Вечер при Клер

"Във "Вечер при Клер" липсват обичайните белези на занимателното четиво и въпреки това цялата книга се чете на един дъх... Това се обяснява не само с факта, че Газданов е прекрасен и увлекателен разказвач... В романа си той е постигнал висока степен на емоционално напрежение, на което най-вече се дължи неговата прелест. Газданов притежава необикновени литературни и изобразителни способности, той е един от най-ярките писатели, израстнали от емиграцията."
Марк Слоним

"Вечер при Клер" се движи наистина деликатно между руския автопсихологически роман и западния роман на потока на съзнанието."
Игор Сухих

"Тук (в книгите на Газданов) звучи музика, езикът звъни, излъчва светлина, дори ухае... това е истинско изкуство на словото."
Ласло Диенеш

"Вечер при Клер" е явление не само на младата емигрантска литература, а изобщо на цялата руска художествена литература. Романът е интересен от гледна точка на обратната композиция, сюжет се гради на ретроспекции-спомени."
Бронислав Сосински

Гайто Газданов (1903 - 1971) напуска Русия с първата емигрантска вълна, предизвикана от Октомврийската революция и Гражданската война. След неколкогодишно странстване, свързващо го за кратко и с България, той се установява във Франция, където още с първия си роман "Вечер при Клер" (1929 г.) се утвърждава като ярък и самобитен писател. Оценена високо в своето време, прозата на Газданов е преоткрита в края на ХХ век и му донася макар закъсняла, но напълно заслужена слава, като му отрежда място сред най-значимите представители на руската литература. Той е автор е на близо четиридесет разказа и девет романа, два от които, "Призракът на Александър Волф" и "Пътища в нощта", вече бяха издадени в превод на български език.

"Мислех за Клер, за вечерите, прекарани при нея, и постепенно започвах да си припомням всичко, което ги предхождаше; и невъзможността да разбера и изразя всичко това беше мъчителна за мен. Тази вечер ми се струваше по-очевидно от всеки друг път, че с никакви усилия не мога изведнъж да обхвана и да почувствам безкрайната верига от мисли, впечатления и усещания, чиято съвкупност възниква в съзнанието ми като редица от сенки, отразени в неясното и несигурно огледало на по-късното ми въображение. Най-прекрасните, най-проникновени чувства, които съм изпитвал някога, дължах на музиката, но нейното вълшебно и мигновено съществование е онова, към което безуспешно се стремя - и не мога да живея така. Много често по време на концерт неочаквано започвах да разбирам онова, което дотогава ми се струваше неуловимо; музиката изведнъж събуждаше в мен такива необичайни физически усещания, за които се смятах напълно неспособен, но с последните заглъхващи звуци на оркестъра усещанията изчезваха и аз отново се оказвах в присъщата ми неизвестност и неувереност. Болестта, причина за неестественото ми пребиваване между действителното и мнимото, се състоеше в неумението ми да усещам разликата между усилията на моето въображение и истинските, непосредствените чувства, породени от събитията, които се случват с мен. Това приличаше на липса на дарба за духовна сетивност. Всеки предмет в моите очи беше кажи-речи без точни физически очертания и поради този странен недостатък аз никога не можех да нарисувам дори най-лоша рисунка; и по-късно, в гимназията, въпреки всичките си старания, не можех да си представя сложните линии на чертежите, макар да схващах ясната цел на тези плетеници. От друга страна, зрителната ми памет беше добре развита и аз и досега се чудя как да се примиря с това очевидно противоречие; то беше първото от безбройните противоречия, които впоследствие ме въвличаха в безпомощна мечтателност; те затвърждаваха в мен съзнанието за невъзможността да прониквам в същността на абстрактните идеи, което на свой ред пораждаше моята неувереност. Затова бях твърде плах и репутацията ми на дръзко момче, каквато имах в детството, се обясняваше - както я разбираха някои хора, да речем, майка ми - именно със силното желание да надмогна тази постоянна липса на увереност. По-късно развих навика да общувам с най-различни хора и дори си изработих някои правила при разговор, които почти никога не нарушавах. Те се състояха в употребата на няколко десетки мисли, достатъчно сложни на вид и извънредно примитивни в действителност, достъпни за всеки събеседник; но същността на тези прости понятия, общоприети и задължителни, винаги ми е била чужда и безинтересна. Аз обаче не можех да победя дребнавото си любопитство и ми доставяше удоволствие да предизвиквам някои хора към откровеност; техните унизителни и незначителни признания никога не будеха у мен напълно закономерното и обяснимо отвращение; то би трябвало да се появи, но не се появяваше. Мисля, причината беше, че крайните отрицателни чувства не ми бяха присъщи, бях твърде равнодушен към външните събития, дълбокото ми вътрешно съществование беше за мен несравнимо по-важно."
Из книгата

Аквариус ООД
София, 1715
р-н Младост, 4, бл. 473, вх. Б, ет. 4
info@aquarius-books.com