"Звездно участие
Позвъниха. Отворих. Хич да не бях отварял. На площадката, със свирепия поглед и нахакано държание, придобити след дългогодишна желязна подготовка под пръчката на безсърдечни фатмаци, някакъв пощаджия размахваше заплашително препоръчано писмо, адресирано до моя милост. Преди да взема плика, да удостоверя самоличността си и да подпиша разписката, направих опит да се измъкна с думите, че тук не живее такъв човек, че ако е живял преди, сега вероятно е мъртъв и освен това покойният е заминал на почивка преди седмица. Номерът обаче не мина.
Затова подписах, пощальонът си тръгна, пликът се отвори (с моя помощ) и с изумление открих вътре лъскава картичка, посредством която многоуважаемият ректор на Барселонския университет ме канеше да присъствам на тържеството по повод връчването на титлата доктор хонорис кауза на доктор Суграниес, събитие, което щеше да се състои на 4 февруари от текущата година в аулата на престижното учебно заведение. Ръкописна бележка под печатния текст поясняваше, че поканата ми се изпраща по изрично желание на докторанта.
Това, че доктор Суграниес ме помнеше въпреки изминалите от последната ни среща години, беше забележително по две причини. Първата, защото на неговата възраст в паметта на доктор Суграниес се появяваха от време на време доста бели петна и цели дупки. И втората, защото, ако си ме спомняше, беше малко вероятно да питае към мен топли чувства. Откровено казано, едва ли имаше по-достоверен свидетел от мен на дългия му професионален път, понеже аз наистина - в случай че някой читател се присъедини към разказа на тези приключения, без да е запознат с моето минало - навремето бях въдворен, между другото несправедливо, в изправителен център за престъпници с умствени разстройства, управляван от доктор Суграниес пожизнено и с недотам благи методи, предизвикващи помежду ни, както може да се предположи, дребни недоразумения, леки разногласия, а понякога и физическа саморазправа, при които аз почти винаги се оказвах губещата страна, макар че веднъж му строших очилата, друг път му съдрах панталона, а на третия път му счупих два зъба.
Но пък може би, рекох си аз, след като прочетох и препрочетох поканата, доктор Суграниес не иска да приключи кариерата си с лоши чувства към човек, с когото бе съжителствал толкова дълго и на когото бе посветил толкова много професионални, емоционални, че и физически усилия. Затова отговорих, че приемам с благодарност поканата и потвърждавам присъствието си на церемонията. И понеже тя беше тържествена, а мястото, тъй да се каже, много шик, взех назаем сив костюм от тънка вълна, горе-долу с моя размер, и го допълних с яркочервена вратовръзка и цъфнал карамфил на ревера.
Мислех, че съм уцелил точното облекло, но не се оказа така. Още като застанах в посочения ден и час на входа на височайшата институция и представих поканата, двама лакеи ме отделиха от останалите присъстващи, заведоха ме в някаква разхвърляна стаичка и с нетърпящ възражение тон ми наредиха да се съблека. Когато останах само по чорапи, ми нахлузиха зелен найлонов болничен халат, затворен отпред и закрепен отзад с тънки вързанки, който оставяше на показ седалищните ми мускули с всичките им допълнения. В този вид ме заведоха, по-скоро зорлем, отколкото доброволно, до разкошна просторна зала и ме накараха да се кача на нещо като естрада, до която, издокаран в тога и шапка с пискюл, държеше реч доктор Суграниес. При появата ми настъпи очаквателна тишина, която ораторът наруши, за да ме представи като един от най-трудните случаи, с които му се е налагало да се сблъсква през неговия дълъг и изцяло отдаден на науката живот. Сочейки ме с показалка, той описа моята етиология с безброй изопачения. На няколко пъти опитах да оборя обвиненията му, ала всичко бе напразно: колчем отворех уста, смехът на публиката заглушаваше гласа ми, а с него и основателните ми възражения. Затова пък докторантът бе изслушван с уважение. Най-прилежните си водеха записки. За щастие, беседата скоро свърши: след като разказа няколко срамни за мен епизода, от които аудиторията силно се развесели, доктор Суграниес сложи черешката на тортата, като ме подгони из аулата с един иригатор.
Този сегмент от академичния акт приключи с шумни овации и докато надарени студентки от магистърския курс обсипваха с листенца от рози новия доктор, мен ме върнаха обратно в стаичката, където бях оставил дрехите си. За моя изненада, там заварих един стар другар от санаториума, когото не бях виждал от много години, ала споменът за него не се бе заличил в съзнанието ми: Рòмуло Красавеца.
Когато постъпих в гореспоменатата лечебно-наказателна институция, Ромуло Красавеца бе прекарал там малко повече от половин година и вече си бе спечелил уважението на останалите потърпевши и неприязънта на доктор Суграниес. Аз бързо се сдобих с второто и никога с първото. Ромуло Красавеца беше млад и доста привлекателен заради изумителната си прилика с Тони Къртис, който по онова време беше на върха на славата и на хубостта си. Да приличаш на Тони Къртис може да е добро или лошо, зависи от гледната точка. Е, в лудницата това не е от голямо значение, но Ромуло Красавеца имаше не само привлекателни черти и атлетична фигура, но и елегантна осанка, държеше се чудесно с другите, беше интелигентен и доста затворен. Никой не знаеше нищо за миналото му, макар че мълвата му приписваше най-невероятни злодеяния. Отначало той избягваше моята компания, а и аз не се стремях към неговата. Един ден Луис Мариано Морено Баракудата, идиотът от зала Б, който разправяше, че е Зоро, Джоу Енлай и Енциклопедия Еспаса, без нищо да подкрепя тези звания, а още по-малко присвояването им, се опита да ми открадне следобедната закуска. Разменихме си няколко думи и заради парче корав хляб без нищо вътре онзи налетя да ме бие. Ромуло Красавеца се хвърли да ни разтървава.
Когато го постигна, едната ръка на Луис Мариано Морено Баракудата беше счупена, половината му ухо липсваше, а от носа му течеше кръв. Двамата с Ромуло се озовахме в килията за наказание, а Баракудата - в лечебницата, от която излезе вече напълно убеден, че е споменатите по-горе плюс Джеси Норман. Докато вървяхме към килията, Ромуло Красавеца ми прошепна: Homo homini lupus. Помислих, че ми дава опрощение. В лудницата се случват такива работи. После научих, че бил начетен мъж. В резултат на принудителното затваряне и съответните студени душове с маркуча помежду ни се зароди крепка дружба. Независимо от различията в характера и културата бяхме свързани от факта, че и двамата сме жертви на съдебен произвол. По него време Ромуло Красавеца беше женен за невероятна хубавица, която често го посещаваше и му носеше храна, тютюн (едно време това пушехме), книги и списания. Той споделяше с мен храната и списанията, макар да знаеше, че няма да мога да му отвърна със същото, понеже при мен никой не идваше. Веднъж, когато от злоба бе обвинен без причина, аз се изтъпаних да гарантирам за доброто му държание. В резултат на което отново попаднахме заедно в наказателната килия. Бързината, с която ни натириха от санаториума, и всеобщата незаинтересованост за удължаване на престоя там ни попречиха да се сбогуваме, както подобава между двама другари. Когато се видяхме за последно, бяхме по долни гащи. Сега се срещахме отново, след толкова години, и аз пак бях по долни гащи. Той, за разлика от мен, носеше добре скроен син костюм от качествен плат, вратовръзка на райета, тъмнозелен лоден и идеално лъснати мокасини. Беше все така красив и дори още приличаше на Тони Къртис, но и на него му личеше усилието, което трябва да полага, за да продължи да изглежда като едно време.
Сляхме се в топла прегръдка и тупето му падна. След като се окопити от неприятната случка и ме осведоми, че е поканен на церемонията в качеството на заместник, ме запита как е преминал животът ми от последната ни среща насам. Преди да отговоря, от чиста любезност се поинтересувах от неговия живот. Понеже междувременно вече бях свършил с обличането, той въздъхна и каза:
– Ех, приятелю, моята история не може да се разкаже за няколко минути. Но ако разполагаш с време, имаш желанието и добрината да я изслушаш и приемеш поканата ми да похапнем нещо, ще ти я разкажа най-подробно.
Приех предложението очарован, защото нищо нямаше да ме зарадва повече от възможността да възобновим старото си приятелство, напуснахме академичната сграда, без никой да ни усети, и влязохме в една кръчма наблизо. Ромуло поръча порция сардела, чаша бяло вино за него и една пепси-кола за мен. Останах трогнат, че не е забравил моите предпочитания. След като ни обслужиха, Ромуло започна да ми разказва последната част от своята бурна биография."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
