изящният образ „прозорец към Европа“6 е бил измислен от писател – от Francesco Algarotti в книгата му Lettere sulla Russia, излязла през 1759 година. Не прозорец бил изсякъл Петър, а дупка бил пробил, под ватерлинията! Съвременните технологии искат образование, а образованието неминуемо довлича понятието „свобода на личността“. Заедно с европейците от XVIII век в Русия нахлули чуждестранни думи и нетукашни понятия: Liberté, Égalité, Fraternité. А новите руски думи ги измисляли литераторите: общественост, граждански права, конституция, литература, човешко достойнство.

Раждането на Пушкин се проточило цял век. Първите руски поети носели мундири и пишели на императриците оди. Но думите европейци гризели съзнанията и разяждали холопството. Няколко поколения – и думите извършили главната руска революция: превърнали нацията в сиамски близнак – едно тяло, две глави, които вече не се разбирали една друга! Оттогава в Русия съ-съществуват два рускоговорещи народа – но те говорят на различни езици! Едната глава е наблъскана с европейско образование, с либерални идеи и с представата, че Русия е част от общочовешката цивилизация. Тази глава не иска да пълзи по корем, иска да има свободи, права и конституция. Другата глава има свой си образ на света: Светата Рус е Ковчегът сред океана от врагове и само Бащицата от Кремъл може да отърве страната и народа.

Моята Русия се ражда ведно с Пушкин. И гледай сега: моята Русия я има, но име за нея няма. Тя – това са ония, но кои са те? „Руските европейци“? „Гнилата интелигенция“? Цайсовете? Демолайнократите? Нацпредателите? Онези, които „Дяволът ги е орисал да се родят в Русия с душа и талант“? XVIII век е епоха на ученичество, на преводи и преразкази. Пушкин е последният ученически акт на отрасналата вече руска литература, нейната дипломна работа, и същевременно – пробив и откровение за отрасналия вече руски читател. „Евгений Онегин“ не е просто роман в стихове – той е Свещената книга на руснаците. Нейният първи стих: „Живя си вуйчо педантично…“ разтуптява руското сърце по-силно, отколкото „В началото бе Словото…“. Защото можеш цял живот да изживееш в „християнска“ Русия, без да знаеш „Отче наш…“, но няма руснак, който да не продължи: „…но гледай го сега – болник…“. Този стих е нашата система за идентификация „свой–чужд“.

Белински лепна на романа своя ярък етикет – „енциклопедия“, – с което даде началото на една бъркотия, траеща вече близо два века. Енциклопедията предполага цялостност, всеобхватност на изобразеното. „Енциклопедията на руския живот“8 цяла е зейнала в лакуни. Къде са изконните гоголевски зурли? Къде са обявите за продажба на човеци и добитъци? Къде е неизкоренимата началническа грубиянщина плюс мижитурското чинопочитание? Къде са реалиите на истинския руски свят? Тая „енциклопедия“ е по-скоро ред от пасторални картинки, отколкото огледало на отечествения живот. В своята картина Пушкин не се стреми към всеобхватност. Разобличението на ужасите на крепостното право той оставя за писателите от идното поколение. „Евгений Онегин“ – това е първият руски текст за най-важното. „Евгений Онегин“ е роман за човешкото достойнство. В Русия то е малко и струва скъпо.

„Евгений Онегин“ е замислен като едно немирно подражание на Байрон и Стърн на език, който дотогава не е дал нищо на световната култура. Седемте години раждане на романа – това е раждането на руската литература. Тургенев пише за Пушкин: „Той самин трябваше да свърши две работи, разделени в други страни от цяло столетие и повече, а именно – да установи езика и да създаде литературата“. Но Пушкин прави и нещо още по-важно: той извършва преврат в отечественото съзнание, защото променя йерархията на руските ценности.

С Пушкин раждащата се руска култура догонва културата на метрополията, влиза в крак с общото придвижване на човечеството от ценностите на клана, рода, племето към ценностите на индивида, на личността. С Пушкин Русия наваксва пропуснатото. Възраждането пробужда човешкото в средновековния човек, идеалите на античната култура помагат на европейското съзнание да се освободи от църковните догми. Реформацията преобръща представата на човека за мястото му в света. Центърът на нравствената власт е преместен: вече не Ватиканът или Инквизицията решават кое е добро и кое зло – а единствено Бог в твоето сърце.

В една страна, в която критерий за истината винаги е било началството, историческият календар смества в Пушкин и Ренесанса, и Реформацията. Изборът е паднал върху един поет. Събудилото се съзнание на нова Русия е търсело език да изрази себе си. За да разбере себе си, са му трябвали думи. Кои сме ние? Откъде сме? Защо сме? Защо сме обкръжени от врагове и трябва да умираме за царя и отечеството? Как да живееш с чувство за лично достойнство в страна на холопи? Пушкин дава отговор на тези въпроси и в текстовете, и в живота си."
Из книгата

Михаил Шишкин (р. 1961 г.) е един от най-известните съвременни руски белетристи и публицисти. Той разбива стереотипа Руският писател може да твори само в Русия и от трийсет години пише романите и есетата си в Швейцария. Много от тях са отличени с престижни награди (Русский Букер, Большая книга, Национальный бестселлер, Internationaler Literaturpreis) и са преведени на над трийсет езика, включително на български. През последните години писателят работи активно за обединение на свободната руска култура срещу политическия режим в Русия. Заедно с швейцарски слависти е основател на литературната награда Дар.

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg

Моят Пушкин
Моят Гогол
Моят Гончаров
Моят Тургенев
Моят Достоевски
Моят Толстой
Моят Чехов
Моят Пришвин
Моят Шаров
Моят Рагозин
Вместо следговор
Защо преведох тази книга (Деян Кюранов)
Бележки на преводача