История за любов горчива като черен шоколад. Порша Къткарт никога не е изпитвала желание да напуска родното си място. Тя просто мечтае да управлява "Стъклената кухня" - ресторант, построен от баба ѝ още преди десетилетия. Но след поредица от горчиви разочарования и загубата на наследството си, Порша е решена да започне нов живот със сестрите си в Манхатън.

Когато се нанася в една стара градска къща в горната част на Уестсайд, тя се запознава с 12-годишната Ариел и нейния наскоро овдовял баща, Гейбриъл - мъж, който трябва да се справи с трудната задача да отгледа двете си дъщери сам. Скоро едно обещание, което е дала на сестрите си, принуждава Порша да се завърне в света на вълшебната храна и силните емоции, където ѝ се налага да се изправи срещу всичко, от което е бягала. Нищо не е такова, каквото изглежда на повърхността - наяве излизат стари тайни и съперничества, а обещанието за нова любов се надига като шоколад, кипнат на тих огън със сметана.

Линда Франсис Лий е родена в Тексас и живее в горната част на Уестсайд, Манхатън. Тя е автор на 21 книги, издадени в 20 държави. Когато не пише, Линда обича да тича в парка и да прекарва време със съпруга, семейството и приятелите си.

"Баба ѝ явно беше излязла, без да ѝ каже, и щеше да отсъства целия ден. Но десет минути след като Порша седна да се храни, баба ѝ влезе в кухнята откъм задния паркинг. Виждайки храната и масата за един, тя се олюля лекичко и трябваше да се опре на кухненския плот. Порша скочи, за да вземе още една чиния и прибори.
– Няма нужда – каза баба ѝ, оставяйки чантата си, и излезе
от кухнята.

Порша се спусна след нея, но на вратата на своята стая баба ѝ се обърна към нея и притисна сухата си ръка в бузата на Порша.
– Време е. Трябваше да се досетя, че ще достигнеш до познанието, независимо дали те уча, или не.
– За какво говориш?

Тогава баба ѝ се усмихна примирено. Но не отговори. Вместо това затвори вратата на стаята. Порша се върна в кухнята и започна да я обикаля ядосана, че не знае какво е значението на приготвената от нея храна. Обзе я странно чувство на ужас. Реши, че ако баба є иска да отиде някъде, не бива да є позволява да взима колата. Не трябва да я пуска близо до печката и ножовете. Щеше да я пази от всичко, каквото и да беше онова, което предричаше масата, подредена за един. Беше горещо лято, болезнено синьото следобедно небе изгаряше от жега и влага. Баба є се върна в кухнята чак към четири часа. Порша скочи и се спусна към нея.

– Какво става?
– Време е да поемеш "Стъклената кухня" завинаги.
– Какво? Не! – Порша не се отказваше, трябваше да разбере какъв е проблемът и да го реши. Но баба є я заобиколи и се отправи към задната врата на ресторанта.
– Къде отиваш?

Баба ѝ не взе със себе си ключовете и чантата. Порша нямаше как да я спре.
– Бабо, не можеш да си тръгнеш.
Баба є не я слушаше. Тя излезе навън, а Порша я следваше по петите умолително:
– Бабо, къде отиваш?

Неочаквано баба є спря под внезапно надвисналите буреносни облаци и протегна ръце нагоре. Мълнията се стрелна, сякаш спусната от Божията ръка, и за части от секундата достигна
и удари възрастната жена. Шокът и електрическите импулси покосиха Порша, поваляйки я на земята като парцалена кукла, захвърлена в калта от ядосано дете. После всичко беше като на филмова лента – хората, спускащи се към тях, линейката, нахлуваща в двора. Единственото реално нещо беше осезаемото усещане за вина. Порша знаеше, че тя е виновна. Само ако не бе приготвила храната.

Само ако не бе подредила масата за един, а за двама. Само ако не бе позволила на баба си да излезе навън. Само ако не се бе докосвала до познанието.
Но "само ако" не променяше нищо, колкото и да го повтаряше. Баба є я нямаше, и то заради храната, която Порша беше приготвила, без да разбира значението є. Изправена на паркинга, със "Стъклената кухня" зад гърба си, Порша си обеща, че повече няма да готви. Един месец по-късно тя се омъжи за Робърт и положи усилия да се изгради като перфектната съпруга на тексаски политик,
изтривайки собствената си самоличност и превръщайки се в безплътна фасада от любезни усмивки и безобидни разговори. Затръшна капака на познанието. И стана нормална."
Из книгата