"Пролог
Ноември 2051 година
Малко неща изострят по-силно усещането за това, че сме смъртни, от конфронтация със смъртта. Ала точно сега подобна среща е възможно най-далеч от ума на Ади, тъй че тя е неподготвена за предстоящото.
Изживява вътрешен конфликт. Ден като този би трябвало да повдигне духа. Тя е почти на върха вече. Вятърът е студен, но небето е кристалночисто и синьо, а зимното слънце позлатява земята долу. Не цялата земя - само там, където тя се издига над сянката, хвърляна от околните върхове. Езерото в източния край рядко вижда слънце сега, в средата на ноември. По-нататък, на запад, най-сетне заискрява в прозрачносиньо и по повърхността му пробягват отблясъци. Над него е надвиснала призрачна мъгла, почти спектрална под косите предобедни лъчи. Неотдавна навалелият сняг по северния хребет се разпръсква като прах от вятъра.
Но тя е сляпа за всичко това. Разсеяна е от орис, която като че е безсилна да промени. Мисли си как вероятно така е писано да бъде - злощастието да е естественото състояние, изпъстряно с редки моменти на неочаквана радост. Вятърът сякаш издува и дробовете ѝ заедно с пухената ѝ шуба. Малката ѝ раница с провизии за деня - термос, пълен с кафе с мляко, и сандвичи със сирене, леко се полюлява на гърба ѝ от вятъра, когато тя се насочва на север. Върховете на планините Маморис са наоколо ѝ, почти всичките клас Мънро - с височина над хиляда метра, - а в далечината слънцето огрява Бен Невис, най-високия в Шотландия, връхната точка на Британските острови, макар официалната му публикувана височина вече да е намаляла малко с повишаването на надморските нива.
Тя спира за кратко и поглежда назад. Също и надолу. Вече не вижда мъничките дъги от къщи от тясната страна на езерото, където живее. Кин е галската дума за глава. Оттам и името на селото - Кинлохлевен. Селището при главата на езерото Левен. Някъде далеч вляво от нея проблясват водите на язовира Блакуотър и шестте положени редом тръби, спускащи се на зигзаг към долината до водноелектрическата централа над селото. По някой и друг теч праща вода под налягане във въздуха, където капчиците оформят мънички дъги на слънцето.
Накрая тя се фокусира върху целта на изкачването си. Изкачване, осъществявано веднъж месечно в най-суровия зимен сезон, за да провери състоянието на малката климатична станция, която е инсталирала там - замисля се да изчисли - преди цели шест години вече. Точно преди да забременее. Петдесет килограма метална конструкция и компоненти, отнесени на гърба ѝ при три отделни прехода през по-меките летни месеци. Станцията измерва температурата и относителната влажност на въздуха. Скоростта и посоката на вятъра. Ултравиолетовото, видимото и инфрачервеното лъчение. Снабдена е със соларни панели, радиоантена, устройство за сателитна комуникация. На върха ѝ метална кутия е завинтена в пясъчника, кристализирал до бял кварцит. Съдържа дневника с данни, сензора за барометрично налягане, радио и батерия. За Ади винаги е било загадка как оцеляват в тази възможно най-негостоприемна среда.
Отнема ѝ по-малко от петнайсет минути да почисти сензорите от снега и да провери дали всичко е в изправност. Петнайсет минути, през които не ѝ се налага да мисли за друго. Петнайсет минути бягство от депресията. Петнайсет минути на забрава. Когато приключва, сяда на металното сандъче и вади от раницата набързо приготвените сандвичи и топлото сладко кафе, с което ги прокарва. И вече не може да спре мислите си да се върнат към тревогите ѝ от последните няколко месеца. Затваря очи, сякаш това може да ги изключи, ала носи депресията със себе си като раницата на гърба си. Да можеше като нея да я смъкне от раменете си, щом се прибере у дома.
Накрая краката ѝ започват да се вкочаняват и тя се насочва към обърнатата на север урва, спускаща се от върха. Клисурата на двете езера, така е наричана. Тя вижда слънцето да искри по повърхността на малките езерца в дъното, дали на урвата названието ѝ, и започва много предпазливо да се спуска по западния хребет. Тук има съвсем тънък слой сняг, навян в клисурата от вятъра, по повърхността ѝ се редуват скали и растителност и я изпъстрят като атопичен дерматит. Преди Голямата промяна обширните заснежени пространства бяха ставали все по-редки в по-високите планини на Шотландия. Преди трийсет години почти бяха изчезнали. Сега снегът се задържа в северните и източните падини през всичките летни месеци. Разтопява се и замръзва, отново се разтопява и замръзва, докато повърхността им става твърда като лед. Тя е наблюдавала този участък от Клисурата на двете езера да се смалява и разширява през сезоните и с всяка година да расте все повече. Следващата снежна буря ще засипе клисурата и тя вероятно няма да се вижда чак до късна пролет.
Ала днес има нещо различно - зейнала празнина в горния край. Като вход към пещера, чезнеща в мрак. Може да е била там и при последното ѝ идване и просто да не я е забелязала. Нищо чудно да е била скрита под снега, навяван от силния вятър тогава. Във всеки случай, е заинтригувана. Чувала е за снежни тунели. Периоди на по-меко време, един от които току-що бяха имали, пращат стопения сняг надолу по урвите и водата си проправя тунел под леда на трайно заснежени участъци. Тя забравя измъчвалите я тревоги, смъква се по хребета и навлиза в клисурата. Снегът, изпълнил тясната долина, е осеян тук-там със скали и тя внимателно трябва да подбира пътя си до участъка, където под снежната покривка лежи вечен лед. Той е около двайсет метра дълъг и седем или осем метра широк. Може би към два и половина дълбок. Стига до долния му край и се извръща към първия снежен тунел, който е виждала някога. Дъхът ѝ секва. Представлява идеална катедрална арка, оформена от големи геометрично правилни сталактити над скалата и потъмняла растителност отдолу. Падащата отгоре светлина оцветява леда в синьо. Тунелът е достатъчно голям, та да пропълзи в него.
Тя бързо сваля раницата си и бърка в един от джобовете ѝ да извади фотоапарата си. Спира на няколко пъти да направи снимки. После си щраква селфи пред тунела. Ала ѝ се иска да улови цвета и структурата на арката, така че ляга по гръб, за да снима нагоре към светлината. Мъжът е почти над самата ѝ глава, обвит в лед. Напълно облечен е и абсурдната мисъл, която хрумва на Ади, е, че дрехите му са крайно неподходящи за катерене. Обърнат е с лице надолу, с ръце, прилепени до тялото, и широко отворена уста - втренчен е в нея, сякаш още е жив. Писъкът на Ади проехтява из Клисурата на двете езера чак до долу."
Из книгата
