Първа книга от поредицата "Красиво безрасъдство" от Л. Дж. Шен. След самостоятелните романи "Крадецът на целувки" и "В случай на чудо", които пожънаха голям успех, издателство "Сиела" представя "Красиво безразсъдство", която дава началото на трилогия.

"Пен: "Живея за отмъщението си. Четири години страдам заради това, което Дария Фоло­ухил ми причини, и сърцето ми вече е само лед. Взех си първата ѝ целувка. Тя взе единственото, което обичах. Бях беден. Тя богата. Сега обаче съм най-бляскавият проект на родителите ѝ. Живея в къщата ѝ и мога да съм неин мъчител. Дария Фолоухил си въобразява, че е Кралицата. Заел съм се да ѝ докажа, че не е нищо повече от разглезена принцеса."

Дария: "Всички виждат само бляскавата външност. Кралицата, на която всички завиждат. Не знаят за сълзите. Високите и тънки като игли токчета пробиват стра­хотни дупки, когато стъпваш с тях по хората. Един слънчев ден така пробих сърцето на Пен Скъли, че от него потече кръв, а после го метнах в кофа за боклук. Сега обаче той живее в стаята отсреща и аз искам него, него, само него. Но той е капитанът на отбора, който всички от моята гимназия мразят, и мой доведен брат. И иска да си платя за всичко."
Из книгата

"Плочите под краката ми затрепериха, когато ятото от балерини профуча светкавично покрай мен, а тропането от краката им ми напомни на далечен артилерийски огън. Кафява коса. Черна коса. Права коса. Рижа коса. Къдрава коса. Сливаха се в дъга от панделки и ластици за коса. Очите ми търсеха русата глава, която ми се искаше да разбия в изтрития под. Днес спокойно може да не се появиш, Кралице на кучките.

Замръзнах на прага на балетното студио на майка ми. Бледорозовото ми трико прилепваше към ребрата ми. Бялата ми спортна чанта висеше на рамото ми. Заради стегнатия кок имах чувството, че кожата на главата ми гори. Всеки път когато разпусках коса, златистите ми къдрици падаха на кичури на пода в банята. Казвах на майка ми, че е, защото твърде много си ровичкам по косата, и че не бива да се тревожи за глупости. А ако се интересуваше поне малко  - наистина поне малко, а не само да се преструва, - и сама щеше да го е разбрала.

Размърдах увитите си в ленти пръсти на краката, обути в палци, преглътнах образувалата се от тревога буца в гърлото ми. Вия я нямаше. Благодаря ти, Марксе. Момичетата се изстреляха като торпеда покрай мен, удряха се в раменете ми. Смехът им завибрира в празния ми стомах. Чантата ми падна с глухо тупване. Съученичките ми бяха по-слаби, по-високи и по-гъвкави, с идеално изправени като удивителни знаци гърбове. Аз ли? Аз бях дребна и мускулеста като въпросителна. Вечно несигурна и на ръба на срива. Лицето ми не изразяваше нито стоицизъм, нито царственост. На някои им е изписано на изражението какво им е, на мен ми личи по усмивката. Усмихвам се широко, когато съм щастлива, а когато майка ме поглежда, винаги съм щастлива.

"Трябва да станеш или гимнастичка, или мажоретка, Светулчице. Много повече ще ти подхожда от балета." Понякога обаче майка казва думи, които подкопават самоуважението ми. Очаквало се да се занимавам с балет от първия ден, в който съм се родила. И  - с моя късмет  - бях изключително зле точно в балета.

Ето я и Вия Скъли. Също на четиринайсет, Вия беше всичко, което се мъчех да бъда. По-висока, по-руса и по-слаба. Най-лошото е, че вроденият ѝ талант правеше така, че когато танцувах, да изглеждам като обида за всички, които се занимават с балет по света.

Преди три месеца Вия получи писмо от Кралската академия по балет, канеха я на прослушване. Преди четири седмици отиде на прослушването. Нейните амбициозни родители не можеха да си вземат почивни дни от работата и майка ми се възползва от възможността да лети до Лондон с нея за почивните дни. Сега целият клас очакваше да научи дали Вия ще иде да учи в Кралската академия по балет. Из студиото се носеше слухът, че писмото е в чантата ѝ. Дори украинският балетист Алексей Петров – шестнайсетгодишното чудо, което е като Джъстин Бийбър в балета  - публикува история с нея в Инстаграм след прослушването. Очаквам с нетърпение заедно да сътворяваме магия. Ако науча, че Вия владее и магията, няма да се изненадам. Вещица си е открай време.

– Светулчице, стига си стояла като на тръни при вратата. Никой не може да мине от теб  - пропява майка ми с гръб към мен. Мръщи се на списъка за присъстващи и поглежда към вратата с надеждата да види Вия.

Съжалявам, майко. Тук е само изчадието ти.
Вия винаги закъснява, а майка ми, която изобщо не търпи закъснения, позволява да ѝ се размине. Наведох са за чантата си и влязох с нежелание в студиото. Лъскава стенка опасваше залата, високият от пода до тавана прозорец гледаше към центъра на Тодос Сантос1 и го представяше в целия му фотогеничен и аристократичен блясък. Пейки в прасковен цвят разкрасяваха улиците, покрай които се редяха дървета. Сини кули от стъкло проблясваха като тънка линия там, където океанът целуваше небето.

Чух изскърцването на вратата и затворих здраво очи. Дано не е тя."
Из книгата