"Покривите на Париж
Март 2020 г.
Гледах покривите на Париж през мансардния прозорец над пометения от пандемията град. Все същите. Все същото сиво море от метал с глинени комини, скупчени като моряци върху плаващи салове. Сега обаче плаваха в раздираща слуха тишина. Някога въздухът около комините се изпълваше с неспирното бучене на автомобили, бръмчащи моторетки, клаксони на автобуси и с гласовете на парижката тълпа, които пълзяха нагоре по фасадите. Прозорецът на мансардата беше моето тайно убежище. Сякаш можех да си тръгна от безкрайния празник, когато поискам, без да преставам да съм част от него, а после отново да се гмурна в данданията. Надничах от таванската стая и можех да помириша града. Ароматите от тротоарните кафенета се носеха на талази към покривите и можех да сверя часовника си по тях – кафе и пресни кроасани от фурната, телешко филе, салати, сирена и вино от бистрото на ъгъла, пастис и цигарен дим от баровете, френски парфюм по цяла нощ...
Нямаше ги вече шумовете и ароматите. Нямаше коли, толкова беше тихо – човек можеше да си помисли, че е оглушал. Нямаше ги тротоарните тераси на кафенетата. Нямаше жива душа. Таванският прозорец сякаш вече не беше убежище. Само тишина гърмеше откъм улиците, обгръщаше пространството до най-отдалечената точка на гледката. Металното море висеше насред карантината, часовникът ми бе затрупан някъде в бъркотията по рафтовете заедно с бележника, в който записвах всичко по дати. Времето се беше самоизключило. Наистина беше страшно да виждаме любимия Париж безлюден и пуст. Всички обществени места и повечето търговски обекти бяха затворени, включително парковете, излизахме само с декларация, саморъчно попълнена на добра воля, описваща къде отиваме за кратко време – до хранителен магазин и аптека, на работа, ако не можем да работим от къщи (изискваше се допълнителен документ от работодател), или по семейни причини (да напазаруваме на възрастни родители, да си приберем децата от този, който ги гледа)... Можехме да излезем да се разходим с домашен любимец, но сами, не в групи, и то само с хората, с които живеем. Без декларация? Глоба 135 евро.
Изведнъж... бъдещето не бе това, което беше, както е казал много отдавна френският поет и философ Пол Валери. Апокалипсисът сякаш беше сега, но май бяхме само в началото. Трябваше да се изолираме. В речника ни се появиха думи, които, дори и да сме ги знаели, придобиха ново значение – „локдаун“, на френски confinement, което означава „затваряне“, дори „затвор“. Озовахме се у дома, в малкия ни тавански апартамент до площада на Бастилията, с френския ми съпруг Арно и двамата ни синове Жул и Димитри, на шест и четиринайсет години. Струваше ми се, че съм попаднала неочаквано в друг живот, докато постепенно анулирахме лекции, срещи, изложби, пътувания, театри, концерти, фестивали. В началото не осъзнавах какво става и си мислех, че дори е добре, дето ежедневието ще забави бесния си бяг и ще поостанем вкъщи на спокойствие. Но когато от училището на децата започнаха да ни изпращат планини от учебен материал, спокойствието на бърза ръка се изпари. Трябваше като повечето хора на мига да се впуснем в нов галоп, този път между четири стени. Най-благородно завиждах на всички с големи и отгледани вече деца, можеха да се насладят на домошарството и да си починат. Все се питах как ли я карат затворени вкъщи хората с едно или две по-малки деца...
В дните на самоизолация ми се струваше, че разполагаме с всичкото време на света, простряло се пред нас право в безкрая. Но много скоро осъзнах, че когато сме четирима с различни изисквания към общото време и пространство, нещата далеч не са така безвременни и безоблачни. Часовете започнаха да минават като секунди, на всички ни се виеше свят и започнахме истерично да се караме и да блъскаме врати. Децата ни ядосваха и това си беше в реда на нещата, но главният дразнител на всички беше Арно. Със ставането сутрин започваше да ни преследва като диверсанти и да ни организира. Правеше пълна учебна програма и включваше дистанционно всички баби и дядовци от различни точки на света да помагат с домашните на децата в зависимост от професионалните си квалификации – физика, математика, граматика, литература, латински, гръцки... Арно настояваше той да излиза да пазарува, никой друг. Това също изискваше стройна организация: изготвяне на списък по важност на продуктите, разпечатване и попълване на декларацията, посочваща къде отива, като не биваше да се бави повече от час.
След като затвориха откритите градски пазари, той започна да ходи в кварталния бутиков плод-зеленчук, където преди кракът ни не стъпваше, защото всичко е на цената на златото и прекалено елегантно за ежедневно приготвяне на храна – нечувани хибриди, шарени корени и салатени листа, разноцветни аспержи и артишоци, екзотични плодове. Сега обаче там приготвяха големи торби за по пет евро с всичко, което беше презряло и трябваше да се консумира спешно. Съответно мъжът ми забравяше за добре обмисления списък, домъкваше вкъщи чувал с развален зарзават, а след това ни строяваше да го дезинфекцираме, спасяваме и нарязваме за незабавното приготвяне на супи, задушени гарнитури и сотета, плодови сладкиши и зеленчукови кишове. И тъй като държеше на всяка цена да готви именно той и го правеше с излишно артистичен замах, стените, уредите и таванът в кухнята бяха разкрасявани всеки ден със следи от последните му кулинарни експерименти. Ако се запретнех да чистя подире му, Арно се оплакваше, че му преча, че умирисвам всичко с химическите препарати или вдигам прах. Ако си сложех постелката за гимнастика в средата на хола (единственото празно място, достатъчно голямо за нея) и започнех да правя упражнения, ми се караше, че от мен не можело да се мине.
Ако исках да проветря и да си запаля цигара на прозореца, ме пъдеше горе на тавана, нали там си било моето място. Винаги ли така ме е дразнил? Как изобщо го бях изтърпяла толкова години? Явно защото в ежедневието рядко се виждахме, понякога даже изобщо не се засичахме, редувахме се с децата, всеки излизаше самостоятелно, съответно започвахме да си липсваме, звъняхме си по телефона, в зависимост от графиците дори си правехме срещи за кафе или секс, докато децата са на училище. А семейните пътувания... Той винаги ги организираше със същия замах, с който можеше да побърка всеки, най-вече мен. Често се питах къде искам първо да отида, когато отново „пуснат света“. Най-напред ще хукна по парижките улици. Винаги съм ги обожавала, обичам да скитам с километри, докато ми се разглобят краката... Ще карам кънки по кейовете на Сена, до Айфеловата кула и обратно, после ще се просна на тревата в някой от градските паркове. След това ще бързам да се прибера в София, да правя купища любими софийски неща. И час по-скоро – газ към морето. Но сега това бе невъзможно, нямах никакъв шанс дори за минута да се спася от Арно.
Живеехме в безпрецедентност, която трябваше да се опише. Но как да я осмисля и опиша, като накъдето и да се обърна, във всяка секунда на денонощието – Арно. На всеки сантиметър – Арно. Наистина имах чувството, че полудявам. Затова, вместо да пиша за пандемията, реших да пиша за Арно, да се заровя в живота ни преди затварянето, когато работехме, пътувахме, децата ходеха на училище, виждахме се с приятели. Да се гмурна в спомени, които да ме изведат от новата реалност между четири стени, но и да пиша на български език, за да мога да сквернословя срещу мъжа ми на воля, без той да може да прочете написаното. Да канализирам емоциите и бесовете, които пандемията развихри у дома, за да не ми се налага да пия успокоителни, да тръгна да се развеждам или да се консултирам с психолог. Отново подавам глава от таванския прозорец и като че я пъхам в беззвучна центрофуга, която я изстисква от всякакво съдържание. Тъпанчетата и мислите ми се пръскат. Самотата, на която преди се наслаждавах, е изгубила вкуса си. По покривите отдавна не се разхождат котки. Парижките плъхове не се катерят нависоко и сега сигурно здравата се забавляват из празните улици. Нито един гълъб не прелита през пейзажа – те вероятно са накацали на спокойствие из заключените градски градинки и паркове. Облаци прииждат от далечината, влизат в очите ми и всичко се размазва.
Поглеждам надолу към кооперациите под сивите покриви. Времето е хубаво напоследък и разтворените прозорци отдалече приличат на разноцветни телевизори, включени на различни канали. Парижани са си у дома, всички едновременно. Готвят, пият вино, слушат музика, разхождат се неглиже, говорят по телефона. Звуците и ароматите не са изчезнали, там са... Тези цигарени паузи обаче са кратки и Арно отново ме вика за нещо. Налага се да сляза. Но за да не го удуша, явно ще трябва да седна и да пиша."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 6.67 / 3 гласа 
