"Още от малък Афонсо да Силва Брандао научи, че животът е неизвестно направление с множество кръстопътища, разклонения, мостове, тунели и улички без изход и че всяка нова посока крие безброй тайни и загадки, които чакат да бъдат разкрити. Изпълнен с безкрайно любопитство и подтикван от буден и интуитивен ум, той отрано заподозря, че светът е странно място, огромна сцена на илюзии, предателства и лицемерие, стъклен калейдоскоп, в който всичко изглежда разбъркано, но накрая се оказва на мястото си; че нещата имат смисъл, но не непременно конкретно значение. Той впрочем предусети, че именно съществуването на значение поставя началото на загадката на съществуването.
Щеше да настъпи време, когато постоянно щеше да си задава въпроси за тази велика тайна – може би една от най-големите и древни мистерии на Вселената. Въпросът за смисъла на битието. Съдбата. Тогава щеше да се опита да разгадае криволичещия маршрут на живота, невъобразимия път, по който преминават един след друг дните, влачейки го в неизвестна посока; онзи път, навярно предначертан от него самия или пък от обстоятелствата, който със сигурност го води към неизбежния край през същински лабиринт, сякаш всичко това е плод на тъмна конспирация, заплетена от анонимни агенти във фантастичен таен заговор. Там щеше да потърси решението на загадката, която не му даваше мира.
Когато дойдеше това време, Афонсо щеше да допусне, че животът всъщност е трагедия или може би просто грандиозна пиеса, написана от анонимен драматург, изиграна от актьори сомнамбули, неволни участници в един непознат сценарий, герои, на които никой не си бе направил труда да обясни сюжета на историята; накрая интригата беше налице, но си оставаше неразбрана. Може би тази гледна точка бе породена от определени обстоятелства в живота му, от редица недовършени странствания, в каквито се бе превърнало неговото съществуване. Тогава щеше да се сблъска с неосъществените си мечти и с онези пътища, които не бе извървял, а от изживените си дни щеше да запази само жестоката носталгия по онова, което е можело да бъде, ако нещата се бяха развили по различен начин. Нищо не беше справедливо, всичко бе резултат от случайности и всеки човек се опитваше да намери логика в хаоса на съществуването, сякаш бе важно да създаде собствена история, да придаде смисъл, да открие причина и обяснение на нещата, които просто се случваха.
Един ден щеше да заключи, че в живота всеки човек има право на голяма любов. Едни щяха да я срещнат на някой забравен от бога кръстопът и заедно, самоотвержено и упорито, щяха да извървят остатъка от пътя, докато накрая смъртта не ги спреше. Други пък бяха обречени никога да не я изпитат, да я търсят напразно, да се разминат с нея на някой ъгъл, без въобще да я погледнат, да не обръщат внимание на загубата, докато не изчезнат в мъглата, която се стеле над самотната пътека, по която ги бе отвел животът. А имаше и трети – орисани да страдат. Те срещат любовта, но скоро разбират, че тази среща всъщност ще бъде мимолетна и потайна, кратък полъх в хода на времето, жестока интерлюдия преди болезнената раздяла, целувка за сбогом по пътя към самотата; душите им биваха съкрушени от горчивата тъга да знаят, че е имало и друг начин, различно съществуване, още една възможност, която съдбата им бе отказала. Това бяха нещастниците, които се разкъсваха от гняв, докато накрая не се предадяха на примирението. Те минаваха през живота, огънати под тежестта на тъгата по онова, което е можело да бъде, по неслучилото се бъдеще и по пътя, който никога нямаше да извървят ръка за ръка с другия. Те бяха неизличимо белязани от дълбоката и горчива носталгия на неизживяната любов.
Животът всъщност представлява казан с мистерии, като се започне от най-безобидните и невинните, които са в корените на нашето съществуване. Афонсо например не беше сигурен за деня на своето раждане. Макар да се съмняваше в точната дата, знаеше, че това се е случило някъде през март 1890 г. Майка му казваше, че го е родила трийсет минути след полунощ на 7 март, но дали е било в нощта на шести срещу седми, или на седми срещу осми? Този въпрос си остана неизяснен, но така или иначе, в официалните документи бе записано, че Афонсо се бе родил на 7 март.
Малкият бе видял бял свят в една скромна къща в Карашана, пусто място в началото на селището Рио Майор в провинция Рибатежо. Той бе шестото и най-малко дете на госпожа Мариана, ниска и силна жена с месести червени бузи и прошарени коси, стегнати в кок, чието име също бе обвито в абсурдни съмнения. Майка му твърдеше, че името ѝ е Мариана Андре Брандао, но навремето се представяла като Мариана Силва Андре, Мариана да Консейсао или Мариана даш Дореш. Афонсо така и не успя да разреши загадката; макар да я бе разпитвал безброй пъти, бе получавал противоречиви или уклончиви отговори. Според акта за раждане на Афонсо той бе син на Мариана Андре Брандао, но един ден бе прочел удостоверението на един от своите братя, където името на майката бе Мариана Силва Андре. Затова единственото сигурно нещо бе, че малкото име на майка му е Мариана.
Баща му се казваше Рафаел Брандао Лауреано, което повдигаше нови въпроси. Щом фамилията му бе Лауреано, защо бе дал на отрочетата си второто си име – Брандао? По тази тема също липсваха задоволителни отговори и когато Афонсо питаше баща си, той само вдигаше рамене. Рафаел Лауреано беше дълбоко религиозен мъж, висок цели метър и седемдесет и пет – ръст, който се срещаше рядко в Португалия. Имаше продълговато лице, прорязано от бръчки, които започваха от ъгълчетата на малките очи, а гъстата му и непокорна посивяла коса приличаше на наръч слама, която стърчеше на главата му. Господин Рафаел работеше като надничар, но нека да изясним, че професията му нямаше нищо общо с надениците. Надничар е човек, който работи на полето и получава дневна надница. Поради тази причина бащата на Афонсо беше беден, но поне не мизерстваше. Притежаваше два малки парцела, където отглеждаше лози, за да произвежда червено вино, което продаваше на склададжиите в Рио Майор. Парите от лозето не стигаха, за да издържа семейството, и тъй като Рафаел се славеше като добър земеделец, едрите земевладелци често го викаха да работи в земите им.
Рафаел и Мариана се оженили рано и първото им дете се родило, когато самите те били още юноши. Той бил на петнайсет, а тя на четиринайсет години. Мариана родила красиво момченце, което нарекли Мануел. По-късно на бял свят се появили Жезуина, Антонио, Жоао и Жоакин. През 1889 г., по време на службата си във флота, Антонио починал от туберкулоза. Мариана била съсипана и мъката се настанила в дома им. Рафаел изпаднал в депресия, бил отчаян, обзет от сполетялото семейството му нещастие. По онова време смъртта често отнемала деца, повечето от тях още кърмачета, но Антонио вече не бил дете, а обичан и уважаван млад мъж с планове и мечти.
Всяка нощ бащата сънувал смъртта на сина си. Присънвало му се, че той всъщност е жив, че е възкръснал, че се запознава с друг младеж, който прилича на неговия Антонио, или пък че момчето му не чува гласа му, когато го повика. Сънят всеки път бил различен, често печален, понякога безнадежден, рядко се случвало да е щастлив. Но един от тези сънища наистина го впечатлил. В една задушна лятна нощ Рафаел сънувал, че е коленичил на гроба на момчето си, когато Господ му се явил и му казал, че му е отредил пет деца. Щом е загубил едно, друго ще се роди, за да заеме неговото място. Когато се събудил, Рафаел вече бил взел решение и Мариана била възнаградена с още едно дете. Това било начин да върне радостта в дома си и да изпълни Божия промисъл. И така през следващата година Мариана, която вече била на четиридесет и пет, родила Афонсо – момченцето, дошло на света, за да заеме мястото на Антонио според Божиите планове.
Изтърсакът в семейството израсна в дом, в който братята и сестрите му бяха доста по-възрастни. Брат му Мануел беше на трийсет и една години, вече женен и напуснал домашното огнище. Беше станал ковач и имаше дъщеричка с две години по-голяма от най-малкия му брат. Жезуина се омъжи, когато Афонсо беше бебе. Първият му спомен за сестра му бе един болезнен момент в кухнята, когато лицето на Жезуина бе подгизнало от сълзи; тя оплакваше загубата на първата си рожба, положила глава на рамото на майка им, която я утешаваше. От втория му брат Антонио, онзи, на когото в крайна сметка дължеше живота си, бе останала само окачената на стената голяма фотография, на която той гордо носеше униформата си. Най-близки на Афонсо бяха Жоао и Жоакин, които вече бяха младежи и работеха в една дъскорезница. Тримата спяха заедно в месинговото легло в една стаичка със захабена завеса вместо врата. Докато малкият растеше, стана ясно, че вече не се побират в кревата, затова Афонсо, който винаги спеше в средата, започна да ляга с глава до краката на братята си.
Спомените му започнаха да се проясняват едва след шестгодишна възраст. По това време той престана да смуче хляб – поради липса на по-подходящ биберон, въпреки че все още ядеше попарата с вино, която неизменно присъстваше в менюто му. Престана да суче от гърдите на майка си, когато навърши две години, тъй като млякото ѝ бе секнало, и оттогава животът му зависеше от тази попара от хляб и домашно червено вино. Тръгвайки на училище, Афонсо придоби по-реална представа за света, който го заобикаляше. Започна да забелязва пръснатите из къщата мебели от тъмно грубо дърво и миризмата на свине, тор и шира, която проникваше в стаята му. Свинете живееха в малката кочина от едната страна на къщата и вонята им лесно се промъкваше вътре. Не че това го притесняваше особено; той ходеше бос навсякъде и носеше смърдящите дрипи, които бе наследил от братята си.
Афонсо отрано започна да помага на баща си – засаждаше пъпеши, почистваше лозята или пръскаше насажденията. Вече десет години лозите бяха заплашени от болести. Вече се обсъждаше новия метод, с който да се бори тази напаст – сулфатите, но тъй като това нововъведение още не бе достигнало до Рибатежо, тази древна земя на отрудени хора, господин Рафаел трябваше да разчита единствено на защитата на Девата. Въпреки че по онова време хората се придвижваха с каруци, Рафаел Лауреано се задоволяваше с една магарица, която му помагаше при орането. Афонсо научи, че магарицата не беше никак глупава, напротив – проявяваше ловкост и хитрост. Той често слушаше как баща му ѝ дава насоки."
Из книгата
Книги 
