"Роден през 1927 година, единствено дете на родители англичани от средната класа, самите те родени в епохата, белязана от гротескно удължената сянка на онова чудовищно джудже кралица Виктория, от която те двамата не можаха никога напълно да се освободят, по-късно бях изпратен в частно училище, след това пропилях две години от живота си в задължителната казарма, а после се записах да следвам в Оксфорд и там разбрах, че не съм онзи, който искам да бъда. Много преди това бях открил, че нямам родителите и произхода, от които се нуждаех. Баща ми, благодарение на подходящата възраст и на подходящия момент, а не толкова поради някакъв изключителен професионален талант, беше достигнал до чин полковник, а майка ми бе типичният модел на съпруга на бъдещ генерал-майор – никога не му противоречеше и се държеше така, сякаш той чува всичко от съседната стая, дори и когато се намираше на хиляди километри разстояние.
Като всички мъже, негодни за професията, която упражняват, баща ми беше педант относно всичко незначително във всекидневието и вместо с интелект, бе заредил мозъка си с клишетата, които се криеха зад понятия като Дисциплина, Традиция и Отговорност. Ако дръзнех – а това рядко се случваше – да му противореча, той пускаше в ход една от тези тотемни думи и ми затваряше устата, без съмнение така, както сигурно е постъпвал и с подчинените си. Допускам, че щом някой от тях е отказвал да залегне или да умре за страната си, той е загубвал контрол над нервите си и е избухвал. Характерът му беше като на подивяло куче, налагаше се да го държи на къс повод.
Според непотвърдената семейна легенда за гордост, родът ни бил дошъл от Франция след отмяната на Нантския едикт – прадедите ни били благородни хугеноти с далечна връзка с Оноре д’Юрфе, авторът на популярния роман от XVII век „Астрея“. Съвсем сигурно е обаче, че ако се изключи някаква родствена връзка, също непотвърдена, с Том Дърфи, писарушката на романи и забавни четива, приятел на крал Чарлс II, никой от моите предци не бе проявявал каквито и да е артистични наклонности. Поколение след поколение се бяха редували капитани, духовници, моряци, едри земевладелци – всички те белязани от липсата на оригиналност, с неизменната склонност към хазарт и с таланта да губят. Дядо ми имал четирима сина, двама от тях загинали през Първата световна война. Третият се справил по не най-благородния начин с наследствената си зависимост от хазарта (бил натрупал дългове), като избягал в Америка и изчезнал за света. Баща ми никога не го споменаваше като все още жив. Самият той, баща ми, беше най-малкият от синовете, но притежаваше всички характеристики, приписвани на по-големите трима. Нямам никаква представа дали онзи, избягалият чичо е все още жив и дали имам братовчеди от другата страна на Атлантика.
В последната година от училището си дадох сметка кое не е наред у родителите ми – те изпитваха неизкоренимо презрение към начина на живот, който бях избрал да водя. Бях добър по английски, училищното списание бе публикувало мои стихотворения под псевдоним, смятах Д. Х. Лорънс за най-великия мъж на века, докато родителите ми със сигурност не бяха чели нищо от него, най-много да бяха чували клюките около скандала с „Любовникът на лейди Чатърли“. Някои от качествата у родителите ми понасях по-добре, дори харесвах. Например емоционалната ранима нежност у майка ми или редките еуфорични изблици на възторг у баща ми, но бе ясно, че съм харесвал качества, за които самите те никога не биха искали да бъдат харесвани. Когато навърших 18 години и Хитлер вече беше мъртъв, те бяха станали за мен единствено „донори“, към които бях задължен да засвидетелствам полагащата се благодарност, но не можех да изпитвам нищо повече.
Водех двойствен живот. В училище си бях извоювал известна репутация на „военновременен“ естет и циник. Наложи се обаче да се отзова на повика на военната тръба и да се влея в редиците на казармата – Традицията и Жертвоготовността ме бяха предопределили за там. Настоявах, а за щастие, директорът на училището ми ме подкрепи, че след казармата искам да следвам в университет. В армията продължих да водя двойствения си живот – с педантична последователност пред другите играех ролята на „сина на полковник Ърф“, а когато бях насаме със себе си, нервно поглъщах творбите, публикувани в Penguin New Writing, и следях модните поетически диспути. Веднага след като стана възможно, се уволних от казармата.
Оксфорд записах през 1948 г. През втората ми година в колежа „Модлин“, малко след ваканцията, през която се бях видял с родителите си, баща ми трябваше да лети обратно до Индия. Взе и майка ми със себе си. Самолетът им се разбил на 60 км източно от Карачи – огромна огнена клада вследствие на гръмотевична буря. След първоначалния шок, почти веднага изпитах облекчение и усещане за свобода. Единственият ми останал жив близък роднина, братът на майка ми, си беше във фермата в Родезия. Повече никой роднина не можеше да слага хомот върху онова, което смятах за истинския си аз. Навярно бях лишен от синовна почит, но силен в онова, което ми повеляваше духът на времето.
Поне така си мислех, когато с група особняци от колежа създадохме малък клуб, наречен Les Hommes Révoltés, пиехме сухо шери и напук на грубите вълнени сака от края на 40-те носехме тъмносиви костюми и черни вратовръзки на сбирките си. Спорехме кое е битие и кое – нищо, а на онзи вид безотговорно поведение, на което подражавахме, бяхме лепнали гръмкия етикет „екзистенциализъм“. Непросветените биха го нарекли суетно и вятърничаво своеволничене или просто чист егоизъм, но ние не бяхме схванали достатъчно, че героите и антигероите от френските романи на екзистенциализма не са замислени да бъдат лица от реалността. Опитвахме се да им подражаваме, приемайки витиеватите описания на дълбоки човешки емоции за прости, но задължителни правила за поведение. Дори душевните ни терзания бяха по предписание от книгите. Верни на извечния дендизъм в Оксфорд, повечето от нас просто искаха да изглеждат различни. А в нашия клуб определено бяхме такива.
Придобих разточителни навици и престорени маниери, бях с третокласна диплома, но с първокласната илюзия, че съм поет. А няма нищо по-непоетично от псевдоаристократичното маниерно отегчение от живота „по принцип“, а още повече от принудата да си изкарваш хляба сам. Бях твърде млад и зелен, за да знам, че всеки цинизъм прикрива неумението да се справяш в живота, че е вид импотентност, че презрението към всяко човешко усилие изисква най-тежкото усилие. Бях попил обаче малка доза от нещо полезно – сократическият метод за търсене на истината, приносът на Оксфорд към цивилизования начин на живот. Той ми доказваше, че не е достатъчно да се бунтуваш срещу миналото си. Веднъж се случи така, че бях скандално саркастичен по адрес на армията пред мои приятели. Останал насаме със себе си в стаята си, изведнъж ме осени прозрението, че безсрамно съм твърдял неща, които щяха да причинят инфаркт у баща ми, ако беше жив и ги бе чул, и че бунтът ми на безцеремонен син ни най-малко не ме освобождаваше от неговата сянка. Истината бе, че бях циник не по рождение, а вследствие на своя бунт. Бях избягал от онова, което мразех, но не бях намерил онова, което обичах, и затова се преструвах, че любов не съществува…"
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 1 глас 
