В 21-вия си поред роман Исабел Алиенде отново подхваща историите, които ѝ спечелиха световна известност и които най-силно вълнуват многобройната ѝ читателска аудитория. Повествованието криволичи от настоящето към миналото и обратно, за да ни разкаже вълнуващата история за невъзможната любов между младата и богата еврейка Алма Веласко и японския градинар Ичимей.

"Който казва, че всеки огън рано или късно угасва, греши: има страсти, които са като пожар, докато съдбата не го задуши с един замах, но дори тогава остават неугаснали въглени, готови да пламнат с малко кислород".
Исабел Алиенде

Авторката майсторски превежда читателя през различни пейзажи и епохи - Полша и Франция по време на Втората световна война, разказва за Америка и тежката съдба на стотици японски имигранти по същото време, после кривва за малко дори към комунистическа Молдова, преди да се завърне отново в днешна Калифорния. По думите на самата писателка романът третира основни за много от нашите съвременници теми - на първо място любовта, но също така темата за старостта, за самотата, за страховете и болестите, за евтаназията и желанието да напуснеш този свят с достойнство, за тежестта на спомените, за тежестта на паметта, за зимата на човешкия живот.

Исабел Алиенде е родена на 2 август 1942 г. в Перу. Десет години от своя живот посвещава на журналистиката в родината си. Емигрира във Венесуела, където работи във в. "Ел Насионал" до 1984 г. Преподава литература в престижни университети в САЩ и пише романи, статии, хумористични книги, пиеси и произведения за деца. Смята се, че е най-добрата латиноамериканска авторка на всички времена, и я сравняват единствено с Габриел Гарсия Маркес като мащабност на повествованието и богатство на езика. Сред световноизвестните ѝ книги са трилогията "Къщата на духовете" (1982), "Дъщеря на съдбата" (1999) и "Портрет в сепия" (2000), "Ева Луна" (1987) и "Приказки за Ева Луна" (1989), "За любовта и сянката" (1985), "Паула" (1994) и много други. Исабел Алиенде е носителка на Националната награда за литература на Чили за 2010 г.

"Калифорния, тоест био, в рамките на възможното. Грижите бяха качествени и общото и медицинското обслужване се извършваха с толкова внимание, колкото може да се очаква в подобни случаи. За няколко дни тя запомни имената и маниите на колегите си и на поверените й възрастни хора. Фразите на испански и френски, които успя да запамети, ѝ спечелиха уважението на персонала, произхождащ почти изцяло от Мексико, Гватемала и Хаити. Заплащането не бе на равнището на тежкия труд, който полагаха, но малцина се мръщеха. "Бабичките трябва да бъдат глезени, но с нужното уважение. Дядовците също, ала на тях не трябва много да им се вярва, защото злоупотребяват", я предупреди Лупита Фариас, закръглена жена с лице като на олмекска скулптура, завеждаща чистотата. Понеже работеше от тридесет и две години в "Ларк Хаус" и имаше достъп до стаите, Лупита познаваше отблизо всеки обитател, знаеше за живота му, отгатваше неразположенията му и го съпътстваше в болките му.
– Обърни специално внимание на депресията, Ирина. Тук е много разпространена. Ако забележиш, че някой се изолира, унил е, не става от леглото, без да е болен, или престава да се храни, ела веднага и ми кажи, ясно ли е?
– А ти какво правиш в такива случаи, Лупита?
– Зависи. Галя ги. Винаги приемат ласките с благодарност, защото старците си нямат никого, който да ги докосва. Или пък ги увличам с някой телевизионен сериал. Никой дори не си помисля да умира, преди да е видял края. Други намират облекчение, като се молят, но тук има много невярващи и този метод е неприложим за тях. Главното е да не ги оставяш сами. Ако мен ме няма, казваш на Кати, тя знае как да действа."
Из книгата