"Основополагащото учение на Плутеро Квексос, най-прочутия драматург на Втория доминион, гласеше, че във всяко художествено произведение, колкото и амбициозен да е мащабът му или задълбочена темата, винаги има място само за три действащи лица. Между враждуващи крале – миротворецът, между обожаващи се съпрузи – съблазнителят или детето. Между близнаци – духът на утробата. Между любовници – смъртта. В драмата, разбира се, може да се промъкнат много фигури – хиляди всъщност, – но те винаги могат да са само призраци, посредници или, в редки случаи, отражения на трите реални и упорити същества, които стоят в центъра. И дори това основно трио няма да остане непокътнато, или поне така учеше той. Ще се смалява неотклонно с разгръщането на разказа, докато тримата станат двама, двамата станат един и сцената накрая остане празна.
Ненужно е да казваме, че тази догма не оставаше неоспорвана. Пишещите приказки и комедии бяха особено гръмогласни в присмеха си, като напомняха на достойния Квексос, че неизменно завършват историите си със сватба и пир. Той обаче беше непреклонен. Наричаше ги мошеници и им казваше, че мамят публиката си, като отклоняват погледа ѝ от онова, което определяше като „последната голяма процесия“, когато, след като брачните песни са изпети и танците изтанцувани, героите отнасят меланхолията си в мрак и потъват един подир друг в забрава. Беше трудна философия, но той твърдеше, че е неотменима и универсална, толкова истинна в Петия доминион, наречен Земя, колкото и във Втория. И по-важното, толкова несъмнена в живота, колкото и в изкуството.
Като човек със сдържана емоционалност Чарли Истабрук не понасяше театъра. По неговото безцеремонно изразявано мнение беше напразно хабене на дъх, глезотия, пошлост, лъжи. Но ако някой студент му бе цитирал Първия закон на драмата на Квексос в тази студена ноемврийска вечер, щеше да кимне мрачно и да каже: съвсем вярно, съвсем вярно. Беше изцяло според неговия опит. Точно според закона на Квексос неговата история бе започнала с трио: самия той, Джон Фюри Закариас и между тях – Джудит. Тази подредба не бе продължила дълго. Няколко седмици след като очите му се спряха на Джудит, беше успял да измести Закариас в нейните предпочитания и тримата се смалиха до блажена двойка. Двамата с Джудит се бяха оженили и живяха щастливо пет години, докато по причини, които той все още не разбираше, щастието им беше рухнало и двамата бяха станали един.
Той беше този един, разбира се, а вечерта го завари седнал отзад в една мъркаща кола, карана из заскрежените улици на Лондон в търсене на някой, който да му помогне да довърши историята. Може би не по начин, който Квексос би одобрил – сцената нямаше да остане съвсем празна, – но така, че да уталожи болката на Истабрук. Не беше сам в търсенето си. Тази вечер имаше за компания една полудоверена душа: своя шофьор, водач и доставчик, съмнителния господин Чант. Но въпреки показната съпричастност на Чант той все пак беше поредният слуга, примирил се да придружи господаря си, стига да му се плати подобаващо. Не разбираше дълбочината на болката на Истабрук, твърде хладен беше, твърде отчужден. Нито пък, колкото и дълга да беше фамилната му биография, Истабрук можеше да се обърне към родословието си за утеха. Макар да можеше да проследи предците си назад чак до властването на Джеймс I, не беше успял да открие нито един мъж на онова дърво на безнравственост – дори и до най-кървавия му корен, – който беше извършил, било лично или чрез наемане на някого, това, заради което той, Истабрук, бе излязъл тази нощ: убийството на жена си.
Помислеше ли за нея (кога ли не го правеше?), устата му пресъхваше и дланите му се овлажняваха. Въздъхваше. Разтреперваше се. И сега беше в ума му, като бегълка от някое по-съвършено място. Кожата ѝ беше безукорна и винаги хладна, винаги бледа. Тялото ѝ бе дълго, като косата ѝ, като пръстите ѝ, като смеха ѝ. А очите ѝ, ох, очите ѝ, в тях бяха багрите на листата на всички сезони: двете зелени на пролетта и разгара на лятото, златото на есента и – в изблиците ѝ на гняв – черното гнило насред зима.
Той, за разлика от нея, беше невзрачен човек. Добре излъскан, но невзрачен. Бе натрупал състоянието си от продажбата на бани, бидета и тоалетни, което не му придаваше особена загадъчност. Тъй че когато очите му за първи път се спряха на Джудит – седеше зад бюро в офиса на счетоводителя му, красотата ѝ бе още по-бляскава заради сивата обстановка, – първата му мисъл беше: Искам я тази жена. Втората: Тя няма да ме поиска. У него обаче се събуди някакъв инстинкт по отношение на Джудит, какъвто не бе усещал спрямо никоя друга жена. Съвсем простичко, чувстваше, че тя му принадлежи и че ако прояви находчивост, би могъл да я спечели. Ухажването му бе започнало в деня, в който се запознаха, с първия от многото знаци на обич, доставени на бюрото ѝ. Ала скоро научи, че такива подкупи и коткания не биха помогнали за каузата му. Тя му благодари вежливо, но му каза, че са нежелателни. Той послушно престана да ѝ праща подаръци и вместо това започна систематично проучване на заобикалящата я среда. Много малко имаше за научаване. Живееше скромно, заобиколена от тесен кръг, леко бохемски. Но сред този кръг откри един мъж, чиято претенция спрямо нея предшестваше неговата. Този мъж беше Джон Фюри Закариас, повсеместно известен като Чаровника с репутация на любовник, която щеше да изтласка Истабрук от игралното поле, стига да не беше го обзела тази странна увереност. Реши да бъде търпелив и да изчака своя момент. Щеше да дойде.
Междувременно наблюдаваше възлюбената си от разстояние, като стъкмяваше нещата така, че пътищата им да се пресекат от време на време уж случайно, докато проучваше биографията на противника си. Отново установи, че няма много за научаване. Закариас се оказа незначителен художник, когато не преживяваше от подаянията на любовниците си, и имаше репутацията на разпуснат мъж. За последното Истабрук се сдоби със съвършено доказателство, щом срещна въпросния тип. Чаровника беше точно толкова чаровен, колкото подсказваха легендите за него, но приличаше според Чарли на човек, вдигнал се току-що от треска. Имаше нещо наранено в него. Тялото му се потеше до сърцевината си, лицето му издаваше жажда зад симетричните черти, което му придаваше измъчен вид. Половин седмица след онази среща Чарли беше чул, че любимата му се е разделила с мъжа с огромна скръб и се нуждае от нежна грижа. Побързал беше да ѝ я осигури и тя бе приела утехата на неговата преданост с лекота, която намекваше, че мечтите му да я притежава са били добре обосновани.
Спомените му за онзи триумф бяха, разбира се, вгорчени от нейното заминаване и сега той имаше същия жаден, измъчен вид, какъвто първоначално бе видял на лицето на Фюри. Не му подхождаше толкова добре като на Закариас. Главата му не беше предопределена да затрогва. На петдесет и шест изглеждаше на шейсет или дори повече, с лице, толкова масивно и прагматично, колкото хилаво и изтънчено бе това на Чаровника. Единствената му отстъпка пред суетността бе деликатно извитият мустак под патрицианския нос, който прикриваше горна устна, която в младостта си бе смятал за съмнително сочна, оставяйки долната да изпъква вместо брадичката.
Сега, докато се возеше през помръкналите улици, зърна това лице в прозореца и го огледа унило. Каква подигравка беше! Изчерви се при мисълта как безсрамно бе парадирал със себе си, докато Джудит го държеше под ръка, как се беше шегувал, че тя го обича заради неговата чистоплътност и вкуса му към бидета. Същите хора, които бяха слушали тези шеги, сега се смееха не на шега, наричаха го смешник. Беше непоносимо. Единственият начин, който знаеше, за да изцери болката от унижението си, бе да я накаже за престъплението, че го напусна.
Потърка с длан прозореца и надникна навън.
– Къде сме? – попита той Чант.
– Южно от реката, сър.
– Да, но къде?
– В Стретам.
Въпреки че беше минавал много пъти през този район – имаше склад в квартала, – изобщо не го разпозна. Градът никога не бе изглеждал по-чужд, нито по-грозен."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
