"Гледам краката си. Те никога не са ме предавали. Разхождал съм ги по целия свят. Видели са прахоляк, пясъци, кал. Стоя прав с чаша чай в ръка зад моята каручка, заобиколен от близките ми. Със свито сърце. Както винаги при големите отпътувания. Без фанфари, дискретно, защото избрахме да е така. Поемаме на обиколка на Мадагаскар пеша, семейно. Цялото ни бъдеще се съдържа в тези думи: обиколка на Мадагаскар, пеша, семейно. Придружени от каручка, теглена от зебута, която да носи багажа ни. Изглежда просто. Въпреки че от пет месеца всички ни повтарят, че това е невъзможно - малгашите, изселниците, настанили се в Мадагаскар, и zanatany, изчезващият вид французи, родени тук. Ние ги игнорираме. Докато не сме започнали, докато не сме направили първата крачка, всичко е все още възможно. Тази несигурност ни окуражава, подхранва въображението ни: браздата, в която да засеем нашия проект, да вложим нашата енергия.
Въпреки това съм притеснен по време на тази последна скромна закуска, на която чаят и сладкишите имат вкуса на комфорта и сигурността, а ние ще се откажем съзнателно от тях за неопределено време. Но аз се държа на положение, нали съм pater familias! Не трябва да се провалям при първата крачка. Слънцето вече се издига над хоризонта, което показва, че закъсняваме. В действителност съм разяждан от тревога. Чувствам се отговорен. Всъщност двамата със Соня сме отговорни: да споделяш, означава да разделиш бремето… Тази слабост е нова, появила се с бащинството. Когато заминавах на предишните си дълги пътувания, тази ахилесова пета я нямаше.
Нямаме търпение да се сблъскаме с приключението, да се гмурнем в него, да направим първата крачка, встъпителна за един нов живот, за едно прераждане. Фотосесии, добри думи, мъчителни отлагания, минутите отлитат, секундите. Щеше да е по-лесно с едно предстартово броене. Има свидетели: група подпийнали френски пенсионери, които непрекъснато снимат с фотоапаратите си. Коментарите им и малките им шеги не ни притесняват. Нашата домакиня Фанджа, която беше толкова добра с нас, няма да ни остави да тръгнем ей така, без kabary, реч за спазване на традицията: трябва да минем под закрилата на предците, razany, да ги предупредим устно за проекта. Зебутата потропват нервно върху паважа на двора. Най-накрая Фанджа ни пожелава късмет и отправя към нас свещените слова: Soava dia! O tahina Andriamanitra. Срещам погледите на Соня и на Тово, нашия говедар. Моментът настъпи: заминаването! Размърдваме се под звука на аплодисментите.
След портата завиваме надясно. Знаем пътя наизуст. Зебутата също. Тренирахме много преди деня с главно Д, за да се подготвим. Вече станаха пет месеца, откакто пристигнахме в страната. Оставям каручката да се движи и превъртам мислено всички тези седмици, през които сякаш нищо не напредваше. Те обаче бяха изключително натоварени - всичко беше насочено към тази първа крачка. Пет месеца да напипаме пулса на страната, да се срещаме с хора, да се научим, да разберем, да усъвършенстваме нашия проект. Пет месеца да доизпипаме каручката, да я напълним само с най-необходимото, оставяйки ненужното. Пет месеца да се абстрахираме и да измъдрим тази нова мечта.
Приземихме се в Мадагаскар на 16 май 2014 г. Няколко дни преди заминаването ни една приятелка на Соня, Тамара, за която често чувах да се говори, но за която от години не сме имали никакви новини, ни написа тази поетична покана: Вятърът на интернет довя до ушите ми вашия проект. Няма да повярвате, но аз живея в Тана със съпруга ми и дъщеря ми Филае и ще се радваме да ви посрещнем!. Магията на живота. Неговата мистериозна нишка. Двойно съвпадение: тази приятелка, нейното присъствие в мадагаскарската столица, откъдето бяхме предвидили да тръгнем, но където все още нямахме отправна точка, и името на дъщеря ѝ, същото като на първородното ни дете. Име, което не се среща особено често.
Не знаехме почти нищо за Мадагаскар, никога не бяхме стъпвали там, нямахме нито семейни, нито колониални корени там, нямахме никаква друга причина да отидем освен любопитството. Когато преди това обикаляхме Африка пеша от нос Добра надежда до планината на Блаженствата, минахме покрай този голям остров, между Мозамбик и Малави, и се поколебахме дали да не се отклоним. Накрая притегателната сила на африканския континент го отнесе. Кръстосвахме Източноафриканската рифтова долина, от зората на човечеството, а Мадагаскар не принадлежеше към нея. Палеонтологията не е открила там древни човешки фосили - само sapiens - и ние продължихме по пътя си. Но със съжалението, че не сме отишли да разгледаме изключителния му ендемизъм, дължащ се на изолацията му.
И ето ни най-накрая тук. Само на седемнадесет километра западно от столицата. На границата на този огромен насип от оризища, който обгръща като майка закрилница голямата скала, на която е кацнал Антананариво. След няколко изкачвания и спускания, лъкатушейки през крайградски имоти, сега стоим на края на широка и равна долина, където на всеки парцел оризопроизводители подготвят усърдно земята за бракосъчетанието ѝ с плодовете. Дъждовният сезон наближава и има работа! Хората, които срещаме, са добронамерени. Поздравяваме ги с ентусиазма на начинаещите, а те се спират за миг, за да хвърлят поглед към тази странна каручка и да ни помахат за поздрав, преди да продължат да обръщат земята с ралото или браната.
Каручката върви добре, нищо не скърца, реглажите са съвършени, зебутата вървят с бавна и важна походка, небето е синьо, мечтата ни е в ход! Разпитвам децата. Филае седи на седалката точно зад зебутата в предната част на каручката, откъдето може да се управлява.
– Е, Филае, доволна ли си, че най-накрая тръгнахме?
– О, да! Вече десет години казвате, че заминаваме, и най-накрая моментът настъпи!
Едва на девет години… а вече има готов отговор! Юлис, кацнал на алуминиевите сандъци отзад, е по-лаконичен.
– А ти доволен ли си?
– Мда!
– Всичко наред ли е? Да не си гладен? Жаден? Добре ли си се настанил?
– Мда...
По-скоро е тъжен, че напуска нашите добри самаряни от Тананариво, семейство Щолщайнер и техните три деца. Те ни приеха в дома си за четири месеца след Тамара и Силвен, докато аз майсторях каручката ни, и цяла една стая в къщата им беше отделена за Лего и Плеймобил. Изоставянето на тази страхотна площадка за игри заради неизвестното вероятно не му изглежда разумно... А пропускането на училището! Все още не знае какъв щастливец е! При пристигането ни беше на шест години и след това стигна съзнателната възраст, отпразнувайки седмия си рожден ден при нашите нови приятели. Време е да премине от пластмасовата количка Плеймобил към тази в естествен размер! Към реалния живот на големите!
Внушителни пещи за тухли пушат по пътя. Това са квадратни кули, високи и широки като къщурки от кирпичени тухли, натрупани умело, така че горещият въздух да циркулира от долу нагоре от отворите за въздух в основата.
– Виж, Юлис! Приличат на кули от лего!
В пролуките между тухлите - оризови люспи. Тези малки фини обвивки, които обгръщат зърната и които се веят на вятъра, изгарят бавно, осигурявайки изпичането. Близо до пещите се намира работилницата под открито небе, където се суетят мъже, сухи като изсъхналите филизи на лоза, чиято кожа блести на слънцето от потта. Те отливат тухлите, като хвърлят със замах смесената с оризова слама кал в малък дървен калъп, закачен на забучен в земята кол. Просто, но ефикасно. Един удар с лопатката, изваждане от калъпа и глиненият слитък се нарежда направо на земята за първо сушене на слънцето. Юлис е запленен. Възможност за един първи нагледен урок."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас 
