"Градът е стар и вече не е в особено добра форма, както и езерото, до което е построен, но в него има райони, които все още са много хубави. Дългогодишните жители навярно биха заявили единодушно, че най-хубавият квартал в града е Шугър Хайтс, а най-хубавата улица в него е Ридж Роуд, която се спуска плавно от Колежа за науки и изкуства Бел до парка Диърфийлд три километра по-надолу. По пътя си Ридж Роуд минава покрай множество красиви къщи, някои от които принадлежат на преподаватели в колежа, а други на най-изтъкнатите хора в града - лекари, адвокати, банкери, директори на компании. Повечето от тези къщи са във викториански стил, безупречно боядисани, с еркерни прозорци и богато украсени корнизи.
Паркът, при който свършва Ридж Роуд, не е толкова голям, колкото парка в центъра на Манхатън, но се доближава до размерите му. Диърфийлд е гордостта на града и цял взвод градинари го поддържа във великолепен вид. Разбира се, не бива да забравяме за занемарената западна част откъм Ред Банк Авеню, известна с прозвището Гъсталака, където след мръкнало се навъртат купувачи и продавачи на наркотици и където от време на време се случва по някой грабеж, но Гъсталака заема едва три акра от общо 740. Останалите са изпъстрени с полянки, цветя и лъкатушещи алеи, по които се разхождат влюбени двойки, и с пейки, на които стари мъже четат вестници (напоследък все по-често на електронни устройства), а жени си бъбрят, докато полюляват бебета в скъпи колички. Има две езерца и понякога може да забележите мъже или момчета да пускат лодки с дистанционно управление в едното. В другото грациозно плуват лебеди и патици. Има и площадка за децата. Всъщност има всичко освен плувен басейн; градският съвет обсъжда идеята от време на време, но все не я приема. Заради разходите, знаете как е.
Тази октомврийска вечер е топла за това време на годината, но слабият дъждец е оставил по домовете всички освен един целеустремен бегач. Това е Хорхе Кастро, който преподава творческо писане и латиноамериканска литература в колежа. Въпреки специалността си той е роден и израснал в Америка; обича да казва, че е толкова американец, колкото pie de manzana. През юли навърши четирийсет и вече не може да се залъгва, че още е младият лъв, който постигна краткотраен успех, когато първият му роман стана бестселър. Четирийсет е възрастта, на която спираш да се заблуждаваш, че все още си млад. В противен случай - ако вярваш на глупости за повдигане на самочувствието от рода на четирийсет е новото двайсет и пет - неусетно ще започнеш да се хлъзгаш по наклонената плоскост. Отначало едва забележимо, но постепенно все повече и повече и докато се усетиш, вече си на петдесет с преливащо над колана шкембе и хапчета за понижаване на холестерола в шкафчето за лекарства. На двайсет тялото прощава всичко. На четирийсет вече не прощава почти нищо. Хорхе Кастро не иска да направи петдесет и да открие, че се е превърнал в поредния разплут американец.
Когато си на четирийсет, трябва да започнеш да се грижиш за себе си. Трябва да поддържаш машината, защото няма как да я смениш с друга. Затова Хорхе пие сутрин портокалов сок (калий), следван почти всеки ден от овесена каша (антиоксиданти) и е свел консумацията на червено месо до веднъж седмично. Когато му пригладнее, в повечето случаи си отваря консерва със сардини. Те са богати на омега-3 мастни киселини. (Освен това са вкусни!) Сутрин прави гимнастика, а вечер тича, но без да се престарава, за да изпълни четирийсетгодишния си бял дроб с кислород и да понатовари четирийсетгодишното си сърце (пулс в покой: 63). Хорхе иска, когато стане на петдесет, да изглежда и да се чувства на четирийсет, ала съдбата е голям шегобиец. Хорхе Кастро няма да доживее дори до четирийсет и една.
Обичайната му тренировка, която той не променя дори в дъждовна вечер като тази, се състои в това да измине на бегом разстоянието от къщата, в която живее с Фреди (на тяхно разположение поне докато изтече договорът му като гостуващ писател), намираща се на няма и километър от колежа, до парка. В парка ще разтегне мускулите на гърба, ще пийне от обогатената с витамини вода, която държи в чантичката на кръста си, и ще тръгне на бегом обратно към къщи. Дъждецът дори му действа ободряващо, а и наоколо няма други бегачи, пешеходци или велосипедисти, които да му се налага да заобикаля. Велосипедистите са най-неприятни с убеждението си, че имат пълно право да карат по тротоара вместо по улицата, въпреки че на платното има специално обособена велоалея. Дори не му се налага да помахва за поздрав на хората, излезли да поседят на просторните си закрити веранди привечер - лошото време е прогонило и тях.
Всички освен един - старата поетеса. Тя е намъкнала дебело яке, въпреки че в осем вечерта температурата все още е дванайсет-тринайсет градуса, защото е станала четирийсет и девет килограма (личният ѝ лекар редовно я мъмри колко е слаба) и ѝ е студено. Дори повече от студа обаче усеща влагата. Въпреки това е навън, защото тази вечер ще се роди стихотворение, стига да успее да улови нишката и да я разплете. Последното си стихотворение е написала в средата на лятото и трябва да подхване следващото, преди съвсем да е ръждясала. Трябва да е по-активна, както понякога се изразяват студентите ѝ. По-важно обаче е, че това стихотворение може да се окаже добро. Може да се окаже дори необходимо."
Из книгата
Рейтинг: 5.50 / 2 гласа
