Арктически ангел

Арктически ангел Джеймс Ролинс Времетраене: 1:16 мин. Джеймс Ролинс Времетраене: 2:25 мин. Моят ден Мая Дългъчева, Маргарита Шоселова Времетраене: 1:00 мин. Рима. Пътуване към дома Ангелина Ангелова Времетраене: 1:00 мин. Ключовете и ключалките Зорница Христова Времетраене: 1:09 мин. Красиви отвън и отвътре Дони Василева Времетраене: 1:01 мин. Лес в къщата Алена Морнщайнова Времетраене: 0:56 мин. За брака, развода и любовта Мая Манева Времетраене: 0:53 мин. Карти Тийн ключ за родители Христина Лакева Времетраене: 0:58 мин. Извън обхват Евгени Черепов Времетраене: 1:00 мин. Разследванията на инспектор Гамаш: Черният вълк Луиз Пени Времетраене: 0:55 мин. Безразсъден кураж Джени Ууд Времетраене: 0:58 мин.

Убийството на архивист от Ватикана в сенките на стените на Кремъл разкрива конспирация, която може да се проследи три века назад - чак до кървавата епоха на руските царе. Преди да бъде убит, архивистът успява да изпрати кодирано съобщение, предупреждаващо за ужасяваща заплаха, свързана с тайна, скрита в Златната библиотека на царете - огромен архив, смятан за изгубен завинаги.

Различните страни се надпреварват за истината зад тревожното му откритие и смъртта му. Сигма е призована да помогне както в търсенето на изчезналото съкровище от стари книги, така и да проследи диря дълбоко в Арктика, да открие истината за изгубен континент и откровение, което може да доведе до избухването на световна война. Но Сигма е изправена пред редица трудности след бомбена атака на Националната алея, насочена срещу сърцето на тайната агенция. И тази атака е направила организацията уязвима.

Нарастващият конфликт на руска почва и дълбоко в Арктика ще разпали старото съперничество между надигащата се Руска православна църква и Ватикана, докато страните по Полярния кръг дрънкат с оръжие и заплашват да превърнат ледените морета в огнен ад.

Книгата е част от поредицата Сигма от Джеймс Ролинс и поредицата Кралете на трилъра на издателство Бард.

"23 май, 1764

Архипелаг Шпицберген

Носът на лодката заора в разбитите шисти и замръзналия пясък и предизвика малко свлачище на скалистия остров Шпицберген. Намиращите се на борда бяха дошли да търсят съвет от прокълнатите, защото дори мъртвите имат истории за разказване.
– Не би трябвало да сме тук - промърмори лейтенант Орлов и стисна руското православно разпятие на гърдите си. Комендант Василий Чичагов не можеше да спори с помощника си, но това не променяше нещата.
– Имаме заповеди - напомни му той с горчивина, ледена като сутрешния вятър.

Зад тях трите големи кораба Чичагов, Панов и Бабаев се поклащаха сред натрошените ледове. Макар че беше пролет, Арктика си оставаше скована от зимата. По-голямата част от тези ледове щяха да се разтопят едва в средата на лятото, ако изобщо се стопяха. Василий стисна юмруци колкото заради смразяващия студ, толкова и от раздразнение. Загърна се по-добре в кожуха си; носът и устата му бяха скрити под дебел вълнен шал. Зачака греблата да бъдат прибрани, преди да слезе на брега. Докато чакаше, погледна назад към трите кораба. Водещият носеше неговото име, което му правеше чест, но и понякога го караше да се чувства неловко. Василий беше постъпил в Имперския флот на шестнайсет, бързо се издигна и сега служеше като заместник-комендант на пристанище Архангелск на брега на Бяло море. Трите кораба бяха излезли от пристанището преди две седмици. Задачата им беше да проучат и инспектират китоловните лагери, които биваха установявани на замръзналия архипелаг всяка пролет.

Веднага щом ледовете се разтапяха, започваше ожесточено съперничество за най-добрите места - не само между руските, но и между норвежките и шведските китоловци. По време на този избухлив период военноморските сили на Василий трябваше да поддържат ред и да защитават руските станции. След около месец, след като всички лагери бъдеха окопани и готови, корабите му щяха да се насочат обратно към дома. Сблъсъците щяха да продължат и през лятото, но нямаше да са толкова сериозни, че да изискват намесата на руските имперски сили. След този критичен период на установяване китоловците щяха с неохота да уважават претенциите на другите. Така беше от векове, още от времето на холандския мореплавател Вилем Баренц, който открил тези острови, докато търсел предполагаемия Североизточен морски път до Китай.

Василий въздъхна и се загледа към покритото с ледове море на изток. Миналото лято самият той се беше опитал да открие този маршрут, но без успех. Сърдити гласове насочиха вниманието му обратно към острова. На известно разстояние от брега мъже се бяха събрали около голям огън пред няколко струпани от камъни постройки. Някои сочеха към тях, очевидно учудени от пристигането им. Според докладите този лагер беше установен преди месец. В плитчините вече се виждаше труп на гренландски кит. Въпреки че задната му перка беше отрязана, тялото му беше дълго петдесет стъпки. Тоновете тлъстина, изрязани от тялото, лежаха натрупани на тъмни купчини. Хора се суетяха около медни казани и изваряваха мас от тлъстината. По-наблизо покрай брега бяха издигнати рамки, на които бяха окачени да съхнат балени. Недалеч от брега останките от разфасования кит се бяха превърнали в носещо се на повърхността пиршество за стотици морски птици, които кръжаха и се спускаха към трупа с крясъци.

Това, че китът беше тук, имаше и друга цел. Той беше жалонът, около който беше изграден този лагер. С този успех никоя друга група китоловци нямаше да посмее да оспори този бряг. Тези корави, но суеверни мъже смятаха за лоша поличба да навлезеш на територията на друг лагер, след като съперниците ти са имали успешен лов. Дори лейтенант Орлов знаеше това.
– Защо дебаркирахме тук, коменданте? Тези китоловци, изглежда, са се установили добре, нали?
– Да, но ние не търсим тях.

Василий махна на Орлов да го последва, без да обръща внимание на любопитния му поглед. Не беше споделил с него истинската причина да слязат на брега. Потупа се разсеяно по джоба. В него беше писмото от императрица Екатерина II, написано от собствената ѝ ръка. Писмото съдържаше секретна заповед, която му беше връчена едва след като трите кораба бяха навлезли в Бяло море. Мъжът, който му беше дал писмото, седеше на кърмата на катера. Сякаш усетил мислите на Василий, Михаил Ломоносов се изправи и тръгна по палубата. Приличаше на гробар - облечен изцяло в черно, от тежкия сюртук до шапката с широка периферия. Почти през целия път дотук не беше излизал от каютата си, заровен в книги и карти. Само шепа хора знаеха, че е дошъл в Архангелск от Санкт Петербург, носейки писмото на императрицата.

Макар да беше още в началото на петдесетте, Ломоносов вече се беше издигнал до поста държавен съветник, еквивалент на бригаден генерал в армията или флотски адмирал, което го правеше по-високопоставен от Василий. Беше постигнал това, доказвайки гениалността си в най-различни начинания. Можеше да се похвали с дълъг списък постижения в странни области като физика, химия, астрономия, география, минералогия и дори история и поезия. Ломоносов слезе на брега и спря до Василий.
– Бях забравил колко студено е толкова далече на север.

Думите му не прозвучаха като оплакване; по-скоро в тях се долавяше лека тъга. Това напомни на Василий за една подробност от живота на този човек. Ломоносов беше родом от тези ледени земи - от село Мишанинская в Архангелска област. Като момче плавал из същите тези морета с баща си, който бил заможен рибар. Така че пътуването му дотук беше колкото в служба на императрицата, толкова и завръщане на родното място.
– След като вече слязохме на сушата - недоволно промърмори Василий през шала си, когато държавният­ съветник застана до него, - може би ще споделите ненаписаната част от писмото на императрицата.
– След като останем сами - със сдържана физиономия отвърна Ломоносов и посочи един висок мъж, който вървеше към тях. – Това трябва да е капитан Разин­, водачът на китоловците.

Василий споделяше мнението му. Брадатият казак сякаш изобщо не усещаше студа - беше само по панталон и риза с разкопчана яка. Малкото открита кожа, която се виждаше, беше загрубяла от солта и бе придобила цвета на тъмна мед. В поведението му нямаше нищо гостоприемно и това се подсилваше от сабята на бедрото му и от пистолета, затъкнат в ремъка през рамото му. Мъжът се изплю на пясъка, преди да заговори - тлъста храчка, която едва не улучи ботуша на Василий. Орлов пристъпи заплашително напред, но Василий му даде знак да спре.
– Най-сетне - каза Разин. – Пратих вестта за телата преди месец. Още малко и ще започнат да се разтопяват и да вонят. Хората ми отказват да припарят до онзи прокълнат бряг, докато не бъдат махнати, а на мен ми трябва онова място, ако искаме да се надяваме на успешен ловен сезон.
– Веднага ще се заемем да приберем мъртъвците - увери го Василий. – Но преди това искаме да ни покажете какво сте намерили сред тях."
Из книгата

Издателска къща Бард ООД
София 1113
бул. Цариградско шосе №115-Н, ет. 3
bard@bard.bg