"Миришеше на печено месо, а Ернст Лундвал бе на път да умре. Стоеше вцепенен и дезориентиран, напъхал само части от омачканата си бяла риза в панталоните. Кевин Горман седеше на табуретка на няколко метра зад него и почесваше издаденото си чело със сребрист пистолет. Изглеждаше наистина много тъп. Какъвто си и беше.
Йенс и Лотар бяха получили места на първи ред. За да не пропуснат и секунда от представлението. На каменната веранда над тях, сред колони и бели статуи, се беше разположил дон Игнасио Рамирес. Ядеше печено прасенце, затъкнал салфетка в яката си и със слънчеви очила на очите. Типичният наркобарон. Фризиран и прясно боядисан в чест на събитието; неестествено черна коса на фона на бледата кожа. Мястото – старомодният му дворец. Безвкусна смесица от Дисниленд и Версай. Нелепа розова торта, скрита в колумбийските джунгли. Претрупана градина, екзотични животни в заграждения. Жирафи, самотен носорог, две зебри, един лъв... няколко хипопотама. Всички стояха кротко и зяпаха унило в празното пространство.
Това представляваше сцената, режисирана от Игнасио. Ернст беше осъденият, Горман – екзекуторът... Йенс и Лотар – зрителите.
– Йенс? – извика Ернст.
Гласът му една идея по-тънък от обикновено.
– Ернст – отзова се Йенс. – Не се страхувай – продължи той, сякаш успокояваше уплашено дете.
Но това бяха празни думи.
Йенс се обърна към дон Игнасио Рамирес:
– Може ли да поговорим? – запридумва го той.
Дон Игнасио не трепна, лицето му остана все така безстрастно зад тъмните очила, коремът, който изпъваше полиестерната риза, продължи да поглъща мазното свинско. А и за какво да говорят? Какво можеше да каже Йенс? Да се моли? Нямаше с какво да търгува. Той също беше пътник, по нищо не се различаваше от Ернст. В най-близко бъдеще щеше да го сполети същата съдба. И то от ръката на Кевин Горман, палачът на служба при Игнасио, тъмничарят на Йенс и Лотар... пазачът, мъчителят... Седеше с пистолета в ръка. Както винаги, надрусан с кокаин. Нито стар, нито млад. Родом от Южна Каролина, с провиснала коса и развалени зъби; и водеше дневник на всичките си убийства.
Игнасио отпи от чашата си, вдигна я като за наздравица към Горман. Това беше знакът. Кевин Горман се изправи и тръгна с леко вдигнати ръце, за да изглежда по-едър. Застана пред
Ернст.
– Йенс? – повтори Ернст, този път по-високо, въпросително.
Кевин Горман вдигна пистолета с изпъната ръка, Ернст Лундвал примижа, панически се разпищя, че ще направи каквото пожелаят...
– Затвори си очите – прошепна Йенс на Лотар.
Но Лотар не отмести поглед.
Оръжието на Горман избумтя. Животните в загражденията подскочиха, птичите ята се разлетяха от дърветата и Ернст се строполи на сухата земя с дупка в челото и напикани панталони.
Йенс подхвана Лотар, чиито крака се огънаха.
Горман се обърна към тях. Усмихваше ли се? Да. На устните му танцуваше усмивчица. Погнусата се събра в устата на Йенс, трябваше да я изплюе. Лотар трепереше, вперил очи в земята, краката не го държаха от ужас. Йенс го крепеше. Твърде малък беше за това, едва седемнайсетгодишен...
– Йенс, Лотар! – дебелият глас на дон Игнасио.
Беше се облегнал на каменния парапет на терасата. Салфетката още висеше от ризата му, мазнината от прасенцето проблясваше около устата.
– Живеете тук, под моя покрив, от близо половин година. Отнасяме се добре с вас. Театрална пауза. Горещината и природата около тях, шумовете на джунглата.
Йенс отмести очи по посока на Ернст. Той лежеше на сухата земя, изкривен, мухите вече се събираха.
– Сега е време да заминете – продължи Игнасио. – В някои моменти, Йенс, усещам съпротивата ти.
Двама мъже хванаха краката на Ернст и го задърпаха. Ръцете се влачеха по земята и вдигаха прах, образува се червеникавокафява мъгла.
– Лотар ще дойде с теб, Йенс, но само до Маями. Ще остане там като заложник. Ако ти хрумне нещо, докато си в Европа, той ще срещне същата съдба като Ернст.
Игнасио смъкна салфетката от яката си, избърса се, хвърли я на масата и се прибра. Йенс стискаше здраво Лотар, както баща би държал сина си, за да го предпази. Но Лотар не беше син на Йенс. Негов баща беше Хектор Гусман.
Тя беше под повърхността. Светът навън – мъглив и неясен. Софи лежеше във ваната, сред тишината. Сърцето й биеше все по-учестено. Тя се съпротивляваше на рефлекса да се надигне. Жаждата за кислород обладаваше цялото ѝ тяло. Натискът върху гърлото и гърдите беше страхотен. Болката раздираше крайниците и органите й. Всичко в нея крещеше да изскочи на повърхността. Но Софи Бринкман не помръдна, не се поддаде на импулса. Това беше самоналожено наказание. Което не можеше да обясни. Зад сивото терзание и болката се криеше нещо друго. Почти невидимо... Лъч червена светлина. Това беше насладата. Горчивата и сладка наслада. Себеомразата... самоизмъчването. Моментното удоволствие от болката, временното облекчение.
Тя започна да се вцепенява. Устните загубиха усещане... Натискът върху очите стана непоносим. Страхът от смъртта се пробуди. Крайниците се разтърсиха, лицето трепна. Цялата ѝ вътрешност взе да се извива. Само още малко... Сърцето биеше учестено, някакъв вакуум изсмукваше всичко от тялото. Предупредителните сигнали крещяха вътре в нея. Мисълта се замъгли, няколко кратки секунди тя се люшкаше между съзнанието и безсъзнанието. И после – внезапна чернота, когато безсъзнанието надделя. Неволно си пое дъх, водата нахлу в дробовете и Софи се събуди, изскочи на повърхността, грабна хавлията, оставена на ръба на ваната, и зарови лице в нея; кашляше и повръщаше вода, накрая успя да си поеме дъх. Болката беше неописуема. Тя изкрещя в хавлията, за да приглуши звука доколкото е възможно, помъчи се да успокои дишането си – леки повърхностни вдишвания, малко въздух и после още малко, – гърлото и дробовете ѝ изгаряха.
Отметна глава назад, отпусна ръце на ръба на ваната, задиша по-равномерно, напълни дробовете с въздух, почака кислородът бавно да изпълни тялото и органите ѝ... Обгърна я усещане за неописуемо доволство. С наслада се вслушваше в звука от капещия кран. Кап-кап-кап във ваната на дълги интервали, липсваше постоянство, липсваше ритъм... Видя тънки цепнатини на тавана, малко обелена боя. Изви глава, роклята висеше на закачалка на вратата. "Соня Рикел" Бум-бум-бум. Тропането на вратата отекна в малката баня, прозвуча гласът на Алберт:
– Мамо? Трябва да побързаш, след малко тръгвате."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
