"Според митовете на моите хора само истинската невеста на бога на морето може да укроти неутолимия му гняв. Когато другоземните бури се надигнат от Източно море, светкавици раздират небето, а водите поглъщат брега, тогава се избира невеста и се дава на бога на морето. Или се пренася в жертва в зависимост от силата на вярата ти. Всяка година има бури и всяка година една девойка се води в морето. Няма как да не се зачудя дали Шим Чонг вярва в мита за невестата на бога на морето. И дали ще намери утеха преди самия край. А навярно за нея това е само началото. Съдбата може да поеме по много различни пътеки.
Аз например си имам собствена пътека - буквалната пред мен, която се простира дълга и тясна през наквасените оризища. Ако я следвам, в крайна сметка ще ме отведе до брега. Обърна ли се, ще ме върне в селото. Коя е моята съдба? В коя ще се вкопча здраво с двете ръце? Дори и да беше въпрос на избор, аз съм тази, която трябва да го направи. Защото, макар и до голяма степен да копнея за сигурността на дома, поривът на сърцето ми е безмерно по-неудържим. Влече ме към откритото море и към единствения човек, любовта към когото е по-силна от съдбата. Брат ми Джун.
Една светкавица набраздява буреносните облаци, раздирайки почернялото небе. Миг по-късно над оризището се понася тътенът на гръмотевица. Пътеката приключва там, където пръстта среща пясъка. Свалям подгизналите си сандали и ги премятам през рамо. През пороя съзирам лодката, която се клатушка и премята по вълните. Малка е и има една-единствена мачта, издълбана е за около осмина мъже и невестата на бога на морето. Съдът вече се е отдалечил от брега и навлиза все по-навътре във водата. Вдигам прогизналата си от дъжда пола и притичвам към бушуващото море. Щом първата вълна ме удря, дочувам вик от лодката. Водата веднага ме повлича, толкова е мразовита, че не мога да дишам. Прекатурвам се под повърхността и се завъртам яростно наляво-надясно. Мъча се да надигна уста нагоре, но вълните ме обливат. Не съм нито добра, нито лоша плувкиня и въпреки че полагам всички усилия да плувам, да достигна лодката и да оцелея, ми е прекалено трудно. Може и да нямам достатъчно сили. Ще ми се да не бяха толкова жестоки - вълните, солта, морето.
– Мина!
Две силни ръце сграбчват моите и ме издърпват на повърхността. Поставят ме грубо на клатушкащото се корито. Пред мен е брат ми, познатите му черти са изкривени укорително.
– Какво си въобразяваш? - надвиква ръмжащия вятър той. – Можеше да се удавиш!
Огромна вълна залива лодката и аз губя равновесие. Джун ме улавя за китката, за да не се обърна през борда.
– Последвах те! - отвръщам също толкова силно. – Не бива да си тук. Воините не бива да придружават невестата на бога на морето. – Вглеждам се в брат си, в облятото му от дъжда лице и решителното му изражение и ми се иска да рухна в ридания. Иска ми се да го завлека на брега и повече да не се обръщам. Как може да рискува живота си така? – Ако боговете разберат, че си тук, ще те убият!
Джун потрепва, стрелва поглед към носа на лодката, където стои крехка фигура с коси, развети буйно от вятъра.
Шим Чонг.
– Не разбираш - казва Джун. – Не можех... не можех да я оставя сама да се изправи срещу това.
Дрезгавината в гласа му потвърждава отколешните ми подозрения, колкото и да се надявах да греша. Проклинам глухо, но Джун не забелязва. Цялото му същество е съсредоточено върху нея. Според старейшините Шим Чонг е създадена от богинята на сътворението за последната невеста на бога на морето - онази, която ще утеши цялата му мъка и ще въведе кралството в нова, мирна епоха. Кожата ѝ е изваяна от най-изящните бисери. Косите ѝ са изплетени от най-тъмните доби. Устните ѝ носят цвета на мъжка кръв.
Може би тази последна подробност съдържа повече горчилка, отколкото истина. Помня първия път, в който видях Шим Чонг. Стоях до реката с Джун. Беше преди четири лета по време на празника на хартиените лодки, когато бях на дванайсет, а брат ми - на четиринайсет. В крайбрежните села по традиция хората пишат желанията си на лист, който внимателно сгъват на лодка и пускат по реката. Вярваме, че хартиеният съд ще отнесе желанията ни при мъртвите ни предци в царството на духовете, където те преговарят с по-нисшите богове да изпълнят мечтите и копнежите ни.
– Шим Чонг сигурно е най-красивото момиче в селото, но лицето ѝ е проклятие.
Чула гласа на Джун, вдигнах очи и проследих погледа му към разстлания над реката мост, в центъра на който бе застанало момичето.
С лице, огряно от лунната светлина, Шим Чонг приличаше повече на богиня, отколкото на девойка. Тя също бе донесла своя лодка. Разтвори длан и хартийката падна във водата. Докато я гледах как се носи по реката, се чудех какво ли може да си пожелае красавица като нея. По онова време не знаех, че съдбата ѝ е да бъде невеста на бога на морето. Сега, застанала на лодката в проливния дъжд, докато гръмотевиците отекват в костите ми, забелязвам как мъжете стоят настрана от нея. Сякаш вече е пожертвана, а неземната ѝ красота я отделя от нас. Тя принадлежи на бога на морето. Селото го знае отдавна, още от нейното съзряване.
Чудя се дали това става за един ден и съдбата ти се променя изведнъж. Или пък е необходимо повече време да ти отнемат живота. Чудя се дали Джун е усетил самотата ѝ. Защото откакто Шим Чонг навърши дванайсет, тя вече бе предопределена за бога на морето и докато всички останали гледаха на нея като на човек, който ще си отиде един ден, той единствен желаеше тя да остане.
– Мина - дръпва ме за ръката Джун. – Трябва да се скриеш.
Виждам го как тревожно оглежда откритата палуба за подслон. Може и да не се притеснява, че самият той е нарушил една от трите повели на бога на морето, но е обезпокоен за мен. Повелите са прости: никакви воини, никакви жени освен невестата на бога на морето, никакви оръжия. Джун е престъпил първата с идването си тази вечер. Аз престъпих втората. И третата. В дланта си стискам скрития под жакета ми нож, който някога е принадлежал на прапрабаба ми."
Из книгата
