Нима историите, освен че се случват, освен че ги има, трябва и да казват нещо? Надявам се, не е нужно да подчертавам, че съм човек с много трезво мислене. И все пак може би у мен е останал отзвук от ирационалните поверия, например онази странна убеденост, че всички случки в живота ми имат и някакъв смисъл, означават нещо; че животът чрез собствения си ход ни разказва някаква своя тайна, че се изправя пред нас като ребус, чийто смисъл трябва да се разгадае, че историите, които изживяваме в живота си, са митология на самия живот и че в тази митология се крие ключът към истината и към тайната. Измама ли е това? Възможно е, дори е много възможно, ала аз не мога да се освободя от потребността да разнищвам собствения си живот (сякаш в него наистина е скрит някакъв смисъл, някакво значение, някаква истина), не мога да потисна тази потребност, дори тя да е нещо повече от потребност от някаква игра (като решаването на ребус например).

Милан Кундера е роден през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Всепризнат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а всяко негово произведение е свързано с другите по силата на една завладяваща полифония на емоции, мисли и преживявания. Милан Кундера е автор на есета, пиеси, сборници с разкази и поезия. Световна популярност постига с романите "Шегата" (1965), "Смешни любови" (1963 - 1969), "Животът е другаде" (1970), "Валс на раздяла" (1971), "Книга за смеха и забравата" (1978), "Непосилната лекота на битието" (1984), "Изкуството на романа" (1986), "Завети и предателства" (1993), "Безсмъртие" (1989), "Бавно" (1995), "Самоличност" (1996), "Незнанието" (2000), "Празникът на незначителността" (2014).

"Станах с твърдо решение; измих си ръцете в умивалничето, избърсах ги с кърпата и излязох от хотела, макар отначало да не знаех накъде всъщност съм тръгнал. Знаех само, че ако не искам да поставя под въпрос успеха на цялото свое пътуване (твърде далечно и уморително) само заради неподходящата хотелска стая, ще се наложи, колкото и да не ми се иска, да се обърна към някой тукашен познат с деликатна молба. Бързо изредих наум лицата на всичките си стари познати от младежките години, но веднага ги отхвърлих до един, дори само заради това, че интимността на исканата услуга щеше да ме задължи да се заема с изтощителната задача да хвърлям мост през дългите години, през които не бях се виждал с тях – а аз нямах ни най-малко желание да правя това. Но после се сетих, че тук би трябвало да живее един човек, преселник, на когото преди години помогнах да си намери работа и който, доколкото го познавах, щеше да се зарадва много, ако му дадях възможност да ми се отблагодари за услугата с услуга. Той беше чудак, с болезнено чувство за морал и в същото време странно неспокоен и непостоянен; доколкото знаех, преди години жена му се беше развела с него просто заради това, че живеел къде ли не, само не с нея и техния син. Сега само треперех да не се е оженил повторно, защото това би го затруднило да изпълни молбата ми. Забързах към болницата.

Местната болница представлява комплекс от сгради и павилиони, разхвърляни из обширна паркова площ. Влязох в малката неугледна будка на пропуска и помолих портиера да ме свърже с вирусологията; той побутна телефона към мен до ръба на масата и каза: "Нула две". Избрах нула две и ми съобщиха, че доктор Костка току-що е излязъл и е на път към изхода. Седнах на една пейка до вратата, за да не го изпусна, зяпах мъжете, които се мотаеха насам-натам в синьо-бели раирани болнични халати, и след малко го видях: вървеше замислен, висок, слаб, симпатично невзрачен - да, това беше той. Станах от пейката и закрачих право насреща му, сякаш исках да се блъсна в него; изгледа ме сърдито, но в следващия миг ме позна и разпери ръце. Стори ми се, че е изненадан едва ли не приятно, и непосредствеността, с която ме приветства, ме зарадва."
Из книгата