Акустиката на сърцето. Поезия

Как звучи сърцето, когато говори без думи? Какво остава, когато тишината започне да казва всичко?

Акустиката на сърцето е стихосбирка, която се преживява като вътрешен звук – пулс, който преминава през любовта, загубата, тялото, паметта и онова дълбоко усещане за себе си, до което човек стига бавно и трудно. Стиховете на Сияна Янева са кратки, наситени и прецизни. В тях всяка дума носи тежест, всяко мълчание има значение. Поезията ѝ съчетава емоция, психологическа дълбочина и философска чувствителност, като създава усещане за едновременно близост и оголване. Любовта тук присъства в различни състояния – страстна, разпадаща се, търсеща, осъзната. Тя преминава през тялото и мисълта, през греха и прошката, през желанието и свободата. Образите са силни, често телесни, понякога сурови, но винаги искрени.

В много от стиховете се усеща движение – към себе си, към другия, към истината. Героинята се разпада и събира, губи и намира, изгаря и възкръсва в нова форма. Поезията тук е процес, а не поза. Живеене, а не описание. Сборникът носи ясно изразен женски глас – уверен, сетивен и дълбоко осъзнат. Глас, който познава слабостта, но избира силата. Който преминава през зависимостта и стига до свобода. Който търси любовта, без да губи себе си.

Сияна Янева е родена в гр. Провадия и работи като икономист, но определя себе си чрез писането – като начин на съществуване. След стихосбирките „Сезони за обичане“ (2021) и „Автопортрет с въглен“ (2024), както и участията ѝ в съвременни сборници, „Акустиката на сърцето“ идва като естествено продължение и задълбочаване на нейния поетичен свят.

След теб!

Не ми пиши!
И аз ще замълча.
Не са ни нужни отиграни истини.
От болката ще се отдалеча.
Достатъчни са ни очи и мисли.
Не ме поглъщай с устни и ръце.
В прегръдката си празна ще утихна
с отворено до дъното сърце.
Издигнато във фар. Застлано в пристан.
Светът е жив, докато още в нас
се мержелее сянка на човечност,
под було необятна светлина...
Сиянието е залог за вечност.

Обречена табела

Ти не разбираш колко съм далече.
Отидох си в онази тъжна вечер,
обременена от деца и грижи,
и твоя поглед - вечно каканижещ -
несгодите на общия живот.

Билетът беше сив. Еднопосочен.
Не бликна от очите ми поточе,
защото с водка ти го пресуши.
Мълчанието ти ме утеши
и вряза вяра новия хомот.

Под покрива, почти без керемиди,
сърцата ни - строшени черни миди,
към дъното намерили са път.
Живее всеки в своя свят и кът,
в дома ни с черен надпис „образцов“.
Сияна Янева