"През 2020 г. станах партньор в престижна адвокатска кантора. Но въпреки това постижение в професионално отношение се чувствах потиснат. Ще ви дам пример със следната метафора – чувствах се така, сякаш тичах с парашут на гърба. Да, решавах успешно случаи, но в творческо отношение бях зациклил. Положението ми се усложняваше и от факта, че баща ми работеше в същата кантора. Когато за пръв път му споделих, че възнамерявам да започна самостоятелна кариера, разговорът ни, меко казано, не мина добре. Не протекоха добре и следващите ни двайсет разговора, както и официалното ми съобщение на колегите, че напускам. Той се бореше да остана. Дебатите не бяха лесни.
През януари 2022 г. направих две неща, които промениха всичко. Първо, отворих собствена правна кантора „Фишър“, която се занимава със случаи на телесна повреда. Нямах офис, нито асистент – боже, нямах дори принтер! Работех на лаптопа си по кафенетата с безплатен достъп до интернет и през уикендите ползвах под наем офисите на моите приятели. Бързо си намерих клиенти и трябва да ви кажа, че чувството беше страхотно. Започнах да помагам на хора с истински проблеми. Срязах въжето на парашута и най-накрая успях да стъпя на земята. Второ, направих първия си пост в социалните медии, в който давах съвети за общуването. Първоначално исках да разширя клиентелата си. Виждах как безброй адвокати постваха в социалните мрежи с едно-единствено намерение – да се продават. За тях това бяха новият вид билбордове, трибуна, от която можеха да кажат на хората какво да правят и на кого да се обадят, ако претърпят инцидент. За кратко последвах техния пример, но вътрешно това не ми се струваше редно. Все се сещах за онези адвокати с чуковете, огнехвъргачките и боксовите ръкавици, които сякаш крещяха от билбордовете: „Пострадахте ли? Аз съм Чука от Тексас! Обадете ми се и посочете кого да смажа!”. Отврат. Потръпвах при тази мисъл. Това не беше за мен. И най-важното – това не бях аз.
Затова избрах различен път. Вместо да се продавам, реших да предлагам безплатно нещо полезно. Нещо, което да облагодетелства не самия мен, а по-скоро другите хора. И този път щях да бъда изцяло себе си, човекът, който винаги съм бил. Джеферсън. Как можех наистина да помогна на хората? Трябваше да измисля нещо потребно, с което да внеса светлина и добро в домовете и работните места на хората. Сетих се как, когато не знаех какво да кажа на някого, моите родители ме питаха: „Какво всъщност искаш този човек да знае?“. Отговорът ме осени като гръм от ясно небе. Щях да дам на хората това, което можех да правя по-добре от всеки, когото познавах. Щях да им помогна да се научат да общуват. Нямах специално оборудване или студио с модерна камера, но имах пикап и телефон. Това ми беше достатъчно. Включих камерата на телефона в режим селфи и натиснах бутона за запис. На секундата реших, че клипът ще се казва „Как да спорим като адвокат – част 1“ и че ще резюмирам изложението си в три лесни стъпки.
Седнах на предната седалка в пикапа, обърнах телефона към себе си и започнах да обяснявам на хората как да задават кратки въпроси, как да запазват самообладание и че псуването по време на спор е като да пресолиш манджата. Вече бях запознат с идеята, че видеото трябва да подканва към действие. Затова накрая завърших с думите: „Изпробвайте това и ме последвайте“. По някаква причина, не знам защо, но в последната секунда, след като изрекох тези думи, аз закрих уста с ръка. Реших обаче да пусна видеото в този вид. Поех си дълбоко въздух и постнах четиридесет и седем секундния клип в социалните медии. Не очаквах нищо да се случи. До този момент всичките ми видеа имаха нула гледания. Всъщност дори бях търсил в Гугъл „Защо видеата ми имат 0 гледния?“ и „Как се прави кратко видео?“ Това, което последва, ме свари напълно неподготвен. Час по-късно видеото ми започна да набира гледания, които бързо се множаха и достигнаха няколко хиляди. На следващия ден те вече бяха милиони. Тогава, естествено, не си давах сметка, че наред със съдържанието, което предлагах, милиони хора щяха да видят розовото столче на дъщеря ми и бебешкото шише на сина ми на задната седалка, да не говорим за избора ми на дрехи – раздърпано поло и сако. Пък и кой ли сутрин се облича с мисълта, че този ден ще го гледат милиони хора?
Но на хората явно не им пукаше за тези неща. Това беше просто етап от живота ми. Важното беше, че ги бях накарал да ме чуят, без да увъртам, без преструвки, без номера. Бях напълно искрен.
– Какво да правя сега? – попитах една приятелка.
– Продължавай с видеата – отвърна тя.
Така и направих.
Същата година натрупах над пет милиона последователи, сред които стотици знаменитости и обществени фигури – и всичко това, докато си седях в колата и съветвах хората как да общуват. Всеки път правех едно и също – на път от работа за вкъщи спирах някъде и заснемах кратко видео. Никога не следвах сценарий и качвах видеото още същия ден. Не ползвах видео редактор, модерни филтри или субтитри. Просто седях, държах телефона и бях себе си. И въпреки че правех всичко от колата, скоро започнах да изнасям лекции пред многохилядна публика и да работя с организации, които искаха да усвоят моите техники за общуване. Говорих дори пред НАСА. Всеки път, когато излизах пред публика, си мислех: „Какво правите всички вие тук?“. Скоро вече имах 250 000 абонати, очакващи моя седмичен съвет, и подписах договор с издателство „Пенгуин Рандъм Хаус“, за да започна да пиша книгата, която в момента държите в ръце. Стартирах Подкастът на Джеферсън Фишър, който веднага оглави класациите и се превърна в най-гледания подкаст за комуникация в света. Наред с това създадох изумително онлайн общество, предлагащо ресурси и практически курсове за усъвършенстване на уменията за общуване. Видеата ми достигнаха половин милиард гледания във всички платформи. Щастлив и трогнат съм, че получавам безброй мили и добронамерени благодарствени съобщения. Не мога да повярвам, че помагам на хората по този начин, още по-малко, че пиша тези думи.
Все още практикувам право като в момента помагам на хора с телесни повреди от всички краища на Съединените щати и ги свързвам с доверени адвокати. И все още продължавам всеки ден да заснемам по едно кратко видео, завършващо с думите: „Изпробвайте това и ме последвайте“. Милиони хора изпробваха моите съвети и ме последваха, за което съм ви дълбоко признателен. Дори не съм мечтал, че ще стигна толкова далече. Но мечтите ми не спират дотук. Пет месеца след създаването на моята кантора баща ми напусна фирмата, в която работеше от трийсет и пет години, и се присъедини към мен, неговия син, не по някаква друга причина, а просто за да практикуваме право заедно.
– Имаш ли място за твоя старец? – попита ме той с усмивка. Аз останах безмълвен. Нямаше нищо на света, което да искам повече от това. Дори сега, докато пиша тези редове, очите ми отново се пълнят с радостни сълзи."
Из книгата
Книги 
