Откровенията на Хорхе Луис Борхес за едно литературно пътешествие, започнало в бащината библиотека в Буенос Айрес..., са споделяне на удоволствието, което доставя думата, и свидетелство за безсмъртието на литературата.

През есента на 1967 г., когато Борхес отива в Харвард, за да изнесе своите шест Нортънови лекции, той отдавна вече е смятан за ценен капитал. Неговите северноамерикански съвременници са убедени, че името му е сред онези, на които е предопределено да оцелеят в дългия поход на времето. Но трябва да изминат повече от трийсет години, за да възкръснат от архива лекциите на Борхес и да стигнат до нас като една съкровищница от литературни скъпоценности в есеистични, непретенциозни, често иронични и винаги вдъхновяващи форми. Те са изпълнени с дълбоко лични размишления и съхраняват моментния характер на устното му слово с неговия хумор и колебания. В началото на 60-те години на миналия век неговото прогресиращо ослепяване е почти пълно и той вече не вижда нищо. Това изкуство на поезията е въведение в литературата, във вкуса и в самия Борхес, който принадлежи към традицията на другите “велики слепци”. Следвайки тази традиция в лекциите си, Борхес разговаря с автори и текстове, които винаги с удоволствие е цитирал и обсъждал. Източниците му внушават страхопочитание, възхищение и любопитство – от Омир, Вергилий, “Беоулф”, старонорвежките Еди, “Хиляда и една нощ”, Корана и Библията до Раббле, Сервантес, Шекспир, Кийтс, Хайне, По, Стивънсън, Уитман, Джойс.

„Величието на Борхес е в непреклонната му вяра в света на идеите, в усещането, че животът е сътворен от поезия.“
Ню Йорк Таймс Бук Ревю

„Борхес не се вълнува от теоретици на литературата, още по-малко от критици. Той смята, че едно от нещастията на нашето време е, че не можем искрено да вярваме в щастието и в успеха, че приемаме идеята за щастлив развой на събитията като търговска уловка или фалшив авторски прийом.“
Ню Йоркър

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, поет, есеист, преводач и литературен критик, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век, майстор на кратката проза. Неговите произведения се отнасят към жанровете на фантастиката и характерният за латиноамериканската литература от този период - магически реализъм. Сред най-известните му творби са "Измислици" (1944 г.) и "Алефът" (1949 г.). Той се счита за един от основателите на авангарда в испаноезичната латиноамериканска поезия.

Хорхе Луис Борхес е роден на 24 август 1899 година в Буенос Айрес, Аржентина в семейство с испански и ирландски корени. Родителите му са образовани хора от средната класа, които живеят в скромния по това време квартал "Палермо". В семейството се говори на испански и английски език. От ранна детска възраст Борхес е увлечен от поезията, а на 4-годишна възраст той се научава да чете и шише. Когато е 10-годишен превежда на испански известната приказка на Оскар Уайлд - "Щастливият принц". През 1914 година семейството заминава на почивка в Европа. След избухването на Първата световна война обаче завръщането в Аржентина се отлага и те се установяват в Женева, където Хорхе и сестра му Нора записват училище. Борхес научава френски и постъпва в "Женевския колеж", където започва да пише стихове на френски език. През 1918 година той се премества в Испания, където се присъединява към авангардното антимодернистично литературно движение на ултраизма, вдъхновено от Гийом Аполинер и Филипо Томазо Маринети. През този период Борхес се запознава и с работите на Шопенхауер, които оказват безспорно влияние върху творчеството му. Първото му стихотворение "Химн на морето" е публикувано на 31 декември 1919 година в испанското списание "Гресия". Докато живее в Испания и обикаля Барселона, Севиля и Мадрид, той се запознава с известните местни писатели Рафаел Кансинос-Асенс и Рамон Гомес де ла Серна.

Връщайки се в Аржентина през 1021 година Борхес се превръша в един от пионерите на ултраизма. Още в ранните му произведения се усеща ерудицията на автора, владеенето на езици, философските послания и майсторската игра със словото. В родината си той започва да публикува свои поеми и есета в различни литературни списания, сред които и авангардното "Мартин Фиеро", също така участва в издаването на вестник "Присма". На по-късен етап някои от есетата му са събрани в книгата "Избрани есета". През 1923 година издава първата си стихосбирка "Fervor de Buenos Aires". Писателят редовно сътрудничи на създаденото през 1931 година от Виктория Окампо списание "Сур", което бързо се превръща във водещо литературно издание в Аржентина и помага за популяризирането на Борхес. В средата на 30^-те години авторът се отдалечава от поезията и се насочва към фантастиката и екзистенциалната проблематика. По това време и много други латиноамерикански писатели, като Хуан Рулфо, Хуан Хосе Ареола и Алехо Карпентиер, също експериментират в тази посока, повлияни от Мартин Хайдегер и от екзистенциализма на Жан-Пол Сартр. През 1936 година излиза книгата "История на вечността", която е посрещната добре от критиката. Голяма част от най-известните разкази на Борхес са събрани в сборниците "Измислици", "Informe de Brodie" и "Алефът". В разказа "Смърт и компас" борбата на човешкия интелект с хаоса е представена като криминално разследване.

През 1955 година Борхес е назначен за директор на Националната библиотека на Аржентина, където заема този пост до 1973 година. Също така преподава литература в "Буеносайренския университет". В началото на 50^-те години той се връща към поезията, като стихотворенията му от този период са предимно с елегичен характер. В тях, както и в останалите произведения на автора, доминиращи са темите за лабиринта, огледалата и света, третиран като безкрайна книга. Творбите на Борхес са наистина гениални, изпълнени с дълбок смисъл и прозрения. За него Умберто Еко казва: "Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ и лаконичен стил и с неуловимото трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност", дори му отрежда място в най-известния си роман - "Името на розата". През 1961 година Борхес си разделя със Самюъл Бекет "Международната награда за издатели". Неговите късни стихове са публикувани в сборниците "El Hacedor" (1960 г.), "Elogia de la Sombra" (1969 г.) и "El oro de los tigres" (1972 г.). През 1979 година писателят е удостоен с наградата "Сервантес", която е най-престижното в испаноезичните страни отличие за заслуги в областта на литературата. Последната му публикувана книга приживе "Атлас" (1985 г.) представлява сборник от стихотворения, фантазии и пътеписи.

Хорхе Луис Борхес умира от рак на черния дроб на 14 юни 1986 година в Женева.