Челюстта ме боли. Докато падах, съм съборила ваза, спомням си, че чух как се разбива на пода, и се питам дали не съм се порязала на някое парче стъкло, нямам представа. Навън все още грее слънце. Времето е хубаво. Постепенно си поемам дъх. Чувствам как само след няколко минути ще ме стегне страхотна мигрена. Преди два дни, докато поливах градината, вдигнах очи и видях в небето тревожно знамение. Беше облак с красноречива форма. Огледах се да видя дали то не се отнася за друг, но наоколо нямаше жива душа. До мен не достигаше никакъв звук, само аз поливах, не долавях нито глас, нито вик, нито полъх на вятъра, нито дори бръмченето на мотор, а обикновено откъм съседите се чува я косачка, я въздушна метла за падналите листа.
Общо взето, имам усет за въздействията на външния свят. Мога да прекарам дни наред затворена, без да ми стъпи кракът навън, само защото съм открила тревожно предзнаменование в полета на птица – особено ако е съпроводен с пронизителен крясък или грак – или ако вечер слънчев лъч пробие листака и блесне в лицето ми, или пък ако се наведа да дам някоя пара на седнал на тротоара мъж, а той ненадейно ме сграбчи за ръката и започне да крещи: Демоните, лицата на демоните... Ала стига да ги заплаша, че ще ги убия, те ми се подчиняват...! Човекът си дереше гърлото, повтаряше до побъркване тези думи, с облещени очи, като продължаваше да ме държи. През онзи ден върнах билета за влака, дори забравих къде трябваше да пътувам, пък и вече не ме интересуваше, защото нямах никакво намерение да се самоубивам или да се преструвам, че не разбирам смисъла на отправените ми послания и знаци.
Бях шестнайсетгодишна, когато след запой по време на празниците в Байон изпуснах самолета и тъкмо този самолет се разби. Това ме накара да се замисля. Реших занапред да вземам предпазни мерки, за да спася живота си. Приех, че някои неща наистина съществуват, без да обръщам внимание на онези, които им се присмиваха. Нека се смеят. Не зная защо, но винаги съм приемала знаците в небето за най-точни и достоверни, така че облак с формата на Х – достатъчно странен, за да привлече вниманието ми – непременно би ме накарал да бъда нащрек. Не знам как така съм се разсеяла. Какво е приспало моята бдителност? Може би отчасти, ако не и изцяло заради Марти. Толкова ме е срам. Сега така ме е яд. Яд ме е на самата мен. На входната врата има верига. Как можах да забравя, че на проклетата врата има верига? Ставам и отивам да я поставя. Захапвам долната си устна и за минута стоя неподвижна. С изключение на строшената ваза, всичко е на мястото си. Качвам се горе, за да се преоблека. Венсан ще идва на вечеря с приятелката си, а аз още нищо не съм приготвила.
Младата жена е бременна, но не от него. По този въпрос вече пазя мълчание. Нищо няма да постигна. Нямам повече сили да се боря с него. Нито пък желание. Когато си дадох сметка колко много прилича на баща си, направо щях да се побъркам. Името ѝ е Жози. Търси да наеме апартамент за себе си и за Венсан, а също и за бебето, което трябва да се роди. Когато споменахме пред Ришар какви са наемите в столицата, той се престори, че му прилошава. По навик започна да се разхожда напред-назад и да мърмори под носа си. Виждам колко е остарял и помрачнял за двайсет години. "Какво? На година или на месец?", запита накрая, настръхнал, той. Не бил сигурен, че ще намери толкова пари. Подразбира се аз да разполагам със солидни и постоянни доходи. Естествено.
– Нали искаше да имаш син? – казвам му. – Забрави ли?
Рейтинг: 9.00 / 5 гласа 
