Невинен до доказване на противното

Невинен до доказване на противното Скот Търоу Времетраене: 1:06 мин. Любов като роман Ашли Постън Времетраене: 1:00 мин. Изгубени в полета от чувства Б. К. Борисън Времетраене: 0:56 мин. Моят кулинарен дневник и разни други мисли. Биография Стенли Тучи Времетраене: 1:00 мин. Парти с казуар Леонардо Сан Пиетро Времетраене: 1:03 мин. В лабиринта на хормоните: Ендометриоза Михаела Шехова Времетраене: 1:01 мин. Ади Цанова Времетраене: 2:13 мин. Да целунеш небето Криста Ричи, Бека Ричи Времетраене: 1:05 мин. Незабрава Катя Зографова Времетраене: 0:59 мин. Страховете и вярванията Лиз Бурбо Времетраене: 0:59 мин. Пробуждане Дийпак Чопра Времетраене: 0:59 мин.

Скандалното убийство на чикагска прокурорка запраща във водовъртежа на най-кошмарни изпитания нейните колеги следователи; изправя на подсъдимата скамейка заместник-главния прокурор; разкрива машинациите на престъпния свят; разбулва нишките, които свързват престъпността с американските полицейски и съдебни институции. С професионална компетентност и психологическа проницателност Скот Търоу извършва дисекция на едно убийство, където фатално привличане и саморазрушителна любов застрашават да сринат всички ценности на живота - включително и самия живот.

Невинен до доказване на противното принадлежи към онази висока класа романи, която хвърля мост между Фокнър и Чандлър!

Завладяващ съдебен трилър! 45 седмици на върха на бестселърите! Романът е преведен на двадесет езика...

Книгата е част от поредицата Кралете на трилъра на издателство Бард.

"Встъпително изявление

Винаги започвам така:
– Аз съм прокурорът. Представлявам щата. Намирам се пред вас, за да ви представя доказателства за извършено престъпление. Вие трябва да ги обсъдите. Вие трябва да прецените. Вие трябва да решите дали доказват вината на подсъдимия. Този човек... - И тук посочвам.

"Винаги да сочиш, Ръсти - каза ми Джон Уайт в деня, когато започнах работа в прокуратурата. Шерифът взе отпечатъци от пръстите ми, положих клетва пред председателя на съда, а Джон Уайт ме заведе да наблюдавам първия в живота ми съдебен процес. Нед Халси произнасяше встъпителното си изявление и докато ръкомахаше към залата, Джон, лъхащ на алкохол още от десет сутринта, ми шепнеше моя пръв урок с присъщата си отзивчивост и добронамереност. По онова време този як ирландец с побеляла и разхвърчана като царевична свила коса заемаше поста първи заместник-главен прокурор. Това беше преди повече от десет години, когато още не бях посмял дори да мечтая, че сам ще го заема някога. – Ако нямаш смелостта да го посочиш - прошепна Джон Уайт, - не можеш да очакваш от тях смелостта да го осъдят."

Затова соча. Протягам към залата ръка с изопнат показалец. Търся погледа на подсъдимия и изричам:
– Този човек е обвинен...

Той извръща очи. Или премигва. Или изобщо не реагира.

Отначало често се питах какво е да си на неговото място - прикован от изпитателните и обвинителни погледи на присъстващите в залата, осъзнал факта, че и най-обикновените привилегии на порядъчния живот - взаимното доверие, личното уважение и дори свободата - в този миг са като палто, което си оставил на гардероб и може никога да не си получиш обратно. Физически усещах неговия страх, обърканост и ужасяваща безпомощност.

Сега неумолимите повели на дълга и отговорността са се наслоили във вените ми подобно на рудни отлагания и са поизместили сантименталните настроения. Просто трябва да си върша работата - не че съм станал безчувствен. Повярвайте ми. А тези обвинения, присъди и наказания винаги са съществували. Те са едно от големите колела, които движат живота. Аз изпълнявам ролята си. Служител съм на нашата единствена, всепризната система за разграничаване на правилното от грешното; аз съм бюрократът на доброто и злото. Това да се забрани, а това - не. Човек би си помислил, че след толкова години обвинения, дела и несекващ поток от подсъдими всичко се е сляло в едно. Но не е така.

Отново се обръщам към съдебните заседатели:
– Днес вие, всички вие, сте се нагърбили с едно от най-светите задължения на гражданина. Вашата задача е да установите фактите. Истината. Знам, че не е лесно. Случва се паметта да изневери на свидетелите, спомените им да са замъглени, а доказателствата - противоречиви. Може да се наложи да взимате решения за неща, които или никой не знае, или не желае да говори за тях. Ако сте си у дома, на работа или където и да е извън съдебната зала, можете да се откажете и да не направите нужното усилие. Но тук трябва. Длъжни сте! Нека ви припомня: налице е извършено престъпление. Никой не оспорва това. Налице е реална жертва. Реална болка. От вас не се очаква обяснение защо се е случило това. В края на краищата подбудите може да останат завинаги скрити в душата на човека. Но вие трябва поне да се опитате да прецените какво всъщност се е случило. Ако не, няма да разберем дали този човек заслужава да бъде освободен... или наказан. Няма да знаем кого да виним. А ако не успеем да открием истината, как ще възтържествува справедливостта?

Пролет

– Би трябвало да ми е мъчно... - казва Реймънд Хорган.

Отначало се питам дали не говори за погребалното слово, което му предстои да произнесе. Току-що прегледа записките и сега пъха двете картончета в малкото джобче на синьото си шевиотено сако. Но по израза на лицето му разбирам, че бележките се отнасят за нещо лично. Седнал на задната седалка на служебния буик, той се взира през стъклото в уличното движение, което с приближаването ни към Южния квартал става все по-натоварено. Хорган се е унесъл в мислите си. Наблюдавам го и изведнъж си казвам, че тази поза би била много ефектна за официалния портрет за тазгодишната кампания - едрите черти на Реймънд, застинали в тържествено изражение, решително и леко меланхолично. От него, също както от мръсните тухли и покривите от катранени плоскости в квартала, през който минаваме, се излъчва някакъв стоицизъм, свойствен за този невинаги весел град.

Работещите с Реймънд често повтарят, че не изглежда добре. Преди около година и половина той се разведе с жена си Ан след трийсетгодишен брак. Понапълнял е, а вечно мрачното му напоследък лице говори, че е достигнал онзи момент в живота, когато те осенява мъдро прозрение: човек не може да се избави от болките и мъките. Преди година преобладаваше мнението, че Реймънд няма нито издръжливостта, нито желанието да се кандидатира отново, а той изчака да останат само четири месеца до предварителните избори и едва тогава заяви, че ще участва в тях. Някои смятат, че го е направил, защото не може да се откаже от властта и обществения живот. Аз мисля, че основната причина е откритата му омраза към най-опасния конкурент в предварителните избори Нико Делла Гуардия, който до миналата година беше прокурор. Независимо от мотивите кампанията се оказа доста тежка. Докато имаше пари, в нея активно участваха специализирани бюра и консултанти по средствата за масова информация. Трима млади мъже със съмнителни сексуални наклонности се произнесоха по въпроси като например официалния портрет за предизборната кампания и се погрижиха ликът на Реймънд да бъде разлепен на всеки четвърти автобус в града. Пресилената му усмивка на снимката цели да покаже непоколебимост, съчетана с благонамереност. Според мен обаче на нея той прилича на мухльо. Ето още едно доказателство, че вече не е много наясно с нещата. Изглежда това имаше предвид, когато каза, че би трябвало да му е мъчно. Намеква, че не е в крак със събитията.

Сега продължава да говори за убийството на Каролин Полхимъс, станало преди три вечери, на първи април.

– Като че ли нещо не мога да схвана. От една страна, Нико иска да изкара, че аз съм я убил. От друга страна, всяко нещастно журналистче иска да знае кога ще открием убиеца. Секретарките ронят сълзи в тоалетните. А в крайна сметка трябва да помислим и за тази нещастна жена. Господи, та аз я познавах като стажантка още преди да завърши право! Работеше при мен. Аз я назначих. Умна, приятна жена. И много способна. А като се замислиш за случилото се... смятах, че съм претръпнал, но мира нямам... Някакъв мръсник се вмъква в дома ѝ с взлом... Да свърши по този начин! Така ли трябваше да си отиде от света? Някой побъркан да ѝ спука черепа и после да се гаври с нея. Господи! - повтаря Реймънд. – Нямам думи."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg