"Когато пристигнах пред сградата на вестника, вече преваляше обяд. Дъждът, валял цялата сутрин, бе спрял и смелото слънце, изтръгнало се измежду пепелявосивите облаци, се беше усмихнало. Излизайки от старичкия си "Плимут", видях Толга. Беше се забързал с фотографската си чанта на рамо. Поспря се, щом ме зърна.
- Здравей, Аднан! - поздрави ме той и галейки каросерията на колата ми, добави с усмивка:
- Твоят "Феникс" си е пак в отлична форма! Бива си я!
"Феникс" беше прякорът на моя "Плимут", модел 54-та. Лепна му го покойният Туфан още от първия ден, в който видя наследената ми бричка.
- Ще си я бива я! Като се знае чия е, няма как да не е в отлична форма!
- Така си е - рече той. - Нямаше да е лошо собственикът ѝ да идваше малко по-рано във вестника.
Не обърнах внимание на заяждането му. Това най-много ми допадаше в младите. И той си беше малко безцеремонен, но си знаеше работата. Преди две години, когато още не си бях загубил таланта да правя новини, винаги го взимах със себе си.
- Още си зелен в занаята - отвърнах му аз, поклащайки глава. - Рано идват само новаците. Опитните журналисти никога не идват на работа преди обяд.
Усмивката се разля по цялото му лице. Махна ми с ръка за довиждане и тръгна към белия "Опел", който го чакаше отпред. Вътре на задната седалка седеше Шекип Индже, обявил се за най-голям разследващ журналист. Щом видя, че го гледам, извърна глава, само и само да не ме поздрави. Този нещастник, който навремето не се отделяше от мен, сега, когато звездата ми във вестника залезе, внимаваше да стои колкото се може по-далеч от мен. Днес даже не ми отговори на поздрава. Значи, искаше напълно да прекрати взаимоотношенията си с мен. Какво бих могъл да кажа, като умът му си беше детски. И аз му обърнах гръб и се запътих към онази безформена купчина от бетон и стъкло, която собственикът на вестника бе нарекъл "най-внушителния площад на Балканите и в Близкия изток". Точно пред въртящата се врата групичка служители дърпаха от цигарите си със същата пристрастеност като мен. След като се преместихме от "Джалолу" в "Икителли", ни забраниха свободното пушене в сградата. И бездруго ни беше трудно да се примирим с необходимостта да работим в такова отдалечено от града място, а отгоре на всичко и да не можем да пушим. Отначало се съпротивлявахме на това, като го смятахме за насилие на ръководството спрямо нас, но то беше твърдо и неотстъпчиво и в крайна сметка трябваше да се примирим и да приемем това положение. Та оттогава задоволявахме никотиновия си глад отвън, в дъжд и сняг, без значение какво е времето.
Поздравих познатите си, пушещи пред вратата, която в себе си наричах „стъклен буркан“, и още щом пристъпих, бях вече хванат в него и изплют във вътрешността на сградата. Да не си помислите само, че мъките ми свършиха дотук? Срещу ми се беше изправила охранителната врата, като крепост, през която трябваше да премина. Дадох ключовете от колата си и мобилния си телефон на служителя и минах през нея. Както винаги кимнах на трите момичета в централната рецепция и тръгнах към електронната врата. Допрях личната си карта до апарата и уверено влязох между вратичките. Какво беше това обаче? Стоманените прегради не ми позволиха да вляза! Помислих си, че има някаква техническа повреда. Отново поставих картата си и се опитах да вляза. Напразно, металните прегради не ме пускаха да премина. Като видя колко бях объркан, един от охраната се приближи, взе картата ми и направи същото. Но не, електронният апарат не я четеше. Докато служителят въртеше картата ми в ръцете си, ми просветна, че бях изгонен. И това беше причината Шекип Индже да се направи, че не ме вижда. И той е знаел е, че съм разкаран. Най-вероятно шефът е разговарял и с тях за уволнението ми и за да не недоволстват, предварително ги е накарал да се съгласят. И след като това е факт, значи, никой не ме е защитил. Може би Ариф?... Не, ако се беше възпротивил, щеше да ме потърси и да ми каже. Значи, и той вече се бе уморил да ме защитава. Въпреки това не можех да не му се разсърдя. Най-малкото можеше да ми се обади по телефона, поне нямаше да ме върнат от вратата пред очите на всички.
За миг ми мина през ума да прескоча преградата, да вляза вътре и да напсувам всички до един, начело с Ариф. Искаше ми се да вдигна голям скандал. Но желанието ми, колкото и бързо да се надигна в мен, също толкова мигновено се стопи. Не си струваше да се занимавам с тях, не заслужаваха. Всъщност трябваше да си призная, че нямах сили да го изпълня. Станалото, станало. Сега трябваше да се държа като много печен. Потиснах пораженското чувство в себе си и си наложих да изглеждам спокоен. Благодарих на човека от охраната и си взех обратно картата. Понечих да тръгна към вратата, но се спрях. Между мен и нея имаше някакви си пет-шест метра. Да си отида ли, без никой да разбере? Не, така щеше да изглежда, че се измъквам като страхливец. Най-малкото щяха да разберат, че съм изгонен от вестника. Може би нямаше да се сетят веднага, но този млад охранител, както бе започнал да ме стрелка подозрително с поглед, нямаше да се сдържи да не се разбъбри наляво и надясно за това. Обърнах се към момичетата на рецепцията. Едното говореше по телефона, другото пишеше някакви бележки, третото гледаше нещастно с празен поглед в пространството пред себе си. Щом срещна моя поглед, празнотата в неговия изчезна, но нещастното му изражение не отмина веднага.
- Заповядайте, господин Аднан - обърна се то към мен с безразличен глас. - Какво ще обичате?
- Благодаря, нищо! - отвърнах му аз.
Бях самоуверен, като човек, способен да се надсмива над жалкото си положение.
- Както се вижда, напускам работа. Бих искал да се сбогувам с вас - рекох, сочейки електронната врата, която преди малко не ми позволи да я премина.
Момичето отново впери празен поглед във въздуха.
- Изгонили са ме от работа - продължих да обяснявам аз, проклинайки се за тези свои думи. - Повече няма да се виждаме и исках да си взема довиждане с вас.
Като видях как смаяно ме погледна с широко отворени очи, се успокоих. Значи, все пак ми съчувстваше!
- О, много съжалявам! - отвърна то.
После се обърна и каза на колежките си лошата новина.
- Чухте ли? Господин Аднан са го отстранили от вестника и сега си тръгва.
Двете момичета оставиха работата си и ме погледнаха.
- Стига де! - обади се онова, което говореше по телефона, прикривайки слушалката с ръка.
- Да, направиха с него същото, каквото сториха и с Кенан. Оставиха го пред електронната врата.
- Срамота! - измърмори другото момиче. - За господин Кенан както и да е, но вие сте гръбнакът на тоя вестник!
- То все хубавите хора си тръгват! - добави онова с телефона в ръката. - В този вестник има толкова нефелни хора, вас ли намериха да изгонят?
Изглеждаха искрени, но аз не възнамерявах да продължавам този разговор, благодарих на всички, включително и на охранителя, и си тръгнах. Докато излизах през въртящата се врата, си мислех за Кенан, за когото момичето спомена. Беше първият уволнен сред най-добрите журналисти след като се преместихме в "Икителли". Също като мене дошъл една сутрин и не могъл да влезе. Доста се изложил, докато разбере какво се случва, после не знаел как да постъпи и си тръгнал. Разправяха, че на излизане през въртящата се врата промърморил: "Значи, в "Икителли" така изхвърлят хората от работа!". Кенан не беше твърде обичан от журналистическата колегия. Не мога да скрия, че също като много други колеги, и аз искрено се зарадвах, че са го изхвърлили. Можех ли да предположа, че един ден и на мен щеше да се случи същото?
Наистина изобщо не очаквах, че ще ме уволнят. Вярно, от две години нещата вървяха от зле по-зле. Вече не можеше да се каже, че правя журналистика. Опитвах се да оправям положението, като пишех два пъти седмично бозаджийски статии в коментарната колонка, която ми бяха дали. Но имаше толкова много такива като мен, някога успешни в работата си, а сега уморени, отегчени и изпаднали в криза журналисти, от които ръководството не можеше да се отърве лесно. То продължаваше да ги държи с надеждата, че може би в бъдеще ще му бъдат полезни. И аз, като един от тия „резервни“ журналисти, бях отглеждан като цвете в саксия. Като рекох, че преживявам, най-напред се сетих за училищните такси на сина ми. Ако не успеех да ги платя, щях да се изложа много пред бившата си жена Фунда. При мисълта, че съм изгонен, за пръв път изпаднах в паника. Преди това никога не съм се притеснявал за това как бих преживявал. Ненапразно Фунда все ме обвиняваше, че съм "безотговорен нещастник". Момент, момент, нека да не изпадам веднага в краен песимизъм!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
