Романът "Ох..." е удостоен с наградата "Интеграл" за 2012 година. По него е заснет и филмът "Тя" с режисьор Пол Верховен.

"Декември е месец, през който мъжете се напиват - убиват, изнасилват, завързват неподходящи връзки, признават чужди деца, бягат, стенат, умират..."
Из книгата

Декември е само месец от живота на една жена. Но месец, през който Мишел ден след ден се бори с демоните вътре в себе си, рискувайки да се изгуби във водовъртежа на спомените, секса и смъртта. Баща ѝ, масов убиец, от трийсет години е в затвора. Седемдесет и петгодишната ѝ майка е на път да сключи брак с два пъти по-млад от нея мъж. Бившият съпруг на Мишел разчита на нея, за да получи професионално признание. Любовникът ѝ е не друг, а мъжът на най-добрата ѝ приятелка. Синът ѝ има връзка с жена, бременна не от него. А самата Мишел е влюбена в онзи, който я е изнасилил...

Тази книга е дълбоко откровение, разголваща изповед на една откриваща себе си жена. Тя е и огледало, което улавя образа на съвременната жена изобщо, независима и отговорна, целеустремена и противоречива, поела вече до голяма степен бремето на един все по-малко мъжки и съвсем не дамски свят.

Филип Джиан (1949) е написал 23 романа, три от които са известни на българския читател: "37,2° сутринта" ("Бети Блу"), "Проклета въртележка" и "Навън към себе си" - и трите издадени от ИК "Колибри". Възхваляван и оспорван от френската критика, той е "настолният" писател на поколението, съзряло в края на XX век, смятано от мнозина за наследник на бийт-културата. Книгите му са преведени на повече от двайсет езика, а успехът му е колкото траен, толкова и неоспорим. "Нечистота" излиза през 2005 г., след което Джиан слага началото на амбициозен проект - роман с продължение, от който вече е издал три тома.

Челюстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слънце. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стегне страхотна мигрена. Преди два дни, докато поливах градината, вдигнах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа.

Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица – особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак – или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните... Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват...! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побърк­ване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за вла­ка, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да се преструвам, че не разбирам смисъла на отправените ми послания и знаци.

Бях шестнайсетгодишна, когато след запой по време на празниците в Байон изпуснах самолета и тъкмо този самолет се разби. Това ме накара да се замисля. Реших занапред да вземам предпазни мерки, за да спася живота си. Приех, че някои неща наистина съществуват, без да обръщам внимание на онези, които им се присмиваха. Нека се смеят. Не зная защо, но винаги съм приемала знаците в небето за най-точни и достоверни, така че облак с формата на Х – достатъчно странен, за да привлече вниманието ми – непременно би ме накарал да бъда нащрек. Не знам как така съм се разсеяла. Какво е приспало моята бдителност? Може би от­части, ако не и изцяло заради Марти. Толкова ме е срам. Сега така ме е яд. Яд ме е на самата мен. На входната врата има верига. Как можах да забравя, че на проклетата врата има верига? Ставам и отивам да я поставя. Захапвам долната си устна и за минута стоя неподвижна. С изключение на строше­ната ваза, всичко е на мястото си. Качвам се горе, за да се преоблека. Венсан ще идва на вечеря с приятелката си, а аз още нищо не съм приготвила.

Младата жена е бременна, но не от него. По този въпрос вече пазя мълчание. Нищо няма да постигна. Нямам повече сили да се боря с него. Нито пък желание. Когато си дадох сметка колко много прилича на баща си, направо щях да се побъркам. Името ѝ е Жози. Търси да наеме апартамент за себе си и за Венсан, а също и за бебето, което трябва да се роди. Когато споменахме пред Ришар какви са наемите в столицата, той се престори, че му прилошава. По навик започна да се разхожда напред-назад и да мърмори под носа си. Виждам колко е остарял и помрачнял за двайсет години. "Какво? На година или на месец?", запита накрая, настръхнал, той. Не бил сигурен, че ще намери толкова пари. Подразбира се аз да разполагам със солидни и постоянни доходи. Естествено.
– Нали искаше да имаш син? – казвам му. – Заб­рави ли?