Били Бъд, морякът. Бартълби, писарят

Историята за съвършения моряк-хубавец и за духа, който пребивава в него и гледа през небесносините му очи, за неговата простота, невинност/вина и смърт, за виолетовата страст на Клагарт и за благия разум на звездния капитан Виър - именно тази история е призната за втората по значимост творба на Херман Мелвил (след "Моби Дик"). Тя е писана дълго, публикувана е посмъртно и веднага встъпва в канона шедьоври не просто на американската, но и на англоезичната литература. Мнозина я смятат за една от най-възхитителните новели, писани някога в западната култура.
Създаването ѝ не е било възнамерявано и всъщност тръгва от написването на една балада - онази, която сега откриваме в края на книгата. Мелвил се заема да съчини обяснителна бележка към стиховете, но това се превръща в зародиша на процес, който ще го отведе до стотици страници - книга, над която той работи през последните години от живота си. Десетилетия наред многозначителната и красива новела неспирно бива четена и човъркана за отваряне с различни "тълкувателски ключове" от литературни критици, философи, културолози, историци, дори прависти, без да броим филмиранията, театралните постановки, операта на Б. Бритън... Един от най-любопитните е прочитът, който предлага Ив Козофски Седжуик (в книгата си "Епистемология на прикритостта") - да четем магнетичния Били Бъд в режима на темите забранени/позволени желания, като всеки импулс на персонаж в книгата, който би могъл да се нарече желание, да видим и като хомосексуално желание, а така - да отправяме към Били Бъд всички наши парализиращи културни питания относно възможността желанието да поеме във всякакви посоки.

Това е не просто един от най-прочутите текстове на Херман Мелвил. Той е подреждан сред най-забележителните разкази в цялата американска литература, сред най-знаменателните в цялата световна, пръв кълн на модернизма, скъп текст и за постмодернизма. Според любопитна история Херман Мелвил бил помолен да напише разказ. Той замислил историята за Агата, която дълги години чакала вест от заминалия си съпруг, докато накрая пощенската кутия се разпаднала. Неполучените писма станали център на историята, която Мелвил така и не дописал, но пък ги "пренесъл" по тъжно изящния си начин в края на "Бартълби". Историята за човека, който по чуден начин трогва и обърква, е деликатна за четене, лесна за усещане, трудна за забравяне. "Бартълби" подсказва странни въпроси. Да не би да се окаже, че за да сме човеци, по-важни са някои свръхпарадоксални наши черти? Че по-важна е самотата, а не заедността? Че по-важно е да предпочетем да не? Обожаван от читателите си, "Бартълби" неуморно е атакуван от интерпретатори от всякакви полета. Издателят, следвайки идеята си, че книгите могат да се обединяват в минисерии според откликването помежду им, не след дълго ще представи на публиката два брилянтни текста на двама философа, които в нещо като метакнижка размишляват по два от многото възможни начини над книжката за Бартълби.