Моите съвременници - том 1: Спомени

Едва ли има друг български културен деятел, който като Стилиян Чи­лингиров толкова автентично, подробно и с удивително чувство за исто­ричност да е документирал своите впечатления за съвременници и събити­ята, на които е бил свидетел. Съхранени са десетки тетрадки от по няколкостотин страници с негови дневници, онасловени "Моите делници", и поч­ти още толкова страници с мемоари на писателя. Липсват излишни битови подробности – Чилингиров не ни е предоставил възможността да разберем в житейски план какви събития са сполетявали него и семейството му. Но пък ни е дал широка панорама на случващото се в обществения и културния живот и то не само в столицата.
Интригуващи са наблюденията му върху литературни приятелства, обществени и писателски кавги, успехи и прова­ли на книги и автори, вълнувал се е от измеренията на конкретни личности. Чилингиров не спестява оценките си за случващото се. И най-важното – стреми се към обективна характеристика на събитията, поставя ги в кон­текста на цялостния интелектуален живот, не разкрасява или омаловажава фактите. Тези качества превръщат спомените и дневниците му в докумен­ти, които могат да бъдат надежден източник на сведения за културната ни история през първите четири десетилетия на ХХ век, която все още е само частично документирана. В разговор с Владимир Русалиев по повод споме­ните си Чилингиров казва: "Аз се затворих в тази стая и работих тъй, как­то никога друг път." А в дневника си отбелязва: "Така, както предлагам спо­мените си, приличат на блок от руда. От тях не е очистено всичко, което трябва да отпадне. Това оставям на бъдещето."

Дневниците на Чилингиров не са публикувани досега. Някои от тях са преписани на пишеща машина от неговия син Добромир, но по-голямата част са в ръкопис. Почеркът на Чилингиров още от ранните му години е твърде нечетлив, а след четирите инсулта, които преживява през 50-те години, става още по-труден за разчитане.

Роден в Шумен през 1881 г., Стилиян Хаджидобрев Чилингиров завършва Пе­дагогическото училище в родния си град, но помага и в обущарската рабо­тилница на баща си, работи в местната тютюнева фабрика, труди се ка­то продавач в деликатесен магазин, също и в кланица. През 1900 г. се запис­ва да учи педагогия с философия и литературна история в Софийския уни­верситет. Заради добрите резултати, които показва по време на следване­то, министърът на просвещението проф. Иван Шишманов го изпраща на специализация в Германия. След като се завръща в България, учителства, но започва да се проявява и на политическата сцена – става секретар на Про­гресивно-либералната партия и главен редактор на нейния печатен орган вестник "България". През 1911 г. е избран за народен представител на Пре­славска околия в XV ОНС. От 1913 г. до 1922 г. последователно заема длъж­ностите главен библиотекар, поддиректор и директор на Народната библиотека. За кратко е директор на Етнографския музей. След честването на неговата петдесетгодишнина и тридесет и пет години литературна дейност през 1932 г. Чилингиров е уволнен от служба и в знак на протест връща всичките си ордени и отличия. Той е и един от учредителите на Съ­юза на българските писатели през 1913 г., а от 1941 до 1944 г. е негов председател. Не по-малка е заслугата му в читалищното дело – по същото вре­ме е председател на Върховния читалищен съюз. Фундаментален негов труд, който не е преиздаван, е "Българските читалища преди Освобожде­нието. Принос към историята на българското Възраждане", излязъл през 1931 г. с обем от 683 страници.
Пише разкази, романи, очерци, пътеписи, драми, поезия – за деца и въз­растни, мемоари, трудове в сферата на изкуството, политиката, библио­графията, педагогиката и още, и още... Автор е на близо 100 заглавия, публи­кувани като самостоятелни издания, над 1500 статии в сборници и перио­дичния печат, изнася над 800 сказки, прави енциклопедична картотека с над 200 000 фиша...
В перспективата на изминалите години трогателно звучат думите на писателя:

"Аз съм на преклонна възраст. Не се знае колко още ми остава да живея. Съкровеното ми желание да видя издадени съчиненията си и докато съм жив да се порадвам както аз, така и нашия народ, за когото повече от половин век съм работил."