Уики и блатният дух

Уки доловил злокобна зелена светлина, която се разпространявала по водните мрежи. Нишки, които свързвали всички създания в блатото... Духът се сливал с живота, за да го отрови и унищожи. Уки и приятелите му трябва да намерят и заловят още два духа. След победата над Валкъс се отправят да търсят Чарис, която задушава тресавищата с болести. Дали малките герои ще успеят да я надхитрят, при това докато по петите им са Последната стража и кланът убийци на Джори?

„Книги, които ще забавляват всички: Подкин едноухия вече се превръща в класика.“
BookTrust

„Най-добрата книга, която съм чела.“
Мария, 9 години, Lovereading4kids

„Просто не можех да оставя книгата.“
Сам, 11 години, Lovereading4kids

„Страхотно разказани истории.“
Андреа Рийс, Lovereading4kids

„Богати на легенди, митове и щипка магия.“
Carousel

„История за деца, които обичат фентъзи, куестове и разбира се, зайци.“
Списание The School Librarian

Книга пета от поредицата Петте царства на Кийрън Ларуд.

"Мишеловът полетя от оголеното дърво и мощно размаха криле. На края на гората улови въздушно течение и се понесе в кръг, като приличаше на плавей в океанските вълни. Под него след дърветата се ширеше тревясала пустош – чудесен източник на мишки и полевки. Острият му поглед се стрелкаше навсякъде, за да улови и най-малкото помръдване. Мишеловът мечтаеше за мека плячка с топла кръв и вкусно месце. Прелетя над останките от каменни сгради. Обичайно бяха студени и празни, а и от тях се носеше лъх, който не му се нравеше. Усещане за смърт. Трябваше да стои далече. Пък и там никога нямаше плячка. Нито дори опърпано мишле. Затова се изненада, когато видя зайци. Пет – тичаха из руините.

Макар перата му да се смразиха, той се спусна по-ниско, вперил поглед във втурналите се фигури. Дълбоко в древните му птичи спомени зайците бяха храна. Ноктите му потрепнаха и той ги наостри… ала така е било преди хиляди години. Това долу бяха съзнателни зайци. Не пухкавите обедни хапки от дните на бащите и майките. Тези вървяха на два крака. Имаха летящи нокти, които можеха да те стигнат, дори да си във въздуха. Ако се приближиш, крещяха и хвърляха камъни. Опасни, непредвидими създания. Понякога изпускаха неща, които ставаха за ядене. Или още по-хубаво: биеха се помежду си и оставяха трупове по земята. Тогава, ако си бърз, може да се спуснеш и да си отмъкнеш вкусно оченце или езиче, преди да те прогонят. Мишеловът направи още няколко кръга – за всеки случай – току-виж някой заек се строполи мъртъв.

Нямаше такъв късмет. Трима се скриха зад купчина тухли и започнаха да крещят и да мятат ноктите си към нещо в старата кула. Двама се втурнаха към древното каменно място, където зад къпините бяха завързани няколко големи плъха. Скочиха на гърбовете им и отпрашиха – единият на юг, а другият на изток през планините. Мишеловът ги последва отвисоко с надеждата да изпадне нещо вкусно. Но нямаше нищо и не след дълго зайците се изгубиха от поглед. Нищо не ставаше за ядене, а и крясъците прогониха плячката. Глупави шумни създания. Птицата заплющя с криле и се отправи към гората с надеждата за една-две катерички за обяд.

Врабче в нощта

– Още ли са там?
Джори надникна иззад руините и беше възнаградена с изжужаването на стрела. Тя се заби в каменната стена и предизвика искри, което накара Джори да отскочи назад в кулата.
– Да, Ру – отвърна. – Можем да кажем, че са там.
Зайчето въздъхна. Вече цял ден бяха затворени в руините на Гибелната порта, старата кула на Последната стража. Мислеха, че мястото е изоставено, но попаднаха на въоръжени последователи, които ги хванаха в капан в каменните останки. Не можеха да избягат, без да бъдат застреляни. Което означаваше часове наред тишина, без да има какво да правят, освен да следят как едно слънчево петно се мести по прашния под.
Бардът все още стоеше пред пергаментите с пророчества на стената, подръпваше брадата си и изглеждаше разтревожен. Джори, осеяната с белези бивша убийца, няколко пъти претърси мястото от горе до долу в търсене на изход. Ру броеше белите израстъци на зажаднелите за слънце растения, плъзнали по стените. Изрисува картини и спирали на пода; подремна веднъж-дваж, сгушен в наметалото си; поигра на нийкбол с камъчета вместо с джербили и с една свила се на топка буболечка. Дори няколко пъти тихичко изпя песнички на малкото врабче, което подскачаше в клетката си.

Да си хванат в капан от врагове, беше изключително скучно.
– Пак ще претърся библиотеката, преди да се е стъмнило – обяви Джори. – Може да съм пропуснала някой изход. Ру, ще дойдеш ли?
Ру поклати глава. Веднъж слезе там, но нещо в онова влажно място го караше да настръхва. На далечната стена, където се беше просмукала влагата, растяха светещи гъби. Навсякъде бяха скупчени разпадащи се скрижали и пергаменти. А и всичките древни истории, всичките призрачни знания от минали векове, които тихо се разлагаха…
– Ще хапнем ли скоро? – попита той. – Коремчето ми къркори.
– Когато се върна – отговори Джори.
После взе свещ и се отправи към скритата врата. Преди да поеме надолу по стълбата, провери флакончето на колана си – онова със сребърната капачка, в което беше отварата на здрача.
До отсрещната стена бардът все още беше потънал в мисли. Ру се почуди дали да не го попита това-онова, но се отказа. Вместо това се заслуша в шумовете, които Джори издаваше долу, докато тършува, като с едно око следеше пролуката в руините, за да не се появи изневиделица някой заек от Последната стража с лък или копие. Чувстваше се в много по-голяма безопасност, когато Джори беше до него. А и кой ли не би, при положение че до него беше един от най-добрите воини в Петте царства?

В някакъв момент тя се върна омърлушена и поклати глава.
– Нищо – каза. – Освен дупката тук друг изход няма.
– Значи наистина сме напълно, изцяло и безвъзвратно в капан – отбеляза Ру.
– Опасявам се, че е така. Хайде да се поразсеем с вечеря.
Джори се разрови из торбичките и извади парче хляб и шепа тиквени семки, които оформи на три купчинки.
– По-добре да разпределяме храната на дажби – рече тя. – Не знаем колко време ще сме затворени тук.
– Учителю? – Ру извика барда, който отвърна с изсумтяване. – Учителю, ще дойдете ли да хапнете?
Бардът се приближи, като все още подръпваше брадата си. Седна на един камък и взе своята купчинка хляб и семки. Ру го гледаше, докато гризкаше своята дажба, чакаше го да каже нещо, но той мълчеше. Откакто стана негов ученик миналата пролет, не го беше виждал толкова притеснен."
Из книгата

Кийрън Ларуд обиква историите и разказването им още когато на шест години прочита „Хобит“ от Дж. Р. Р. Толкин. Завършва английска литература в Университета в Саутхамптън и в продължение на петнайсет години работи като учител в детска градина. Днес той е писател на пълен работен ден и пие твърде много кафе.

Таралеж
София, 1528
бул. Искърско шосе 19, ет. 3, офис № 6
books@taralezh.bg