"На попрището жизнено в средата / не знам от пътя как се отклоних / и в мрачен лес ме свари тъмнината.“ Първите три реда на Дантевия „Ад“ са силни и въздействащи. Читателят незабавно се потапя в историята и се пита: какво ще се случи по-нататък? Френският художник от XIX век Гюстав Доре създава гравюра, предаваща атмосферата на тази начална сцена. Виждаме Данте в пещерен кошмар от клони, листа и змиевидни стъбла да поглежда нервно през рамо. Той стои до голи корени на дървета, а пред него се простират мрачни дълбини, които се губят в празна, безлична безкрайност. Облят от странна светлина без ясен източник, поетът изглежда малък и уязвим, сам в зловеща вселена от сенчести преплитания. Символиката на Данте има за цел да представи един общ за всички хора момент от живота: достигането на средната възраст, чувството, че може да сме загубили пътя си, и осъзнаването, че трябва да решим и как да продължим по пътя. Подобно на Данте, повечето от нас интуитивно разбират, че средата на живота е много важна.
Още през 60-те години на миналия век психологическите проблеми, възникващи през този период, са получили специално наименование. Терминът „криза на средната възраст“ се появява за пръв път в статия, написана от канадския психоаналитик и ерудит Елиът Жак. Той идентифицира няколко симптома, свързани с кризата на средната възраст, като те варират от относително леки, като безсъние и проблеми с паметта, до тежки, като алкохолна зависимост и депресия. Оттогава кризата на средната възраст е повод за безброй статии във всякакви списания и се използва рутинно като сюжет в романи и филми. Този тип популяризиране е довел до бавното подкопаване на научната достоверност на термина. Въпреки това има много причини, поради които средните години от живота може да станат проблемни: засилено осъзнаване, че сме смъртни, по-малко възможности за работа, натрупани съжаления и усещане за незначителност в култура, която прекомерно високо цени младостта, са само някои от тях.
Психотерапевтите никога не са твърдели, че кризата на средната възраст е универсално явление. Въпреки това в неотдавнашен работен документ, изготвен от Националното бюро за икономически изследвания в САЩ, въз основа на изследване, обхванало половин милион души от „богатите нации“, са намерени доказателства, които съответстват на първоначалното описание на явлението от Жак. Относителната сигурност, материалният комфорт и достъпът до добро медицинско обслужване не предпазват много граждани, живеещи на Запад, от тревожността на средната възраст. Данте ни разказва, че е влязъл в тъмната гора, когато е бил на половината път от живота си. Разбира се, той говори за условна, не за математическа средна стойност. Никой от нас не знае кога преминава през средата, защото никой от нас не знае кога ще умре. За повечето хора средата най-вероятно ще бъде през четвъртото или петото десетилетие. Тогава започва втората половина на живота и естествено, тази половина ни поставя пред предизвикателства, много различни от типичните за първата. Начинът, по който се справяме и се адаптираме към тях, е ключов фактор за психичното ни здраве.
Дороти Л. Сейърс (която освен че е много успешна авторка на криминални романи, през 40-те години на миналия век е автор и на забележителен английски превод на „Ад“) обяснява по-дълбокия смисъл на втория ред на Данте, като предполага, че веднъж изгубен в тъмната гора, човек може да избяга само като се спусне в себе си. След повратната точка пътят продължава като вътрешно пътуване и само като избере този вътрешен път (в противовес на външния, светски път), човек може да се надява да намери изход от мрака. За Данте, чието светоусещане е оформено от благочестието на XIV век, „пътят“ е силно свързан с религията и религиозните идеали. Само религията може да даде отговори на големите въпроси, да придаде смисъл на страданието и да неутрализира заплахата от забравата. Набожните хора са били (и все още са) добре подготвени да правят здравословни промени в по-късните години от живота си, защото очакват да бъдат възнаградени с блажено съществуване в рая. Вярата разсейва екзистенциалното безпокойство.
За съжаление, панацеята на религията е станала по-малко ефективна през XXI век особено в западните страни. За повечето хора е трудно да вярват в съвършен, всезнаещ Бог, а средностатистическият човек е склонен да отхвърля религиозните „отговори“, защото те изглеждат неправдоподобни. Отречението, молитвата и изкуплението вече не са толкова привлекателни. Те са прекалено обременени от остарели концепции като благодат, помазване и опрощаване на греховете. Ако искаме да последваме Данте през тъмната гора, трябва да пътуваме в приблизително същата посока – т.е. навътре, – но вероятно ще ни е по-лесно да поемем по малко по-различен маршрут. Когато достигнат средата на живота, мнозина са привлечени от трудовете на философите, особено на стоиците и екзистенциалистите, които ни призовават да приемаме неизбежната перспектива на стареенето и смъртта. Техните препоръки се основават по-скоро на логика, отколкото на вяра, и затова са по-съвместими със съвременните ценности.
Философията обаче дори когато е добре аргументирана, често се възприема като интелектуално упражнение. Можем да се съгласим с обяснението ѝ защо не трябва да се страхуваме от смъртта, можем да приемем принципите и заключенията ѝ – и все пак да се страхуваме да умрем. Изглежда, че за да се превърнат интелектуалните истини в лични, почувствани истини, е нужна по-тясна връзка между ума и сърцето. Първо трябва да се случи нещо. Както свидетелства германският философ Георг Вилхелм Фридрих Хегел, „совата на Минерва започва своя полет едва с настъпващия мрак“. Придобиването на мъдрост отнема време. Тя обикновено се появява доста късно в живота. Психолозите, които са писали за личностното развитие през целия човешки живот, най-вече Карл Густав Юнг, са склонни да се съгласят с Данте: средата често се свързва с несигурност и „спускането в дълбините“ се препоръчва като средство за постигане на яснота и обновено чувство за цел.
Представата за „спускане в дълбините“ варира от систематично изследване на мисли, чувства и спомени (както човек би направил по време на психотерапия) до изследване на съдържанието на несъзнаваното, когато то се проявява в променени състояния и гранични преживявания. „Спускането“ се насърчава не само защото помага за настъпването на благоприятна промяна, но и защото алтернативата – да не се прави нищо – съдържа значителен риск за психичното здраве. В някои описания на жизнения цикъл (например модела на „етапите на живота“, предложен от психоаналитика Ерик Ериксън) неуспехът да се постигне здравословна психична адаптация след 65-годишна възраст може да доведе до постоянно отчаяние. Засиленото осъзнаване на собствения вътрешен свят води до по-тясна интелектуална и емоционална интеграция, а това има много положителни последствия, включително способността да се интернализират философските истини. Такива истини стават собствени, почувствани истини на мъдрия човек, а не просто механично възпроизвеждане на мъдри думи."
Из книгата
Книги 
