"Прегрелият шевролет на Рийс Гилмор пърпореше по стръмните хълмове на Ейнджълс Фист. В джоба си младата жена имаше двеста четиридесет и три долара, които вероятно щяха да ѝ стигнат, за да ремонтира колата и да зареди и нея, и себе си. Ако имаше късмет и повредата не бе сериозна, щяха дори да ѝ останат достатъчно пари, за да си плати преспиването тази нощ. Но след това и по най-оптимистичните си изчисления щеше да фалира.
Рийс изтълкува облаците пара, бълващи изпод капака на мотора, като знак, че трябва да приключи с пътуването за известно време и да си намери работа. Опита се да се окуражи, че няма никакъв проблем. Малкото градче в щата Уайоминг, сгушено около студеното езеро, не бе по-лошо от което и да било друго. Може би дори по-добро, тъй като тя се нуждаеше точно от открито място като това - безкрайно небе над заснежените върхове на планина Титон, величествени като божества. Рийс пътуваше към тях от часове и се наслаждаваше на красивите като картина равнини и възвишения. В ранната утрин, когато потегли, не бе имала представа накъде ще я отведе вятърът, но вече бе подминала Коди и Дюбоа и макар да се запита дали да не завие към Джаксън, все пак тръгна на юг. Очевидно нещо я бе привлякло към това място.
През последните осем месеца бе развила силна вяра в тълкуването на знаци и следването на импулси. "Опасен завой. Хлъзгав път при влажно време." Чудесно бе, че някой си правеше труда да сложи тези знаци по пътищата. Другите знаци, които я ръководеха, бяха слънчевите лъчи, падащи под определен ъгъл върху пътя, или пък интересен ветропоказател, насочен на юг. Ако ветропоказателят ѝ харесаше, тя потегляше смело напред докато откриеше подходящото място за настроението ѝ в момента. Установяваше се там за няколко седмици или, както се случи в Южна Дакота, за няколко месеца. Намираше си работа, изучаваше района, а после, когато знаците и импулсите ѝ посочеха нещо ново, се устремяваше към него. Системата ѝ осигуряваше свобода и все по-често успокояваше тревогите и страховете, които я измъчваха. Последните месеци, през които бе живяла съвсем сама, ѝ помогнаха много повече от цяла година терапия. Е, трябваше да признае, че вероятно и терапията ѝ бе помогнала да се справя със самата себе си всеки ден. И всяка нощ. А сега я очакваше ново начало. В най-лошия случай поне няколко дни щеше да се порадва на красивото езеро и планините и да събере достатъчно пари, за да потегли отново на път. Подобно място - знакът съобщаваше за население от 623 души - вероятно се препитаваше от туризъм, заради омайващите гледки и близостта до националния парк. Сигурно имаше поне един хотел, няколко пансиона и може би ранчо, където градските туристи се опитваха да се вживеят в образите на истински каубои. Вероятно щеше да е забавно да поработи в подобно ранчо. Навярно на драго сърце биха наели някой да чисти, да готви и да върши какво ли не друго. Особено сега, след като пролетното топене бе прогонило страховитата зима.
Тъй като колата ѝ пушеше все по-зловещо, най-важната ѝ задача в момента бе да намери автомонтьор. Рийс продължи бавно по пътя, който се виеше около голямото езеро. Тук-там все още се виждаха снежни преспи. Дърветата бяха голи, но по езерото вече се движеха лодки. Тя забеляза няколко младежи, издокарани в ярки якета и шапки, в бялото кану стигнало точно там, където планината се отразяваше във водата. От другата страна на езерото се намираше деловата част на градчето. Магазин за подаръци и сувенири, малка художествена галерия, банка, поща. И офисът на шерифа. Рийс насочи пухтящата кола към бакалията, която приличаше на хамбар. Пред магазина двама мъже във фланелени ризи седяха на здрави дървени столове и се наслаждаваха на великолепната гледка към езерото. Те кимнаха учтиво, когато Рийс паркира и излезе от колата. Единият дори повдигна любезно синьото си кепе, на което пишеше "Бакалия и железария Мак".
- Май имате сериозен проблем, млада госпожице - отбеляза той.
- Вярно е. Познавате ли някой, който би могъл да ми помогне?
Мъжът се надигна енергично от стола си. Беше едър, с червендалесто лице и доста бръчки в ъгълчетата на дружелюбните кафяви очи. Гласът му бе леко дрезгав.
- Защо първо не вдигнем капака, за да хвърлим едно око? - предложи той.
- Благодаря.
Рийс натисна копчето и мъжът вдигна капака, но отстъпи бързо назад, сякаш стреснат от облаците пара. По някаква странна причина парата накара Рийс да се засрами, вместо да се притесни.
- Започна да пуши на около десетина километра източно оттук - обясни тя. - Но не обърнах достатъчно внимание, бях направо замаяна от красивата околност.
- Това често се случва - потвърди мъжът със съчувствие в гласа. - Към парка ли сте тръгнали?
- Май да - отвърна тя колебливо.
Не беше напълно сигурна. Всъщност напоследък не бе сигурна в нищо.
- Но очевидно колата ми не беше на същото мнение - добави.
Вторият мъж се присъедини към огледа и двамата се вторачиха в двигателя по типично мъжки начин. Сериозни погледи и намръщени чела. Рийс също прикова очи в двигателя, макар да осъзнаваше, че се вписва в типичното клише. Безпомощната жена, за която машинариите под капака са чужди като повърхността на Плутон.
- Маркучът на радиатора се е сцепил - съобщи ѝ мъжът с кепето. - Трябва да се подмени.
Това не звучеше прекалено отчайващо. Нито прекалено скъпо.
- Има ли място в града, където могат да извършат подмяната? - попита тя.
- Сервизът на Линт ще ви свърши чудесна работа. Ей сегичка ще му звънна.
- Спасителю! - усмихна се младата жена и му протегна ръка, жест, който напоследък ѝ се удаваше по-лесно с напълно непознати. - Аз съм Рийс. Рийс Гилмор.
- Мак Дръбър. А този тип тука е Карл Сампсън.
- От Източното крайбрежие сте, нали? - попита Карл, който изглеждаше на около петдесет и няколко и явно имаше няколко капки индианска кръв.
- Да. От Бостън. Благодаря ви за помощта.
- Няма за какво. Колко му е да врътне един телефон - каза Мак. - Изчакайте вътре в магазина, ако ви е студено, или се поразходете наоколо. Линт ще пристигне след няколко минути.
- Бих се поразходила, ако нямате нищо против. Дали можете да ми посочите някое добро място, където да отседна? Ама да не е прекалено лъскаво.
- Хотел "Лейквю" е съвсем наблизо. Вила "Титон" е от другата страна на езерото и предлага домашен уют. Има и няколко пансиона, както и бунгала по брега и извън града, които се дават под наем за седмица или месец.
Рийс вече не мислеше за месеци. Дори един ден бе достатъчно сериозно изпитание. А изразът "домашен уют" ѝ прозвуча прекалено заплашително.
- Ще се поразходя към хотела, за да го огледам по-добре - реши тя.
- Дотам има доста път. Мога да ви закарам, ако искате.
- Шофирах цял ден. Няма да е лошо да се пораздвижа. Благодаря, господин Дръбър.
- Няма защо - отвърна той.
После я загледа как се отдалечава и отбеляза:
- Хубаво момиче.
- Няма никакво месце по нея - поклати глава Карл. - Днешните жени все пазят разни диети и се лишават от съблазнителните си извивки.
Рийс обаче не пазеше диета, а дори се опитваше да си възстанови килограмите, които бе свалила през последните две години. Цъфтящият вид на млада здрава жена, постигнат във фитнес клуба, се бе стопил до почти пълно измършавяване, макар според нея вече да имаше известен напредък и да не бе толкова кльощава. Но всеки път, когато се събличаше, тялото ѝ се струваше абсолютно непознато. Не би се съгласила и с определението на Мак, че е хубава. Вече не. На времето и тя самата се смяташе за хубава жена - стилна и дори сексапилна, когато поискаше. Но сега лицето ѝ изглеждаше строго, с прекалено изпъкнали скули и хлътнали бузи. Безсънните нощи я спохождаха все по-рядко, но когато я нападнеха, я оставяха с тъмни кръгове под очите и пребледняла, нездрава кожа. Искаше ѝ се отново да може да се познае.
Рийс пое енергично напред. Износените ѝ кецове се движеха почти безшумно по тротоара. Беше се научила да не бърза и да приема нещата такива, каквито са. И дори да се наслаждава на всеки приятен миг. Прохладният ветрец галеше нежно лицето ѝ и рошеше дългата ѝ кестенява коса, вързана на опашка. Чудесно усещане. Въздухът бе чист и свеж, слънцето огряваше планината и изтръгваше весели блясъци от повърхността на езерото. Бунгалата, споменати от Мак, се виждаха отвъд голите клони на върбите и дряновете. Изглеждаха привлекателни - груби трупи, множество прозорци, широки тераси. Рийс си помисли, че гледката от терасите сигурно е зашеметяваща. Вероятно би било приятно да седиш на терасата и да наблюдаваш езерото и планината, да се наслаждаваш на простора и тишината. Може би някой ден, помисли си тя. Но не днес. Забеляза зелените стъбълца на нарциси, посадени в отрязана наполовина бъчва от уиски, разположена до входа на ресторант. Крехките кълнчета я накараха да си представи ясно пролетта. Нали тогава се обновяваше всичко? Може би тази година и тя щеше да се зареди с нова жизненост. Рийс спря да се порадва на нежните стъбълца. Приятно бе да видиш завръщането на пролетта след безкрайно дългата зима. Скоро щяха да се появят и други знаци. Туристическата брошура обещаваше обширни ливади с диви цветя и буйна зеленина около езерата. Рийс реши, че е готова да разцъфти. После огледа голямата витрина на ресторанта. Непретенциозно място. Барплот, няколко маси и сепарета в червено и бяло. Торти и пасти в хладилната витрина. Вратата към кухнята се намираше зад бара. Две келнерки се движеха енергично наоколо с табли и кани с кафе в ръка. Обедно оживление, каза си Рийс. Беше забравила за обяда. Но веднага след като разгледаше хотела...
Внезапно забеляза написаната на ръка обява, залепена на витрината: "ТЪРСИМ ГОТВАЧ. ПРОВЕРЕТЕ ВЪТРЕ." Знаци, повтори си тя наум, макар че отстъпи крачка назад, преди да успее да се възпре. Застина на място и внимателно заразглежда заведението през витрината. Кухнята бе отворена към ресторанта и това бе добре. С храната можеше да се справи и насън. Или поне на времето можеше. Май бе настъпил моментът да провери дали все още я бива, да преодолее още едно препятствие. Ако не успееше да се справи, щеше да го усети веднага, но какво пък положението ѝ нямаше да е по-лошо от сегашното. Може би в хотела също наемаха служители за предстоящия летен сезон. А и господин Дръбър вероятно се нуждаеше от още една продавачка в магазина си. Но надписът на витрината я привличаше. Колата ѝ се бе насочила към този град, а собствените ѝ стъпки я бяха довели до ресторантчето, където нарцисите нетърпеливо очакваха да разцъфнат с настъпването на пролетта.
Рийс пристъпи към вратата колебливо, пое си дълбоко дъх и я отвори. Пържен лук, печено месо, силно кафе, джубокс и жужене от оживени разговори. Чист червен под, идеално изтъркан бял плот. Няколкото празни маси бяха подредени за обед. По стените висяха снимки - черно-бели изгледи от езерото и планината през всички сезони. Рийс се опитваше да си събере мислите, както и поне малко кураж, когато една от келнерките мина покрай нея.
- Добър ден - поздрави я жената жизнерадостно. - Ако идвате за обяд, можете да седнете на бара или на някоя от масите.
- Всъщност търся управителя. Или собственика. Заради обявата на витрината. За мястото за готвач.
Келнерката спря и се вторачи в нея.
- Готвачка ли си?
На времето Рийс щеше да се усмихне пренебрежително на думата, но сега само кимна и отговори:
- Да.
- Чудесно! Джоуни уволни стария готвач преди два дни - разбъбри се келнерката и вдигна ръка към устата си, сякаш обръщаше енергично чаша с алкохол.
- Аха.
- Назначи го през февруари. Той тогава дойде в града и започна да си търси работа. Разправяше ни, че Господ му се открил и трябвало да разпространи учението му из цялата страна.
Жената наклони глава и се усмихна весело.
- Да, повтаряше думите на Христос, ама като апостол, надрусан с крек, така че на човек му се искаше да му затъкне мръсен парцал в устата. После пък откри пиячката и реши, че не му се работи. И това бе краят. Защо не седнеш на бара? Аз ще видя дали Джоуни може да се измъкне от кухнята за минута. Искаш ли малко кафе?
- Чай, ако нямаш нищо против.
- Веднага.
Не съм задължена да приема работата, напомни си Рийс, като се настани на високия хромиран стол, тапициран с кожа, и избърса влажните си длани в джинсите. Дори и да ѝ предложеха мястото, нищо не ѝ пречеше да откаже. Можеше да се насочи към чистенето на хотелски стаи или пък да потърси ранчото за градски туристи. Джубоксът смени плочата и Шаная Туейн заяви весело на света, че се чувства като истинска жена. Келнерката отиде до скарата, потупа ниска, яка жена по рамото и се наведе към нея. След секунда жената се извърна, срещна погледа на Рийс и кимна. Келнерката се върна до бара с чаша гореща вода и пакетче "Липтън" в чинийката.
- Джоуни ще дойде след минута - съобщи тя. - Ще обядваш ли? Днес специалитетът е руло "Стефани". Гарнитурата включва пюре, зелен фасул и бухтичка.
- Не, благодаря, чаят е достатъчен.
Рийс си знаеше, че не би успяла да задържи и залък в стомаха си, тъй като нервите я тресяха здраво. Паниката също надигаше глава и се готвеше да стовари зловещата си тежест върху гърдите й. Помисли си, че трябва да си тръгне. И щом ѝ ремонтират колата, да изчезне оттук. Майната им на знаците. Джоуни имаше гъста руса коса, носеше бяла лекьосана престилка и червени баскетболни маратонки. Излезе от кухнята и избърса ръце в чиста кърпа за чинии. После прикова в Рийс стоманеносивите си очи.
- Готвиш ли? - попита тя с дрезгавия глас на пушач, който прозвуча учудващо привлекателно.
- Да.
- За да си изкараш прехраната, или за да сложиш нещо в устата си пътем?
- С това си изкарвах прехраната в Бостън - отговори Рийс и скъса обвивката на пакетчето чай.
Нежната женствена уста на Джоуни контрастираше странно със строгите ь очи. Рийс забеляза стар избелял белег да се спуска от лявото й ухо почти до брадичката.
- Бостън - повтори Джоуни и разсеяно прибра кърпата за чинии в джоба на престилката си. - Доста далеч.
- Да.
- Не знам дали искам готвачка от Източното крайбрежие, която не може да си държи устата затворена и пет минути.
Ченето на Рийс увисна изненадано, после устните ѝ се изкривиха в лека усмивка.
- Дрънкам неспирно, когато съм нервна - поясни.
- Какво правиш тук?
- Пътувам. Колата ми се развали. Нуждая се от работа.
- Имаш ли препоръки?
Сърцето ѝ се сви.
- Мога да поискам да ми изпратят.
Джоуни подсмръкна и кимна към кухнята.
- Отивай отзад. Сложи си престилка. Следващата поръчка е сандвич с филе, леко запечено, пържен лук, гъби, пържени картофи и зелева салата. Ако Дик не ритне камбаната, след като му сготвиш, получаваш работата.
- Добре - съгласи се Рийс, смъкна се от стола и влезе в кухнята.
Изобщо не забеляза, за разлика от Джоуни, че бе накъсала чаената торбичка на миниатюрни парченца.
Кухнята бе просторна и добре подредена. Огромна скара, ресторантска печка, хладилник и фризер. Кофи, мивки, работни плотове, двоен фритюрник. Докато си завързваше престилката, Джоуни подреди пред нея продуктите, от които се нуждаеше.
- Благодаря - рече Рийс, изми си ръцете и се залови за работа.
Не мисли, заповяда си тя. Просто се остави на течението. Сложи филето на скарата и започна да реже гъбите и лука. Изсипа нарязаните картофи в кошничката на фритюрника и нави часовника. Ръцете ѝ не трепереха и макар че сърцето ѝ бе свито, не си позволи да хвърля погледи през рамо, за да се увери, че стените не са се затворили около нея. Работеше енергично и слушаше музиката от джубокса, цвъртенето от скарата и фритюрника.
Джоуни ѝ метна втората поръчка.
- Порция грахова крем супа - в онази тенджера ей там. Добави крутони.
Рийс кимна, метна гъбите и лука на скарата, после сипа супата.
- Нова поръчка! - извика Джоуни. - Рубен, сандвич с пуешко и две салати.
Рийс изпълняваше поръчките бързо. Атмосферата и менюто бяха различни, но ритъмът си бе същият. Не спираш да работиш, и не спираш да се движиш.
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.57 / 21 гласа 
Добави мнение 
