Седем вечери. Есета

В тази книга са включени беседите, които Хорхе Луис Борхес изнася през 1977 г. в театър Колизей в Буенос Айрес. В тях, подобно на Сервантес, Борхес е читател, който разказва, коментира, обобщава чужди текстове. Както в много други случаи, така и тук четенето при него се превръща в акт на създаване, пресъздаване, тълкуване, популяризиране, полемика и удоволствие. С навлизането в текста този немощен, вече сляп човек започва да ни прилича на скромен историк, който със своя методичен труд сякаш несъзнателно оформя крайъгълния камък на културата и разбирането за литературата като безкрайна възможност за наслада. Философ на микроскопичния детайл, на несъщественото, на неочакваното, на необикновеното, на странното, на фантастичното, Борхес успява да открие в тях универсалното, най-вече чрез изследване на естетическата им стойност. Беседите Божествена комедия, Кошмарът, Хиляда и една нощ, Будизмът, Поезията, Кабала и Слепотата са създадени по този начин. За тях сам казва: "Не е зле; струва ми се, че относно теми, които толкова ме бяха обсебили, тази книга е моето завещание".

"Божествена комедия

Госпожи, Господа! Пол Клодел е написал една страница, недостойна за Пол Клодел. Тя гласи, че зрелищата, които ни очакват отвъд телесната смърт, със сигурност няма да приличат на описаните от Данте в Ад, Чистилище и Рай. Това любопитно наблюдение на Клодел в една иначе възхитителна статия може да се коментира по два начина.

На първо място, виждаме в това наблюдение доказателство за интензивността на Дантевия текст. Докато четем или дори след като сме прочели поемата, ние сме склонни да си помислим, че той си представя другия свят точно както го изобразява. Склонни сме фатално да сгрешим, вярвайки, че Данте наистина си мисли как, щом умре, ще се озове в обърнатата планина на ада, в терасите на чистилището или в концентричните небеса на рая. И ще говори със сенките (сенките на класическата Античност) и някои от тях ще разговарят с него в терцини на италиански. Това очевидно е абсурдно. Наблюдението на Клодел отговаря не на онова, което мислят читателите (защото ако разсъдят, ще разберат, че е абсурдно), а на онова, което чувстват и което може да ги отдалечи от удоволствието, от голямото удоволствие при прочита на това произведение. За да бъде отхвърлена тезата, изобилстват доказателства. Едно е изявлението, което се приписва на сина на Данте. Той казва, че баща му си е поставил задачата да покаже живота на грешниците чрез представата за ада, живота на каещите се чрез представата за чистилището и живота на праведните чрез представата за рая. Той не чете буквално. Имаме освен това свидетелството за Данте в посланието, посветено на Кангранде дела Скала.

Посланието е считано за апокрифно, но така или иначе, не може да е сътворено много след Данте и във всеки случай отговаря на епохата. В него се твърди че Божествена комедия може да се чете по четири начина, като един е буквалният, а друг - алегоричният. Според втория Данте е символ на човека, Беатриче - на вярата, а Вергилий - на разума. Идеята за текст, който може да има различни тълкувания, е характерна за Средновековието - това Средновековие, така оклеветено и сложно, дало ни при все това готическата архитектура, исландските саги и схоластичната философия, в която всичко е подложено на съмнение. То обаче ни е дало преди всичко Божествена комедия, която продължаваме да четем, която продължава да ни удивлява, която ще пребъде след нас отвъд нашето безсъние, която ще бъде обогатявана от всяко следващо поколение читатели. Би трябвало да си припомним Скот Ериугена, който твърди, че Библията е текст, който крие безкрайни тълкувания и може да се сравни с многобагрената опашка на паун. Еврейските кабалисти твърдят, че Библията е написана за всеки вярващ поотделно.

Това не е невероятно, ако си помислим, че създателят на текста и създателят на читателя е един и същ - Бог. Данте не е имал причина да предположи, че неговият разказ отговаря на една реална представа за света на мъртвите. Това е било невъзможно. Данте не е могъл да мисли така. Вярвам обаче в нуждата от наивното разбиране, че четем истински разказ. По този начин се оставяме разказът да ни носи. От своя страна мога да кажа, че съм читател заради удоволствието: никога не съм чел книга, защото е антична. Чета книги заради естетическото удоволствие, което ми носят, и отлагам коментариите и критиките. Когато четях за първи път Божествена комедия, аз се оставих разказът да ме носи. Чел съм я като другите, далеч не толкова известни книги. Сега, когато съм сред приятели и говоря не с всички, а с всеки от вас поотделно, искам да споделя историята на моята лична връзка с това произведение.

Всичко започна малко преди диктатурата. Работех в една библиотека в квартал Алмагро. Живеех в Буенос Айрес на Ерас и Пуейредон, трябваше да пропътувам в бавни и самотни трамваи дългото разстояние от този северен квартал до библиотеката в Южен Алмагро, намираща се на булевард Ла Плата и Карлос Калво. Случайността (освен ако няма случайност и наричаме случайност това, че не познаваме сложния механизъм на обусловеността) поиска да намеря три малки томчета в книжарница Митчел, днес несъществуваща, но носеща ми толкова спомени. Тези три томчета (трябваше днес да донеса поне едно за талисман) бяха Ад, Чистилище и Рай, преведени на английски от Карлайл, но не от Томас Карлайл, за когото ще стане дума по-нататък. Бяха много удобни книги, издадени от Дент. Можех да ги нося в джоба си. От едната страна беше италианският текст, а от другата - текстът на английски, преведен буквално. Използвах следния подход: четях първо едно тристишие, една терцина на английски в проза: след това четях същото тристишие, същата терцина на италиански; продължавах така, докато стигна до края на песента. След това четях всичко на английски и след това всичко на италиански. При този първи прочит разбрах, че преводите не могат да са заместител на оригиналния текст. Преводът може да е, във всеки случай, средство и стимул за доближаването на читателя до оригинала; преди всичко в случая с испанския.

Мисля, че Сервантес някъде в Дон Кихот казва, че от две октави на тоскански може да бъде разбран Ариосто. Е добре, тези две октави на тоскански ми бяха предоставени от родствената връзка между италианския и испанския. Още тогава разбрах, че стиховете, преди всичко големите стихове на Данте, са много повече от онова, което означават. Стихът, освен толкова други неща, е интонация, акцентиране, в много случаи и едното, и другото непреводими. Забелязах това от самото начало. Когато стигнах до сублимната точка на Рай, до пустинята на рая, там, в онзи момент, в който Данте е изоставен от Вергилий, самотен е и го вика, аз усетих, че мога да чета направо италианския текст и само да поглеждам от време на време английския. Прочетох тези три томчета през онези бавни пътувания с трамвая. След това четох други издания.

Чел съм много пъти Божествена комедия. Истината е, че не знам италиански, не знам друг италиански, различен от този, на който ме научи Данте и който ми показа по-късно Ариосто, когато прочетох Бесния Орландо. И след това, разбира се, по-лесния Кроче. Чел съм почти всички книги на Кроче и невинаги съм съгласен с него, но усещам неговото очарование. Очарованието е, както казва Стивънсън, едно от основните качества, което трябва да притежава писателят. Без очарованието всичко останало е безполезно."
Из книгата

Хорхе Луис Борхес е аржентински писател, поет, есеист, преводач и литературен критик, смятан за един от най-изтъкнатите южноамерикански автори на 20 век, майстор на кратката проза. Неговите произведения се отнасят към жанровете на фантастиката и характерният за латиноамериканската литература от този период - магически реализъм. Сред най-известните му творби са Измислици (1944 г.) и Алефът (1949 г.). Той се счита за един от основателите на авангарда в испаноезичната латиноамериканска поезия.

Хорхе Луис Борхес е роден на 24 август 1899 година в Буенос Айрес, Аржентина в семейство с испански и ирландски корени. Родителите му са образовани хора от средната класа, които живеят в скромния по това време квартал Палермо. В семейството се говори на испански и английски език. От ранна детска възраст Борхес е увлечен от поезията, а на 4-годишна възраст той се научава да чете и шише. Когато е 10-годишен превежда на испански известната приказка на Оскар Уайлд - Щастливият принц. През 1914 година семейството заминава на почивка в Европа. След избухването на Първата световна война обаче завръщането в Аржентина се отлага и те се установяват в Женева, където Хорхе и сестра му Нора записват училище. Борхес научава френски и постъпва в Женевския колеж, където започва да пише стихове на френски език. През 1918 година той се премества в Испания, където се присъединява към авангардното антимодернистично литературно движение на ултраизма, вдъхновено от Гийом Аполинер и Филипо Томазо Маринети. През този период Борхес се запознава и с работите на Шопенхауер, които оказват безспорно влияние върху творчеството му. Първото му стихотворение Химн на морето е публикувано на 31 декември 1919 година в испанското списание Гресия. Докато живее в Испания и обикаля Барселона, Севиля и Мадрид, той се запознава с известните местни писатели Рафаел Кансинос-Асенс и Рамон Гомес де ла Серна.

Връщайки се в Аржентина през 1021 година Борхес се превръша в един от пионерите на ултраизма. Още в ранните му произведения се усеща ерудицията на автора, владеенето на езици, философските послания и майсторската игра със словото. В родината си той започва да публикува свои поеми и есета в различни литературни списания, сред които и авангардното Мартин Фиеро, също така участва в издаването на вестник Присма. На по-късен етап някои от есетата му са събрани в книгата Избрани есета. През 1923 година издава първата си стихосбирка Fervor de Buenos Aires. Писателят редовно сътрудничи на създаденото през 1931 година от Виктория Окампо списание Сур, което бързо се превръща във водещо литературно издание в Аржентина и помага за популяризирането на Борхес. В средата на 30^-те години авторът се отдалечава от поезията и се насочва към фантастиката и екзистенциалната проблематика. По това време и много други латиноамерикански писатели, като Хуан Рулфо, Хуан Хосе Ареола и Алехо Карпентиер, също експериментират в тази посока, повлияни от Мартин Хайдегер и от екзистенциализма на Жан-Пол Сартр. През 1936 година излиза книгата История на вечността, която е посрещната добре от критиката. Голяма част от най-известните разкази на Борхес са събрани в сборниците Измислици, Informe de Brodie и Алефът. В разказа Смърт и компас борбата на човешкия интелект с хаоса е представена като криминално разследване.

През 1955 година Борхес е назначен за директор на Националната библиотека на Аржентина, където заема този пост до 1973 година. Също така преподава литература в Буеносайренския университет. В началото на 50^-те години той се връща към поезията, като стихотворенията му от този период са предимно с елегичен характер. В тях, както и в останалите произведения на автора, доминиращи са темите за лабиринта, огледалата и света, третиран като безкрайна книга. Творбите на Борхес са наистина гениални, изпълнени с дълбок смисъл и прозрения. За него Умберто Еко казва: "Няма друг писател с такава дълбочина на сюжетите, с подобен искрящ и лаконичен стил и с неуловимото трептене на думите, което не подлежи на анализ, но озарява текста и е категоричен знак за гениалност", дори му отрежда място в най-известния си роман - Името на розата. През 1961 година Борхес си разделя със Самюъл Бекет Международната награда за издатели. Неговите късни стихове са публикувани в сборниците El Hacedor (1960 г.), Elogia de la Sombra (1969 г.) и El oro de los tigres (1972 г.). През 1979 година писателят е удостоен с наградата Сервантес, която е най-престижното в испаноезичните страни отличие за заслуги в областта на литературата. Последната му публикувана книга приживе Атлас (1985 г.) представлява сборник от стихотворения, фантазии и пътеписи.

Хорхе Луис Борхес умира от рак на черния дроб на 14 юни 1986 година в Женева.

Колибри Пъблишинг ЕООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg