След феноменалния успех на "Истината за случая "Хари Куебърт" Дикер затвърждава таланта си със семейната сага "Книга за Балтиморови". Оригиналното издание превзе книжарниците в началото на октомври миналата година, а информацията за продажбите във Франция до края на 2015 г. е красноречива: за по-малко от 3 месеца са реализирани над 500 000 екземпляра.
Анотация за книгата
"Книга за Балтиморови" на Жоел Дикер ни среща с Маркъс Голдман, герой в "Истината за случая Хари Куебърт". "Книга за Балтиморови" по същество е семейна сага, която проследява съдбата на двата клона от рода Голдман - Монтклеърови, скромно семейство, принадлежащо на средната класа, и заможните Балтиморови, обитаващи шикозно предградие на Балтимор. С нарастващо напрежение откриваме, че двете семейства са свързани от "драма", заровена дълбоко в миналото. Но докато сагата традиционно има линейна композиция, тук хронологията е разкъсана и на читателя се пада да свърже в едно отделните нишки. Върху актуалния момент на повествованието се наслагват отделни фрагменти от миналото и нерядко последствията се появяват преди предизвикалите ги действия и мотиви. А мотивите са онези, които най-често определят човешките постъпки: любов и завист, приятелство и амбиция, чувство за вина и прошка. И тук, както в "Истината за случая Хари Куебърт", една от основните теми е писателският труд. Бавното и мъчително превръщане на преживяното, на спомените, на мислите и емоциите в слово, по-живо от самия живот. Още от времето на романа подлистник френската критика е склонна да разграничава популярната от "високата" литература. Именно за тази критика творбите на Дикер определено са предизвикателство, доколкото съчетават някои от характеристиките и на двата вида художествена словесност.
Откъс от книгата
"Моят съсед имаше право. Отвързах кучето от повода и го оставих само да избира посоката. Отначало то пое покрай брега на езерото, а после кривна по една пешеходна алея. Прекосихме игрище за голф и стигнахме до непознат за мен жилищен квартал, недалеч от малък морски залив. Кучето очевидно познаваше пътя, защото на два пъти зави надясно и накрая се озова пред портал, отвъд който се виждаше разкошна къща. То седна на задни лапи и започна да джафка. Позвъних на домофона. Обади се някаква жена и аз обясних, че съм намерил кучето ?. Порталът се отвори и животното се втурна вътре, видимо доволно, че отново си е у дома. Последвах го. На вратата се показа жената и кучето започна радостно да скача около нея. Чух я да го нарича по име - Дюк. Двамата започнаха да си разменят ласки. Когато се приближих, жената вдигна глава и аз замръзнах от изумление.
– Александра? - успях най-сетне да промълвя.
– Маркъс?
И тя като мен не вярваше на очите си. Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:
– Маркъс, това ти ли си?
Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:
– Маркъс!
В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.
– Маркъс... - повтори тя.
– Не мога да повярвам, че си ти."
– Александра? - успях най-сетне да промълвя.
– Маркъс?
И тя като мен не вярваше на очите си. Виждах я за пръв път малко повече от седем години след събитията, които ни бяха разделили. Тя се взря смаяно в мен и още веднъж възкликна:
– Маркъс, това ти ли си?
Продължавах да стоя, стъписан. Тя се втурна към мен:
– Маркъс!
В естествен изблик на нежност улови лицето ми с две ръце, сякаш и тя още не беше сигурна, че случилото се е истина. Продължавах да стоя безмълвен.
– Маркъс... - повтори тя.
– Не мога да повярвам, че си ти."
